Мариса Мейър
Скарлет (20)

Глава деветнадесета

— Какви са всичките тези боклуци? — Синдер стисна зъби и се напъна да бутне една пластмасова щайга, висока почти колкото нея самата.

До нея Трън изпухтя.

— Това… не са… боклуци. — Сухожилията на врата му се издуха и в същото време щайгата се блъсна в стената на товарното отделение.

Трън хвърли ръце отгоре й, а Синдер изнемощяло се свлече на земята, опряла се върху щайгите. Раменете я боляха и бяха вдървени точно като метала на левия й крак, а ръцете й сякаш всеки миг щяха да се разкачат. Но като се огледа наоколо из товарното помещение, изпита чувство на задоволство от свършената работа.

Бяха избутали всички щайги до стените и така бяха разчистили пътека от кабината до спалните помещения. По-малките и по-леки щайги бяха наредени една върху друга, а от някои от тях си бяха направили импровизирани мебели, на които да сядат пред главния нетскрийн.

Беше станало почти уютно.

Сега трябваше да разопаковат щайгите или поне онези, които си струваше да бъдат разопаковани, но за днес вече стигаше.

— О, нима? — каза тя, когато успя да си поеме дъх. — Какво е това?

Трън се плъзна надолу до нея и обърса челото си в ръкава.

— Не знам — призна си той и огледа щампованите етикети на най-близката щайга, но кодът с нищо не помогна. — Запаси. От храна. Мисля, че в една от всичките има и оръжия. И знам, че бях скрил някъде няколко скулптури от онзи художник от втората ера, дето работите му наистина стават за колекциониране. Щях да направя цяло състояние от тях, но ме арестуваха, преди да съм успял. — Той въздъхна.

Синдер го погледна с присвити очи. Като знаеше със сигурност, че скулптурите са крадени, не можа да се насили да изпита никакво съчувствие.

— Засрами се — смънка тя и бухна главата си в щайгата.

Трън вдигна ръка под носа на Синдер и посочи нещо на другата стена.

Тя проследи жеста му намусено, а после с пъшкане едва успя да стане на крака. Зад една камара щайги, които бяха оставили до стената, се виждаше ъгълът на метална рамка.

— Врата. — Тя извика схемата на кораба върху ретина-дисплея си. — Да не би да е лазаретът?

Лицето на Трън светна, когато си спомни.

— О, вярно. Този кораб наистина имаше такова нещо.

Синдер скръсти ръце на хълбок.

— Запушил си входа към лазарета?

Трън се изправи.

— Като не ми е трябвал досега.

— Не мислиш ли, че ще е добре да може да се влиза там, ей така — за всеки случай?

Трън сви рамене.

— Ще видим.

Синдер погледна с досада, после хвана най-горната щайга и я свали на пода, така че вече съсипа пътеката, която с толкова усилия си бяха извоювали.

— И откъде да знаем дали в тези кутии няма нещо, с което да ни проследят?

— Ти за какъв ме взимаш? Аз да не съм ти някой аматьор! Всичко, което е влязло в тоя кораб, е било щателно прегледано. Иначе Републиката отдавна щеше да го е конфискувала и нямаше да го остави да си стои спокойно там в оня склад.

— Устройства за следене може и да няма — обади се Ико, а Синдер и Трън подскочиха и двамата. Още не можеха да свикнат с невидимия си, вездесъщ спътник. — Но могат да ни засекат с радар. Правя всичко по силите си да стоим далеч от пътя на сателитите и корабите, но тук горе било доста населено.

Трън пусна ръкавите си.

— И направо е невъзможно да навлезеш в атмосферата на Земята, без да те засекат. Точно така ме пипнаха последния път.

— Няма ли някакъв номер да не те засекат? — попита Синдер. — Сигурна съм, че съм чувала, че има начин да се промъкнеш, без да те забележат. Но не помня откъде.

— За пръв път научавам. Доста подобрих техниката си да се вмъквам в обществените хангари със сладки приказки, но в компанията на такъв известен престъпник като теб това вече няма да върши работа.

Синдер беше намерила в кухнята един стар ластик и сега, като го измъкна от джоба си, се върза на конска опашка. Мозъкът й отмяташе спомените, докато накрая неочаквано се сети. Доктор Ърланд й бе казал, че на Земята има повече лунитяни, отколкото хората подозирали, и че те си имали начин да кацнат на планетата, без правителството да ги усети.

— Лунитяните знаят как да маскират корабите си.

— А?

Тя се отърси от замайването си и примигна към Трън.

— Лунитяните могат да маскират корабите си. И така не позволяват на земните радари да ги засекат. Точно по този начин толкова много от тях успяват да се доберат до Земята — стига да успеят първо да се измъкнат от Луната, разбира се.

— Това е ужасяващо — обади се Ико, която бе приела истината за расата на Синдер, както бе приела и че Трън е престъпник — предано и благосклонно, но без да промени мнението си, че лунитяните и престъпниците по правило си бяха непоправими и на тях не можеше да се разчита.

Синдер още не беше измислила как да й съобщи, че тя се бе оказала изчезналата принцеса Селена.

— Знам — съгласи се Синдер, — но ако имах представа как го правят, това щеше да е много полезно.

— Смяташ ли, че използват — Трън завъртя китката си към нея — шантавото си лунитянско магическо чудо?

— Казва се биоелектричество — отвърна тя, като цитираше доктор Ърланд. — Да се твърди, че е магия, им дава само още повече сила.

— Все едно.

— Не знам. Може би инсталират някаква специална техника на корабите си.

— Оптимистично вярваме, че го правят с магия, и затова предлагам да започнеш да се упражняваш, а?

Синдер захапа бузата от вътрешната си страна. Да започне да се упражнява, но в какво?

— Не пречи да опитам. — И като се върна отново към щайгата, тя вдигна капака й и насреща си видя кутия с малки топчета стиропор. Навря металната си ръка в тях и извади отвътре Венецуелска кукла на сънищата.

— Отвратително грозна е.

— Струва някъде към дванайсет хиляди униви.

Сърцето на Синдер спря и тя върна куклата обратно в кутията на сигурно.

— Нищо полезно ли нямаш във всичките тези щайги? Например, знам ли и аз, нещо подобно на зареден акумулатор?

— Едва ли — отвърна Трън. — Нашият още колко ще издържи?

— Приблизително трийсет и седем часа — мелодично изрецитира Ико.

Трън вдигна палците си нагоре и каза:

— Времето е предостатъчно, за да научиш някой нов лунен номер, нали?

Синдер затвори капака на щайгата и я бутна обратно до другите, като се опитваше да скрие паниката си — изобщо не желаеше да използва новата си дарба, още по-малко пък за замаскирането на такъв огромен товарен кораб.

— А в това време аз ще направя малко проучване, за да реша къде ще е най-добре да кацнем. Явно няма да е Източната република. Но съм чувал, че по това време на годината на Фиджи е доста приятно.

— Или Лос Анджелис! — направо изпя Ико. — Там има грамаден магазин, в който правят разпродажби на дроиди компаньонки. Много ще се радвам да се сдобия с тяло на компаньонка. Някои от по-новите модели се продават с оптично меняща цвета си коса.

Синдер се тръшна пак на земята и се почеса по китката — тик, който ставаше неприятен сега, когато ръкавиците й ги нямаше да си играе с тях.

— За нищо на света няма да кацаме с краден американски кораб насред Американската република — изрече тя и погледна към нетскрийна, на който собствената й снимка от затвора стоеше в единия ъгъл. Беше й дошло до гуша от нея.

— Имаш ли други предложения? — попита Трън.

Африка.

Чу се да произнася думата, но от устата й така и не излезе звук.

Това беше мястото, на което трябваше да стигне. За да се срещне с доктор Ърланд, който щеше да й каже какво да прави по-нататък. Той имаше планове за нея. Кроеше да я направи герой, спасител, принцеса. Замисляше да свали Левана и да възкачи на трона истинската кралица — Синдер.

Дясната й ръка започна да трепери. Доктор Ърланд бе организирал тегленето на киборгите само заради нея; той се бе отнесъл с дузина от тях, а може би и стотици, като с ненужни вещи — и всичко това само за да открие Синдер. А след като я бе открил, бе пазил тайната за истинската й самоличност, докато накрая й призна всичко — просто защото не му бе останал друг избор, но в същото време продължи да прави планове за нейното бъдеще. Желанието му за мъст се бе превърнало в единствения му стремеж.

Но докторът бе пропуснал да вземе под внимание един факт — Синдер не желаеше да бъде кралица. Не желаеше да бъде принцеса, нито наследник на империя. През целия си живот — или поне през онази част от него, която помнеше — беше искала само едно: свобода. Сега за първи път беше свободна, въпреки че свободата й бе доста крехка. Никой не й казваше какво да прави. Никой не я съдеше, никой не я критикуваше.

Но ако замине при доктор Ърланд, щеше да изгуби свободата си. Той щеше да очаква от нея да си върне полагащото й се място на престола на Луна, а това — осени я изведнъж — бяха най-тежките окови.

Синдер хвана треперещата си ръка с металната, която стоеше непоклатима. Беше й дошло до гуша все някой друг да решава бъдещето й вместо нея. Беше готова сама да избере коя да бъде, без никой да й казва.

— Ъъ… Синдер?

— Европа. — Тя се облегна здраво на касата, седна изправена и си придаде по-уверен вид. — Отиваме в Европа.

Последва кратко мълчание.

— Има ли някаква по-особена причина да тръгнем натам?

Тя срещна погледа му и дълго обмисля думите си, преди да отговори.

— Ти вярваш ли в лунния наследник?

Трън облегна брадичката си върху двете си длани.

— Естествено.

— Не, исках да кажа — вярваш ли, че още е жива?

Той се вгледа в нея, сякаш поведението й беше наистина очарователно.

— Първият ти въпрос наистина беше много неясен. Да, естествено, че мисля, че е жива.

Синдер се отдръпна.

— Наистина ли?

— Разбира се. Знам, че има хора, които смятат, че това са само теории на конспирацията, но аз съм чувал лично, че месеци след пожара кралица Левана се е държала доста параноично, когато е трябвало да скача от радост до тавана, защото най-накрая е станала кралица, нали така? Може би е знаела, че принцесата се е измъкнала.

— Да, но… това може да са само слухове — отвърна Синдер, без да й е ясно защо се опитваше да го разубеди. Може би защото тя самата, преди да научи истината, никога не бе вярвала в тези истории.

Той вдигна рамене.

— Това какво общо има с Европа?

Синдер се премести, така че да е точно срещу него, и скръсти крака.

— Има една жена, която живее там или поне някога е живяла там. Работила е за европейската армия. Казва се Мишел Беноа и ми се струва, че може би е свързана с изчезналата принцеса. — Тя пое бавно дъх, като се молеше да не бе казала нещо, с което да се издаде.

— Ти откъде знаеш това?

— Един андроид ми го каза. Кралски андроид.

— О! Андроидът на Кай ли? — попита Ико и смени картината на екрана с една от страниците на почитателите на Кай.

Синдер въздъхна.

— Да, андроидът на Негово Величество.

Без знанието на Синдер, по онова време мозъкът й на киборг бе записал всяка дума, излязла от устата на андроида Нанси, сякаш е знаел, че някой ден тя ще поиска отново да използва тази информация.

Според проучването на Нанси след проваления опит за убийство на Левана един лунен лекар на име Логан Танер донесъл Синдер на Земята, когато била още малко дете. В крайна сметка той бил затворен в психиатрична клиника, където се самоубил, но преди това успял да предаде грижите за Синдер на друг. Според Нанси този друг бил бивш пилот от Европейската федерация.

Това била Мишел Беноа, подполковник от авиацията.

— Кралски андроид ли? — зачуди се Трън и даде първи признаци на размисъл. — И откъде се е сдобил той с тази информация?

— Това вече не знам. Но искам да издиря тази Мишел Беноа и да видя дали историята е вярна.

И дано тази Мишел Беноа има отговорите, които доктор Ърлнад не знаеше. Може би тя щеше да може да й разкаже нещо за миналото й и какво се бе случило с нея през тези дълги единайсет години, от които не помнеше нищо; за операцията и за лекарите, за изобретението на Лин Гаран, което не бе позволило на Синдер да използва лунната си дарба, докато доктор Ърланд не го бе извадил от строя.

Може би и тя имаше своите идеи каква трябва да е следващата стъпка на Синдер. И може би тези идеи щяха да й дадат правото да избере как да изживее живота си.

— Аз съм вътре.

Тя се сепна.

— Наистина ли?

— Естествено. Това е най-голямата нерешена загадка на третата ера. Пък и сигурно някой е обявил награда за принцесата, нали така?

— Да, кралица Левана.

Трън се наведе към нея и я сръга с лакът.

— В такъв случай вече имаме нещо общо с принцесата.

Той й смигна и Синдер се изпоти.

— Дано поне да е симпатична.

— Ще опиташ ли да се съсредоточиш върху съществените неща, моля те?

— Това е доста съществено. — Трън се изправи и изохка, тъй като още всичко го болеше от преместването. — Гладна ли си? Струва ми се, че чувам кутията с боб да ме вика от ей там.

— Не, благодаря ти. Не ми се яде.

Той излезе, а Синдер се покачи на най-близката щайга и разкърши раменете си. На екрана все още предаваха новините, но звукът беше спрян. Отдолу вървеше текст: „Продължава издирването на лунната бегълка Лин Синдер и предателя на короната Дмитри Ърланд.“

Гърлото й се стегна — предател на короната ли?

Но защо се изненадваше? Колко време бе очаквала, че ще им трябва да разберат кой е подпомогнал бягството й?

Синдер се отпусна назад, поклати крака и се взря в лабиринта от тръби и сплетени жици по тавана на кораба. Дали не правеше грешка с отиването си в Европа? Но това беше избор, на който й се струваше, че не ще може да устои. Не само заради откритията на Нанси, но и заради собствените си объркани спомени. Винаги е знаела, че е осиновена в Европа, но помнеше всичко много смътно. Спомените й бяха размътени от упойващите лекарства и винаги бе мислила, че те са просто сън. Хамбарът. Полето, отрупано със сняг. Сивото небе, което нямаше край. А след това дълго, много дълго пътуване с влак, което я бе довело тук, в Нов Пекин, при новото й семейство.

Усещаше непреодолимо желание да се върне там. Да разбере къде е била през тези изгубени години, кой се бе грижил за нея, кой друг знаеше най-голямата й тайна.

Ами ако това беше напразен опит да избегне неизбежното? Ако си търсеше повод да не замине при доктор Ърланд и да приеме съдбата си? Докторът поне можеше да я научи да бъде лунитянка. И да се пази от кралица Левана.

Та тя дори не знаеше как да използва обаянието си. Не и както му беше редът.

Тя сви устни и вдигна киборгската си ръка пред лицето си. Металното покритие светеше почти като огледало под мъждивите лампи на кораба. Беше толкова безупречно чиста, така майсторски изваяна — и при все това не приличаше на нейната ръка. Поне не още.

Синдер наклони глава на една страна, вдигна металната и човешката си ръка и опита да си представи какво би било да бъде изцяло човек. Да има две ръце от кожа, плът и кости. Кръвта бавно да тече по синкавите вени под повърхността. Плюс всичките десет нокътя.

По нервите й потече електричество и изкуствената й ръка започна да се променя пред очите й. Малки гънчици се показаха по кокалчетата й. Под кожата й се опънаха сухожилия. Краищата се загладиха. Затоплиха се. Превърнаха се в плът.

Пред погледа й имаше две ръце, две човешки ръце — малки, изящни, със съвършено оформени пръсти и деликатни, заоблени нокти. Синдер сгъна пръстите на лявата си ръка в юмрук, а после пак ги разпъна.

От устата й се изтръгна лекомислен смях. Беше го направила. Беше използвала обаянието си. Вече не й трябваха ръкавици. Можеше да убеди всеки, че ръката й е истинска.

Никой вече нямаше да узнае, че тя е киборг.

Мисълта я порази неочаквано — ясна и смайваща.

Но тогава — уви, много бързо — в ъгълчето на окото й замига оранжевата лампичка и мозъкът й я предупреди, че това е измама. Ръката й не беше истинска, никога нямаше да бъде истинска.

Тя седна изправена, въздъхна и стисна очи, а в това време ретина-скенерът й започна да открива всички дребни неточности и лъжи, както бе направил и с обаянието на Левана, когато Синдер видя истинското й лице през него. Беше ядосана на себе си, възмутена колко лесно се бе поддала на желанието.

Ето как успяваше Левана. Тя държеше хората си здраво като мамеше очите и сърцата им. Управляваше чрез страх, но също така разчиташе и на обожанието им. Лесно беше да заблудиш някого, когато той никога нямаше да разбере, че това е заблуда.

Но и онова, което тя бе сторила, когато омая Трън, не бе по-различно.

Беше овладяла ума му, без дори да се напъва да го прави, а той с радост бе готов да й се подчини.

Тя постоя така трепереща, заслушана в тананикането на Трън, който тропаше из кухнята.

Ако това беше нейният шанс да избере коя е и коя иска да бъде, то първото решение се оказа лесно.

Тя никога нямаше да бъде като кралица Левана.