Карън Робърдс
Правосъдие (9)

Глава 9

Линейката пристигна почти веднага след полицейската кола. След като предаде Джес в ръцете на лекарите, Марк поговори с полицаите и с цивилните агенти, които седяха във втората кола, докато я преглеждаха. След като установиха, че нараняванията й са повърхностни, лекарите изгубиха интерес към нея. Вашингтон бе град, в който насилието се ширеше, убийствата ставаха на всеки час, катастрофите отнемаха човешки животи. Беше очевидно, че според тях преживяното от нея е равносилно на детска игра и не си струва да си губят времето.

След като светнаха силно в очите й и провериха жизнените й функции, те й дадоха две хапчета и лед за подутината на главата и си тръгнаха. Полицаите записаха показанията й и също си тръгнаха. Имаха намерение да обикалят района в опит да заловят нападателя й. Джес обаче смяташе, че няма голяма надежда.

Надеждата й беше свързана с цивилните агенти в колата без отличителни белези. Един поглед към тях бе достатъчен, за да се досети, че са колеги на Марк. Подозираше, че им се е обадил. Но всъщност не искаше да знае подробностите. Не искаше да има повече допирни точки с неговия свят.

— Накъде? — запита Марк, когато полицейската кола се отдалечи. Бяха отново в „Събърбън“-а, който бе спрян близо до светофара, а тя притискаше торбичката с лед към главата си. Близо до ъгъла се бяха събрали неколцина разхождащи кучетата си, за които тя предположи, че са от квартала. Когато Марк включи на скорост и колата се отдели от тротоара, те започнаха да се разпръскват.

— В апартамента ми. — Беше изненадана от въпроса му.

Марк зави наляво, за да заобиколи сградата, както предположи Джес, и да не прави забранения обратен завой, защото полицейската кола бе все още в обсега на зрението им.

— Ще прекарам нощта с теб. — Каза го така, сякаш не очакваше тя да възрази.

Тя изправи гръб.

— Не мисля така.

— Май не ме чу, а? Твоята безопасност е моя работа. Да предположим, че си права и нападението над теб не е било случайно. Ако онзи е имал мотив, можем да предположим също, че подобен опит се очаква от всички, които знаят подробностите около смъртта на Анет Купър. Също така съм готов да се обзаложа, че той ще опита пак.

Стомахът на Джес се сви, защото бе принудена да признае ужасната истина. Марк беше прав. По гърба й полазиха тръпки и едва се сдържа да не хвърли страхлив поглед към него. Но беше повече от сигурна, че нападателят й си е отишъл — поне за тази вечер.

И изказа тази своя увереност.

— Готова ли си да заложиш живота си на това?

— Не искам да прекараш нощта при мен. Това няма да стане. Няма да съм сама. Грейс ще се прибере. — „По някое време, добави мълчаливо. Или пък не.“

— Не, няма да се прибере. Обади се и каза, че ще прекара нощта навън.

След миг на изненада, в който успя само да премигне, Джес си спомни, че беше оставила мобилния си телефон в колата му. И разбра какво се е случило, защото Грейс й беше вярна и макар някога да харесваше много Марк, никога нямаше да му се обади.

Изгледа го гневно.

— Отговорил си на обаждането й?

— Реших, че може да е важно.

— Извадил си телефона от чантата ми и си приел обаждането?

— Той беше в страничния джоб. Не съм отварял чантата ти.

— А фактът, че телефонът е мой — мой, а не твой — говори ли ти нещо? — После й хрумна нещо още по-изненадващо. — Грейс е говорила с теб?

— Казваш го така, сякаш съм обществен враг номер едно. Всъщност побъбрихме си. Тя каза, че ти липсвам.

— Не може да е казала подобно нещо!

Той се усмихна леко.

— Добре, де. Нарече ме лъжец, както и още много други неща. Това стана, след като й обясних, че си забравила телефона си в колата ми и че се каня да ти го върна. Накрая се успокои достатъчно, за да ми остави съобщение. Всъщност разговорът с нея ме накара да извърна очи от теб и това се оказа достатъчно за онова копеле.

— Не мога да повярвам, че е оставила съобщението на теб. Не се обиждай, но не си в списъка й с любими хора.

— Разбрах. Вероятно нямаше да ме остави да ти предам съобщението, ако не отиваше в нощен клуб с гаджето си. Останах с впечатлението, че се кани да изключи телефона си.

На Джес й бе необходим миг да се осъзнае.

— Пет пари не давам дали Грейс ще си е у дома или не. Няма да прекараш нощта в апартамента ми. Това няма да стане. Скъсахме, помниш ли?

— Бейби, ако мислиш, че в това има нещо лично… — Телефонът му звънна, преди да е успял да довърши. Извади го и отговори, а погледите им се срещнаха.

— Чакай минутка — каза той в слушалката, после я покри с длан, без да откъсва поглед от нейния. — Няма да прекараш нощта сама и това е краят на разговора на тази тема. Или аз ще дойда у вас, или ти ще дойдеш с мен у нас. Ти избираш.

Нито едно от двете решения не й харесваше и тя ясно изрази неодобрението си. Но познаваше Марк, знаеше, че няма да може да се отърве от него, и никак не искаше да се впуска в безплодния спор, който щеше да последва, ако настояваше на своето. Също така никак не й беше приятна мисълта за безсънна нощ в празния апартамент. Независимо дали й харесваше или не, нападението я беше изпълнило със страх и я беше направило уязвима. Щеше да й е необходимо известно време, за да се съвземе.

— Ще спя при майка си. — Тонът й бе едва ли не кисел. — И няма да бъда сама, ОК?

Той кимна и каза в слушалката:

— Съжалявам. Давай.

Джес гледаше през прозореца, а Марк зави надясно вместо наляво на следващото кръстовище и пое на север, към жилището на майка й, в което живееше и сестра й Мади.

— Не съм изненадан. — Тонът на Марк бе мрачен, когато след миг отговори на онзи, който се обаждаше. — Да. Нямам представа. — Заслуша се отново, после: — Дръж ме в течение. — И затвори.

— Не са го открили — заключи Джес.

— Не са.

— И няма да го открият, нали?

— Предполагам.

Джес отпусна рамене. Не че не беше очаквала точно този отговор. Свали торбичката с лед от главата си.

— Не мислиш, че нападателят ще се появи в този район, нали?

— Ако искаше да има свидетели, нямаше да те причаква в тъмното.

— Успях да се измъкна. Може би е отчаян.

— Може би. Но пак ще му е по-лесно да те дебне и да те залови, когато си сама. А домът на майка ти е зоологическа градина.

— Да. — Джес изпита облекчение. Последното, което искаше, бе да постави семейството си в опасност. Но също така не искаше Марк да играе ролята на неин бодигард, а дори да успееше да се отърве от него — трябваше да си го признае — щеше да се страхува да прекара нощта сама. И така, по подразбиране, оставаше само домът на майка й. И както беше казал Марк, мястото приличаше на зоологическа градина: непрекъснато влизаха и излизаха хора и дори не можеше да се каже кой присъства в даден момент. Никой, ако е с ума си, не би я нападнал там.

Вече минаваше единайсет часът и нямаше голямо движение в този жилищен район. За разлика от Ню Йорк, градът, който никога не спи, хората си лягаха рано във Вашингтон, защото трябваше да стават рано. Виждаха се единствено тийнейджъри, наслаждаващи се на последните дни от ваканцията, и стопани на кучета, които ги разхождаха преди лягане.

— Чух, че са ти предложили повишение.

Като се имаше предвид, че Пиърс я бе поканил да стане постоянен член на екипа му само преди шест часа, Джес го погледна изненадано.

— Откъде знаеш?

Той се усмихна малко горчиво.

— Имам си източници. Ще приемеш ли?

— Да. — Преди отговорът да излезе от устата й, осъзна, че дълбоко в себе си беше взела решение още в мига, в който бе чула предложението. — Ще ми кажеш ли кой е източникът ти? Защото много бих искала да знам.

— Не. И бездруго не я познаваш. — Бързото проблясване в очите му подсказа на Джес, че я подлага на изпитание.

Отказа да захапе въдицата. — Нали знаеш, работата за Колинс означава да си заета седем дни в седмицата по двайсет и четири часа на ден?

Искаше да каже, че в живота й няма да има място за почти нищо друго, освен за работата. Като например социален живот, любов, брак, мъже. Като например него, макар той да бе вече вън от картината. Поправка: за някой като него.

Тя с радост щеше да прегърне подобна възможност. След края на връзката им мъжете бяха последното, което я интересуваше. Опитът й говореше, че не си заслужават болката, която причиняват.

— Да.

— И пак си готова да приемеш, нали?

Тя настръхна.

— Имаш ли някаква представа как се държиш?

— Какво? Просто правя забележка. Споменавам сигурен факт. А ето ти още и съвет: не работи до изнемога, като се опитваш да се погрижиш за всички други. Така само ще се вкараш рано в гроба.

— И какво, по-точно, означава това?

— Знаеш. Образованието на Мади вече е платено. Майка ти е наела сграда, за да може да отвори истинска детска градина, вместо да гледа деца в къщата си. Чух и за новия магазин на Грейс.

— И?

— Хайде, Джес, разговаряш с мен, не с някой друг.

— Не е твоя работа. Нищо от това.

— Права си. Не е. Как е главоболието ти?

Стиснала твърдо устни, Джес не отговори. Гледаше многозначително през прозореца. Не че имаше какво да се види. Тесни двуетажни сгради от двете страни на улицата. Повечето собственици бяха предпочели белия цвят, макар че се виждаха и няколко сиви и тъмни къщи. Повечето, както и домът на майка й, имаха покриви от черни плочи и малки веранди отпред. Общо взето, всички сгради изглеждаха стари и порутени, уморени. В този квартал хората се бореха, живееха от заплата до заплата и се тревожеха дали ще могат да направят месечната си вноска за ипотеката, или да платят наема си.

Беше щастлива, че печели достатъчно, за да облекчи живота на семейството си. И защо да не го облекчи? Беше най-голямата сестра и винаги се бе чувствала отговорна за останалите. Също така и за майка си, която се бе омъжвала три пъти — досега — и, за нещастие, винаги бе привличана от неподходящи мъже. Те бяха сговорна дружина — тя, майка им, Сара, Грейс и Мади. Каквото и да се случеше, добро или лошо, те се държаха една за друга. Понякога спореха за дреболии, но винаги заставаха една зад друга във важни моменти.

„Събърбън“-ът зави и пое по „Лондри Стрийт“. Джес се огледа и видя, че къщата на майка й е една от малкото, чиито прозорци още светят. Каза студено:

— Можеш просто да ме оставиш отпред.

— Какво, не искаш да вляза?

— Не искам.

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш с това натякване, че мразиш бившето си гадже?

— Не. И, между другото, никога не съм казвала, че те мразя. Не те мразя. Преодолях раздялата, което е съвсем различно нещо. — Гордееше се с убеждението, което гласът й издаваше. — И това, че не искам да влезеш, няма нищо общо.

— А с какво има нещо общо?

— Не искам да обяснявам защо си с мен, ОК? Ако влезеш, мама ще разбере, че нещо не е наред. Ще се наложи да й кажа какво се е случило — или ти ще го направиш — и тя ще се разтревожи. Ще каже на Грейс да не излиза нощем. Ще изпрати Мади да живее с нас, защото мисли, че е по-безопасно, когато хората в една къща са повече. А може да изпрати и Сара, заедно с всичките й деца, когато следващият й брак не потръгне. Което няма да помогне, но ще ме подлуди.

— Нека изясним. Нямаш намерение да кажеш на майка си за случилото се?

— Нямам.

— А на Грейс?

— Какво за нея?

— Живеете в един и същи апартамент. Може би трябва да знае, че си била нападната в общия ви преден двор.

Джес не беше мислила за това. Ако съществуваше и най-малката възможност нападението да не е било специално насочено към нея, Грейс също беше в опасност.

— Добре, ще кажа на Грейс. — И притихна, защото знаеше, че да каже на Грейс бе все едно да каже и на майка им, както и на сестрите си — нещата просто ставаха така в тяхното семейство. — Ще й кажа достатъчно, за да бъде в безопасност.

— Майка ти няма ли да се запита защо така внезапно си решила да прекараш нощта при нея?

Добър въпрос. Преди Джес да е успяла да измисли задоволителен отговор, усети кракът й да допира нещо студено и влажно. Погледна изненадано надолу и осъзна, че има и друг проблем.

— Изгубих обувките си. — Като си спомни как ги беше изгубила, сърцето й отново запрепуска бясно. „Можеше да умреш тази вечер.“ — Трябва да са все още някъде в двора.

— В такъв случай, трябва да обясниш и защо се появяваш боса.

— Тя няма да забележи. — Ако успееше да влезе незабелязано в къщата обаче. Защото всички знаеха, че има навик да се събува веднага щом прекрачи прага.

— А синините, които ще имаш утре? Тях ще ги забележи.

Джес усещаше лека болка над дясното си слепоочие и в ребрата и беше сигурна, че Марк е прав.

— Ще ги прикрия с грим. Повярвай ми, мама има много гримове в банята, а и бездруго ще трябва да ги скрия, за да отида на работа. — Въздъхна, защото се сети и за други трудности. — Най-големият проблем е как ще отида на работа без обувки. Или без дрехи. О, добре, предполагам, че ще трябва да стана рано и да изтичам до апартамента си, за да се преоблека.

— Ако не те познавах, щях да съм изненадан, че се каниш да отидеш на работа, след като едва си избегнала смъртта.

Джес отвори уста, за да затвори неговата с няколко добре подбрани фрази, но видя червен миниван да се появява иззад ъгъла и да спира пред къщата на майка й и част от секундата по-късно — Мади да скача на тротоара. Това я разсея. Висока едва метър и шейсет, Мади все още изглеждаше прекрасно, дори и със заобленото си коремче, което (вече в седмия месец) приличаше на добре напомпана бейзболна топка. Дългите й руси плитки подскачаха в такт с крачките й. Стискаше нещо, което приличаше на възглавница, и дори в мрака и от това разстояние се виждаше, че е бясна.

— Забрави! Просто забрави! — Мади се обърна и се развика на този, който я беше докарал. Не трябваше да си гений, за да се досетиш, че шофьорът е Брайс Уолински, двайсетгодишният бивш годеник на Мади и баща на детето й. Джес беше повече от сигурна, че е той. Нямаше много време, преди семейството да излезе и да го разкъса, защитавайки Мади.

— Спри. Ще сляза — каза Джес на Марк, без да откъсва поглед от сестра си. Светлината на луната, както и тази, струяща от прозорците на къщата, бе достатъчна да види, че по бузите на Мади се стичат сълзи.

Марк натисна спирачките в мига, в който миниванът потегли със скърцане на гумите, оставяйки Мади да стои пред къщата. Джес тъкмо отваряше вратата, когато Мади с цяло гърло извика:

— Задник!

И после запрати възглавницата след отдалечаващото се превозно средство.