Карън Робърдс
Правосъдие (16)

Глава 16

Мобилният телефон на Джес звънна, когато изпращаше завършеното резюме като електронна поща на Пиърс.

— Готова ли си за тръгване? „Събърбън“-ът е паркиран отпред.

Беше Марк. Поглед към часовника й показа, че вече е 18:45. Нададе стон.

— Тръгвам.

Прибра нещата си, облече сакото си и се втурна към вратата. Спря се, за да изгаси осветлението, и неволно хвърли поглед към ъгъла зад бюрото. Дори в мрака растението изглеждаше като обикновено растение. „Разбира се, изчезналата жена не е била реална“, каза си тя, докато пътуваше надолу с асансьора и излизаше бързо от сградата. Затова веднъж завинаги щеше да я изхвърли от главата си. Но огромният куп документи, оставени от Алисън, бе нещо реално и тя трябваше да се постарае да ги отметне. Количеството би трябвало да я уплаши, но Джес откри, че всъщност няма търпение да се зарови в папките. Не само защото искаше да се докаже на Пиърс и останалите, а и защото бе добра в работата си. Макар и в ограничена сфера, тя можеше да направи много.

Джес бе така уморена, изнервена и изцедена, че не й се говореше. Затова само даде адреса на Марк и се отпусна назад на седалката. Тъй като бе забравила да вземе някакво болкоуспокояващо след двата „Адвил“-а, които бе изпила на обяд, сега плащаше цената — сякаш някой блъскаше с чук в главата й. Извади две малки таблетки от чантата си и ги глътна без вода, хвърляйки кос поглед на Марк, с който като че ли го предизвикваше да каже нещо.

— Имам кафе. — Той й се усмихна и свали капачето на хартиената чашка, която беше закрепил между седалките. Тъй като едната таблетка бе заседнала в гърлото й, Джес прие предложената й течност, без да каже и дума, и отпи с благодарност. Кафето бе горещо и силно. Предположи, че го е купил от барчето във фоайето и го е занесъл до колата. Изпи половината и остави другата половина за него.

За нейно щастие, на Марк също не му се говореше. Джес се беше отпуснала на седалката и чакаше таблетките и кафето да свършат работата си. Двамата слушаха радиото и указанията на GPS-a и така стигнаха до изправителния лагер.

Градът бе разделен на квадрати и никой не искаше да живее в югозападния квадрат. Но някои хора просто нямаха късмет. По улиците обикаляха банди, войните между тях бяха нещо обичайно. По ъглите пък висяха проститутки и търговци на наркотици, които тук също бяха обикновена гледка. Колите, които се задържаха на улицата повече от пет минути, рискуваха да изгубят всичко — от гумите до седалките, без да споменаваме CD и DVD системите им. Сградите варираха от къщи, изградени от тухли, до разни изоставени складове, които лесно можеха да се превърнат в лаборатории за наркотици. Графитите бяха навсякъде, както и боклукът. Изстрелите тук бяха така обикновени като фойерверките на четвърти юли. Всеки ден се стреляше и с оръжия от автомобили. Този район перверзно се гордееше, че тук стават повече престъпления, отколкото където и да било в страната. Ако Вашингтон бе столицата на престъпленията, то югозападният квартал бе престъпната столица на Вашингтон.

Следователно, не бе изненада да видя, че изправителният лагер прилича на бункер. Дълга двуетажна сграда с цвят на горчица, разположена на поне половин пресечка. Прозорците бяха зазидани и боядисани. Входната врата бе от здрава стомана. На свободното място вляво от сградата имаше една-единствена метална маса, завинтена в бетона. Цялото място бе оградено от двойна ограда, над която имаше бодлива тел. На външната ограда имаше огромни табели, указващи, че преминаването през района на лагера е забранено. Втора странична стоманена врата водеше от сградата към свободното пространство, което трудно можеше да се нарече двор, но очевидно играеше ролята на такъв.

Изправителен дом, наистина.

— Извади полицейската ми значка от жабката. Така можем да спечелим няколко допълнителни минути.

Марк спря колата пред сградата и изгледа събралите се на ъгъла главорези, които вече гледаха „Събърбън“-а като лесна плячка. Не обърна внимание на обикновените за такова място минувачи — мъж, стиснал здраво гърлото на бутилка, загърната в кафява амбалажна хартия; бездомна жена, бутаща всичките си вещи в количка; двама братя, които по всяка вероятност щяха да се присъединят към главорезите на ъгъла.

— Но ти не си полицай — възрази Джес, макар да извади значката и да му я подаде.

— Да, но така е по-лесно. — Залепи значката за задното стъкло. — Ако имаме късмет, няма да искат да се забъркат с полицията. Остани седнала, ще заобиколя колата и ще ти отворя.

Напомнянето, че не може да направи и двайсет крачки без неговата защита, я подразни. В резултат на това слезе от колата, като направи гримаса на болка, и пристъпи към сградата, преди Марк да я сграбчи за лакътя. Главорезите на ъгъла, подсилени от двамата новодошли, набраха допълнителна смелост. Изгледаха я от главата до петите, подвикнаха и подсвирнаха и един дори направи крачка към нея, преди Марк да му хвърли поглед, който го накара да се закове на място. Бъдещият гангстер се прибра отново в групата и подвикванията престанаха. Междувременно, Марк й хвърли поглед, с който я обвиняваше, че не се е подчинила на нарежданията му, и започна да я побутва към вратата, а когато спряха пред нея, застана така, че да е между Джес и бандата главорези. Беше облечен в костюма си на федерален агент, езикът на тялото му излъчваше авторитет, лицето му бе решително и агресивно. Очевидно от другата страна бяха приели съобщението му, което гласеше, че е по-добре да не се забъркват с него, защото останаха по местата си. Тя натисна звънеца и зачака. Идентифицира се пред безличния глас, когато най-после й отговориха, отвътре отвориха вратата и тя влезе.

Бе изненадващо тихо, като се имаше предвид, че тук живеят осемдесет — Джес беше проверила — тийнейджърки. Ако съдеше по домакинството, в което бе израсла и което се състоеше предимно от представителки на женския пол, Джес щеше да очаква тъпанчетата й да се пукнат от шума — разговори, смях, спорове, каквото и да е. А вместо това тишината бе едва ли не физически осезаема. Миришеше на силен почистващ препарат — миризмата нахлу в ноздрите й още Щом влезе. Джес сбърчи нос в мълчалив протест. Отвътре сградата приличаше на бункер толкова, колкото и отвън. Стаята, в която влезе, беше залята във флуоресцентна светлина, но покритият с линолеум под и бежовите стени не бяха приятни за окото. По стените имаше множество дъски за съобщения, по които бяха забодени като че ли безброй листове. Метално бюро, зад което седеше отегчена секретарка, беше поставено пред друга метална врата. Джес едва бе имала време да забележи, че секретарката е млада, и вратата зад нея се отвори, в стаята влезе жена и я поздрави.

Беше висока почти колкото Джес, но бе с по-тежко телосложение и кок на тила, който приличаше на огромна поничка и я правеше по-висока. Беше вероятно в средата на петдесетте, имаше черна коса, тъмни очи, мургава кожа и остри черти. Единственият грим по лицето й бе яркочервеното червило. Носеше черна рокля с къси ръкави с дължина до средата на прасеца и черни, средно високи обувки.

Подаде й ръка.

— Мис Форд? Аз съм Палома де Лонг.

— Моля, наричайте ме Джес. А това е Марк Райън.

Не уточни, че той е специален агент, защото обяснението, което това би изисквало, щеше да е дълго и нямаше нищо общо с целта на посещението й. По-добре беше да остави жената да мисли, че той също работи за Елис Хейс. А и нали той всъщност работеше за шефа й, макар и временно.

— А аз съм Палома. Знаете ли кога Алисън ще се върне в града?

Джес поклати глава.

— Не. Разбрах, че е на меден месец.

— Аз също чух това. Каква изненада! Така се радвам за нея, разбира се, но съм малко разочарована, че не ме уведоми навреме и не отмени днешния обяд. Беше повече от смущаващо, че почетният ни гост не се появи, както, сигурна съм, можете да си представите.

Джес си спомни червения кръг около днешната дата в календара.

— Тя беше ваш почетен гост?

Палома кимна.

— Трябваше да й дадем годишната награда за доброволен труд. Стори ми се очарована, когато й съобщих за това. Всички дойдоха — бордът на директорите също — а тя не се появи. Обадих се на Елис Хейс и ми казаха какво се е случило. Разбира се, мога да си представя, че просто й е изхвръкнало от ума, но ми се искаше да се беше обадила.

— Толкова съжалявам — каза Джес.

— Е, вината със сигурност не е ваша. Радвам се, че сте тук. Но се тревожа за Клемънтайн.

— Клемънтайн?

Палома кимна.

— Котката й. Когато заминеше на делово пътуване, обикновено аз хранех котката й. Така беше и последния път. Тя трябваше да се върне след седмица, в неделя вечерта, така че за последно се отбих в дома й в събота сутринта и оставих ключа на кухненската маса. Предположих, че се е върнала. Но когато пропусна днешния обяд и Ленор ми каза, че е заминала на меден месец и че ти ще я замениш, защото е напуснала, се зачудих кой се грижи за котката й. — Заведе Джес и Марк в офиса си. Той беше по-малка версия на приемната, с изключение на дъските, по които тук имаше не листове, а снимки.

— Не знам нищо за котката й — каза Джес, сякаш се извиняваше, и двамата с Марк последваха Палома до бюрото й.

— Е, сигурна съм, че е уредила нещо за нея. Може би друга приятелка или приют за домашни любимци. Само дето каза, че на Клемънтайн никак не й харесва в приют. — Палома заобиколи бюрото, сви рамене, сякаш за да отхвърли темата, отвори едно чекмедже и извади куп листове, които подаде на Джес.

— Очевидно дължим това на брата на Джейдън. Името му е Джакс Джонсън. Искам да кажа, твърди, че е неин брат, но няма как да знам със сигурност. — Палома събра длани в жест, който издаваше тревогата й. Джес започна да преглежда съдържанието на листовете. Всички стояха прави — Палома зад бюрото, а Джес и Марк пред него. — Обади се преди около четири дни и помоли да разговаря с нея. Трябваше да му кажем какво се е случило. Опитвахме се да намерим Джейдън и Луси. Оттогава се обажда по два-три пъти на ден, тормози всички, изисква да намерим Джейдън. Превърна се в такава досада, че престанахме да приемаме обажданията му. Е, предполагам, че това е резултатът.

Делото срещу изправителния лагер и Службата за закрила на детето съдържаше известни неизправности, както Джес отбеляза, макар че основното обвинение — небрежност, позволила на непълнолетно дете да избяга — изглеждаше достатъчно.

— Той е неин брат? — запита Марк, докато Джес прелистваше листовете. — Къде е бил досега? Къде са родителите?

Палома сви рамене.

— Родителите са вън от картината. Майката е в затвора. Бащата е мъртъв. Открих, че Джейдън наистина има брат. Той е на около двайсет и три, но докато не стана това, не знаехме за него. Никога преди не се е обаждал. Нито е идвал при Джейдън, докато тя беше при нас.

Джес вдигна поглед и каза:

— Брат й не може да повдигне такова дело, ако не е неин законен настойник. Знаеш ли кой е законният й настойник?

— Тя е повереник на област Колумбия.

— Брат й молил ли ви е за пари? Опитвал ли се е да ви изнудва по някакъв начин?

Палома поклати глава.

— Казва, че иска да знае къде е сестра му. Непрекъснато му повтарям, че нямаме представа. И че правим всичко възможно да я открием. Уведомихме полицията. Уведомихме и обществените служби в района — приютите за бездомни, кухните, раздаващи супа, такива неща. Разлепихме обяви. Наистина няма какво друго да направим, докато момичетата — Джейдън избяга с друго момиче, Луси Пийл — не се появят. А те ще се появят. Ще направят нещо и ще ги приберат. Рано или късно ще се върнат в системата. Мога да гарантирам.

Жената изглеждаше примирена с този цикъл. Джес се огледа.

— Тук се заключва, нали? Как са избягали?

— Мъж от доставката е оставил отворена една врата.

Оставянето на отворена врата също бе спорна проява на небрежност. Не че всъщност имаше значение. Щеше да бъде лесно делото да бъде отхвърлено като несъстоятелно — първо, защото никак не беше лесно да се осъди държавна институция; и, второ, защото братът всъщност не бе настойник. Основният въпрос беше какво бе станало с момичетата. Като работник на доброволни начала, Джес трябваше да се запита дали откриването на изчезнали момичета е част от сделката. Кой знаеше? Джес реши да следва сърцето си, а то я подтикваше да направи каквото е възможно.

— Опитахте ли се да се обадите… Как бяха имената им?

— Джейдън и Луси.

— Опитахте ли се да се обадите на Джейдън и Луси на мобилните им телефони? Или да ги проследите посредством Фейсбук, нещо такова?

Палома се усмихна горчиво.

— Не можем да се обадим на мобилните им телефони, защото първото, което правим, като дойдат тук, е да им ги вземем. — Посочи пластмасова кошница в ъгъла, пълна с надписани жълти пликове, в които, ако се съдеше по размерите, имаше мобилни телефони. — И, не, не сме пробвали с Фейсбук. Предполагам, че можем да го направим. Всъщност мога да помоля помощничката си, Тереза, да свърши това. Аз не съм запозната с Фейсбук. Това ме прави старомодна, знам.

— Ако ми дадете мобилните им телефони, мога да проследя историята на обажданията и да видя дали ще открия приятели, членове на семействата и въобще някой, който предполага къде са — каза Джес.

— Можеш ли да го направиш? Дори не знаех, че нещо такова е възможно. От полицията също не споменаха за това. Или не знаят нищо, или са много заети. Вероятно са заети. Благодаря ви. — Усмихна се на Джес, обърна се и започна да рови из кошницата си. — Най-хубавото, което може да се случи, е да ги открием. Може би братът на Джейдън ще бъде доволен и всичко това… — Тонът й подсказваше, че има предвид делото — … ще бъде излишно.

— Не се тревожи за делото. Аз ще се погрижа за него.

— Това е такова облекчение.

— Имате ли техни снимки? — запита Марк.

— Да. Дори разпространихме обяви със снимките им. Макар, мисля, те да свършиха. — Палома се изправи с два плика в ръце. Подаде ги на Джес. — Персоналът ни ги разлепи навсякъде. Мога да направя още, разбира се. Все още разполагаме със снимките от личните им карти, които всъщност използвахме, но просто не знам къде ги е оставила Тереза. — Излезе иззад бюрото и посочи снимка, закрепена към дъската на стената. — Но ако просто искате да видите как изглеждат момичетата, те са ето тук.

Двамата с Марк застанаха пред дъската. На снимката се виждаха осем тийнейджърки и няколко възрастни, вероятно придружители, застанали на стъпалата пред Капитолия.

— Значи не са заключени тук по двайсет и четири часа — каза Марк.

— Не, разбира се, че не. Водим ги на разни места, организираме събития. Водим ги също на лекар, на църква, понякога на кино и концерт. Ако са добре наглеждани. Тази снимка е правена едва миналия месец. Това е Джейдън. — Палома посочи високо и слабо момиче с черна коса. — А това е Луси.

С къдравата си червена коса Луси приличаше на весело дяволче, но гледаше навъсено, вместо на устните й да грее лъчезарна усмивка.

И двете — всъщност всички момичета — приличаха на обикновени тийнейджърки, а не на такива с престъпни наклонности, които трябва да бъдат заключвани в изправителен лагер.

„Биха могли да са приятелки на Мади. Или на Тейлър.“

Мисълта тъкмо мина през главата й и образът на едната от трите възрастни на снимката привлече погледа й. Тя загледа втренчено жената.

Беше облечена в жълто лятно сако, около врата носеше огърлица от ярки оранжеви мъниста и стоеше най-отзад. По-голямата част от тялото й беше скрита, но пак се виждаше, че е пълна и не особено красива. Имаше сини очи и безлична кафява коса.

Джес се почувства така, сякаш стаята се стесни и изведнъж не й достигаше въздух.

„Жената от офиса. Онази, която изчезна.“

— Коя е тази? — запита и посочи — странно, ръката й не трепереше — фигурата от снимката.

— Алисън. Алисън Хауърд. — Палома я изгледа любопитно. — Не я ли познаваш?

Джес поклати глава.

— Никога не сме се срещали.

Но Джес беше почти сигурна, че е виждала Алисън и преди.