Мариса Мейър
Скарлет (16)

Глава петнадесета

Синдер спря душа и се облегна на стената от фиберстъкло, а накрайникът продължи да капе на главата й. Искаше й се да поостане още в банята, но се тревожеше да не би запасите от вода да свършат, че ако се съдеше по половинчасовия душ, който Трън си беше взел, на него не можеше да се разчита да пести.

Но поне беше чиста. Миризмата на канал я нямаше, беше измила и потта. Тя излезе от общата баня, изтри косата си с една твърда кърпа, а после попи всички процепи и свръзки на протезите си от водата, за да не ръждясат. Беше й навик, макар че новите части си имаха защитно покритие. Доктор Ърланд явно не се бе поскъпил за нищо.

На плочките в ъгъла, свити на топка, стояха мръсните й затворнически дрехи. В стаите за екипажа Синдер беше намерила една захвърлена военна униформа — чифт огромни тъмносиви панталони, които трябваше да запаше в кръста с колан, и една обикновена бяла тениска. Облекло, което не беше много по-различно от работните панталони и тениските, с които беше свикнала, преди да започне да бяга от закона.

Пусна кърпата и дрехите от затвора в улея за пране и отключи вратата на банята. Тесният коридор разкриваше отворен портал към кухнята надясно, а също и към товарния отсек вляво, който бе задръстен от пластмасови щайги.

— Мил, роден дом — промърмори тя и тръгна към товарното отделение, като по пътя изцеди няколко капчици от косата си.

От тъй наречения капитан нямаше и помен. Само слабите крушки по пода светеха, а тъмнината, тишината и съзнанието за празнотата на пространството около кораба, протягащо се към вечността, оставяха у Синдер странното усещане, че е привидение, което обитава корабокруширал кораб. Тя внимателно заобиколи препятствията от пластмасови щайги, които препречваха пътя й, и потъна в седалката на пилотската кабина.

През прозореца се виждаше Земята — под покривалото на въртящите се облаци се забелязваха бреговете на Американската република и по-голямата част от Африканския съюз. А отвъд Земята бяха звездите — неизброимо множество звезди, които се движеха и образуваха безброй мъгляви галактики. Бяха красиви, но едновременно с това вдъхваха ужас, намираха се на разстояние от милиарди светлинни години, но изглеждаха толкова ярки и толкова близки, че Синдер почти се задушаваше.

Винаги бе мечтала за свобода. Свобода от мащехата си и деспотичните й правила. Свобода от постоянната работа без никаква отплата. Свобода от подигравките и думите на ненавист на непознатите, които нямаха вяра на момичето киборг, защото тя беше твърде силна, твърде умна и много я биваше с машините, за да е нормална.

Е, вече беше свободна, но не така си бе представяла свободата си.

Синдер сложи с въздишка левия си крак на коляното, вдигна панталона нагоре и отвори празното отделение в прасеца си. Когато влезе в затвора, бяха претърсили и изпразнили отделението й — поредното им посегателство, но така и не бяха обърнали внимание на най-ценното съдържание в него. Без съмнение, пазачът, който я бе претърсвал, си бе помислил, че чиповете в гнездото от жици са част от компютърната система на Синдер.

Три чипа. Един по един тя ги извади и ги остави на облегалката на стола.

Пръв беше блестящият бял чип за директна връзка. Това беше лунен чип, изработен от материал, какъвто Синдер не беше виждала досега. Левана бе заповядала да го инсталират в Нанси, андроида на Кай, и го бе използвала, за да събира поверителна информация. Момичето, което го беше програмирало — вероятно личният програмист на кралицата, беше използвало чипа по-късно, за да се свърже със Синдер и да й предаде, че Левана замисля да се омъжи за Кай. А сетне да го убие и като използва силата на Източната република, да нападне останалите страни от Земния съюз. Заради тази информация Синдер отиде на бала преди няколко дни, макар че оттогава сякаш бе минала цяла вечност.

Не съжаляваше за постъпката си. Знаеше си, че пак би поела същия риск, въпреки че това единствено прибързано решение обърна живота й в хаос.

Идваше ред на чипа на Ико. От трите той беше най-голям и най-изстрадал. От едната страна имаше ясен отпечатък от машинно масло — вероятно оставен от палеца на Синдер, а в едното ъгълче се виждаше тънка пукнатина. И въпреки това Синдер беше уверена, че чипът още работи. Прислужник андроид, Ико доскоро принадлежеше на мащехата й и беше една от най-близките приятелки на Синдер. Но в пристъп на гняв и отчаяние Адри бе разглобила Ико, за да я продаде на части, като беше оставила само безполезните парчетии, в това число и чипа за индивидуалността й.

Третият чип, който Синдер беше скътала, сви сърцето й, щом го взе в ръка. Идентификационният чип на Пеони.

По-малката й доведена сестра беше починала преди почти две седмици. Чумата бе отнела живота й, защото Синдер не успя да занесе навреме лекарството. Синдер беше пристигнала със закъснение.

Какво ли би си помислила Пеони сега? Ако можеше да научи, че Синдер е лунитянка, че тя е принцеса Селена, че бе танцувала с Кай, че го бе целунала.

— Йъъък! Това идентификационен чип ли е?

Тя подскочи и стисна чипа в юмрука си, докато Трън се настаняваше на втория стол.

— Не се промъквай така зад гърба ми!

— Ти защо имаш идентификационен чип? — рече той и подозрително надзърна към другите два чипа върху облегалката на стола й. — Дано не е твоят, след като ти ме накара да си махна своя.

Тя поклати глава.

— На сестра ми е. — Тя преглътна и разтвори ръка. Една люспа засъхнала кръв се бе отчупила върху дланта й.

— Само не ми казвай, че и тя е избягала от затвора като теб. Чипът не й ли е нужен?

Синдер затаи дъх и почака, докато болката в гърдите й отмине, а сетне изгледа гневно Трън. Той срещна погледа й и постепенно на лицето му се изписа разбиране.

— О, съжалявам.

Тя взе да си играе с чипа, като го местеше от едното си метално кокалче на другото.

— Отдавна ли?

— Преди две седмици. — Мушна чипа в юмрука си. — Беше само на четиринайсет.

— Чумата?

Синдер кимна.

— Андроидите, които се грижат за болните в изолаторите, събираха чиповете на починалите. Мисля, че ги дават на осъдени затворници и избягали лунитяни… хора, които се нуждаят от нова самоличност. — Тя сложи чипа на облегалката при другите. — Не можех да ги оставя да вземат и нейния.

Трън се отпусна назад в стола. Добре се беше нагласил след банята — косата му беше подстригана спретнато, лицето му — гладко избръснато и освен това миришеше на много скъп сапун. Беше се накичил със старо кожено яке, а на яката си беше закачил една-единствена значка с ранга на капитан.

— Андроидите, които работят в изолаторите, не са ли собственост на правителството? — попита той, загледан в Земята през прозореца.

— Да, така би трябвало да е. — Синдер се намръщи. Никога не се бе замисляла върху това, но произнесени гласно, думите надигнаха у нея вихрушка от подозрения.

Трън пръв изрече мисълта:

— Защо правителството ще програмира андроидите така, че да събират чиповете на починалите?

— Може би, за да не стигат на черния пазар — предположи Синдер и натисна чипа на Пеони върху облегалката на стола. — А може би ги почистват да станат като нови и ги пускат в обръщение.

Но и тя сама не вярваше, че е така. Производството на идентификационни чипове изобщо не струваше скъпо и ако хората научеха, че самоличността на техните близки бива изтривана, щеше да се вдигне доста шум.

Тя прехапа устни. Дали имаше друга причина тогава? Дали правителството използваше чиповете за нещо друго? А може би някой бе успял да препрограмира андроидите от изолаторите без знанието на правителството?

Стомахът й се сви. Искаше да може да поговори с Кай.

— Ами другите два какви са?

Тя погледна надолу.

— Единият е чип за директна връзка, а другият е чипът за индивидуалността на андроид — мой приятел.

— Ти какво — да не би да колекционираш чипове, а?

Синдер се намръщи.

— Само ги съхранявам, докато реша какво да правя с тях. Все някога ще трябва да намеря ново тяло за Ико, нещо, което да може да й. — Гласът й замря, после тя извика. — Сетих се!

Натика набързо другите два чипа в прасеца си отново. После грабна чипа на Ико и излетя право към товарното отделение. Трън я последва — от коридора през люка към долното ниво до машинното отделение — и застана на вратата, докато Синдер се мушна под въздушните тръби и изскочи до главния компютър.

— Имаме нужда от нова система за автоматичен контрол — рече тя, отвори панела и прокара пръст по етикетите. — Ико е именно система за автоконтрол! Като всеки друг андроид. Разбира се, тя е свикнала с функционалните параметри на много по-малко тяло, но… колко по-различно би могло да бъде?

— Нека отгатна — много по-различно?

Тя поклати глава и тикна чипа в системата на главния компютър.

— Не, не. Ще стане, ще видиш. Трябва ни само адаптер. — Докато говореше, тя работеше — вадеше жиците от местата им, като ги усукваше насам-натам, пренареждаше ги, пак ги свързваше.

— А ние имаме ли адаптер?

— След малко ще имаме.

Тя се извърна и огледа контролния панел зад нея.

— Нали няма да използваме вакуумния прахосъбирател?

— Вакуумния какво?

Тя дръпна един кабел от панела и пъхна единия му край в главния компютър, а другия в изхода към системата за автоматичен контрол — същата, която за малко не опече собствената й електрическа верига.

— Това ще свърши работа — рече тя и клекна на пети.

Системата светна и се чу познатият на Синдер звук от вътрешната диагностика. Сърцето й се разтуптя, като си помисли, че вече няма да бъде сама, че беше успяла да спаси поне едно от любимите си същества.

Главният компютър отново стихна.

Трън погледна към тавана, сякаш очакваше той да се срути на главата му.

— Ико? — изрече Синдер с лице към компютъра. Да не би високоговорителите да бяха изключени? Правилно ли са въведени настройките за звука? Не бе срещнала никакви затруднения да разговаря с Трън, докато бяха в склада, но.

— Синдер?

Тя възкликна от облекчение и едва не се прекатури назад.

— Ико! Да, аз съм, Синдер! — Тя гушна една охладителна тръба, която висеше отгоре и беше част от двигателя и кораба.

Това сега беше Ико.

— Синдер. Нещо не е в ред със зрителния ми сензор. Не мога да те видя и се чувствам странно.

Синдер подаде език между зъбите си и се наведе да огледа слота, в който чипът на Ико бе намерил своя нов дом. Той пасваше съвсем точно, беше защитен и работеше отлично.

Нямаше и намек от проблем със съвместимостта. Усмивката й се разтегна от ухо до ухо.

— Знам, Ико. За известно време нещата ще бъдат малко по-различни от обичайното. Трябваше да те инсталирам като система за автоматичен контрол на един космически кораб. Рампион, А 214, клас 11.3. Имаш ли връзка с нета? Би трябвало да можеш да свалиш спецификацията.

— Рампион ли? Космически кораб?

Синдер се сви цялата. Макар в машинното отделение да имаше само един говорител, гласът на Ико отекна от всяко ъгълче.

— И ние какво търсим на космически кораб?

— Това е дълга, дълга история, но не можах да измисля какво друго да направя с…

— О, Синдер! Синдер! — разнесе се като вопъл гласът на Ико и я накара да настръхне. — Къде беше цял ден? Адри е побесняла, а Пеони… Пеони.

Езикът на Синдер пресъхна.

— Мъртва е Синдер. Адри получи съобщение от изолатора.

Синдер се взираше безмълвно в стената.

— Знам, Ико. Това беше преди две седмици. Две седмици минаха, откакто Адри те изключи. Това е първото… тяло… което успях да намеря.

Ико замълча. Синдер се огледа, усещайки присъствието й навсякъде около себе си. За миг двигателят се завъртя по-бързо, сетне върна на обичайната си скорост. Температурата спадна едва забележимо. В коридора зад Трън светна една лампичка, а той стоеше вцепенен на вратата и имаше вид като че ли някой дух тъкмо бе превзел любимата му Рампион.

— Синдер — обади се Ико, след като няколко минути бе мълчала и изследвала кораба. — Та аз съм огромна. — В металния й глас отчетливо се долови хленч.

— Ти все пак си кораб, Ико.

— Но аз… как ще… без ръце, без зрителен сензор, с тези гигантски неща за кацане — това ли са ми краката?

— Ъ, не. Това е приспособлението за кацане.

— О, какво, какво ще стане с мен? Аз съм ужасно грозна!

— Ико, това е само временно.

— Хей, я чакай малко, малка госпожице Безплътен глас. — Трън влезе в машинното и скръсти ръце на гърдите си. — Какво искаш да кажеш с това „грозна“?

Този път температурата рязко скочи.

— Кой си ти? Кой говори?

— Аз съм капитан Карсуел Трън, собственик на този прекрасен кораб, и няма да търпя обиди в мое присъствие по адрес на любимата ми Рампион!

Синдер изви очи.

— Капитан Карсуел Трън ли?

— Точно така.

Кратка тишина.

— В мрежата намирам само един Карсуел Трън, кадет от Американската република, постъпил в затвора на Нов Пекин на…

— Той е — обади се Синдер и изобщо не се трогна от свирепия поглед на Трън.

Последва нова тишина и горещината в машинното отделение отново се повиши, но не много. И тогава се чу:

— Вие сте… доста красив, капитан Трън.

Синдер простена.

— А вие, моя мила лейди, сте най-великолепният кораб в тези небеса и никога на никого не позволявайте да ви казва противното.

Температурата литна нагоре, докато Синдер не пусна ръцете си с въздишка.

— Ико, нарочно ли се изчервяваш?

Температурата падна, докато стана приятна.

— Не — отвърна Ико. И добави: — Наистина ли съм красива? Даже и като кораб?

— Най-красивата — рече Трън.

— На лявата врата имаш нарисувана гола мадама — додаде Синдер.

— Сам я нарисувах.

Няколко от вградените в тавана крушки примигнаха и засияха с мъждив пламък.

— Ико, това е само временно. Наистина. Ще намерим нова система за автоматично управление на кораба и ново тяло за теб. Все някога. Но сега искам да се погрижиш за кораба, да провериш данните, да направиш диагностика.

— Акумулаторът почти е паднал.

Синдер кимна.

— Да, това вече го знам. Нещо друго има ли?

Моторът забръмча наоколо й.

— Мисля, че мога да направя пълна проверка на системата.

Сияеща, Синдер пропълзя обратно към вратата и когато се изправи, бе посрещната от Трън, който имаше доволен вид.

— Благодаря ти, Ико.

Лампите отново изгаснаха, тъй като Ико пренасочи енергията си.

— Но пак ще питам — какво правим тук на този космически кораб? И то в компанията на углавен престъпник? Нищо лично, капитан Трън.

Синдер направи физиономия — бе твърде уморена да разказва приключенията си, но като знаеше, че не може вечно да държи в неведение спътниците си, рече:

— Добре, да се върнем в пилотската кабина — и се мушна край Трън, за да излезе в коридора. — Нека поне да се настаним удобно.