Карън Робърдс
Правосъдие (5)

Глава 5

Джес беше все още в шок и след осем часа, когато си тръгна от „Кепитъл Грил“, изискания ресторант на „Пенсилвания Авеню“, където Пиърс беше завел всички да празнуват. Измъкна се през един от страничните входове, за да избегне медиите, няколко членове на които се бяха събрали пред ресторанта с надеждата да научат нещо повече за новините в единайсет, и се огледа внимателно, докато слизаше по няколкото стъпала, за да стъпи на тротоара. Беше близо до Белия дом и наоколо имаше много хора, въпреки че часът беше 21:20. Улиците не бяха задръстени, но автомобилите се движеха броня до броня. Едно погрешно движение можеше да предизвика лека катастрофа. По тротоарите туристи в къси панталони и карти в ръце се бореха за пространство с мъже в делови костюми, по-празнично облечени ваканционери, нападнали ресторантите и баровете в района, и обикновени жители, запътили се по всекидневните си задачи.

Веднага щом няколкото входни стъпала останаха зад нея, Джес беше погълната от тълпата. Смеси се с нея и с благодарност откри, че никой не й обръща ни най-малко внимание. По-рано камерите бяха успели да уловят всички тях — целия екип по защитата — докато излизаха заедно от сградата на съда, което бе доста неприятно за нея. Имаше инструкции да избягва медиите на всяка цена, обаче не успя. Беше хваната в капан и нямаше къде да избяга, защото репортерите се бяха стълпили около нея. Беше се опитала да се скрие зад гърба на Пиърс, който беше дал интервю на стъпалата пред сградата, а зад него стояха веселият и усмихнат Роб Филипс и триумфиращите му родители. Останалата част от екипа беше наоколо. Всички те — с изключение на Джес — като че ли бяха нетърпеливи да се окъпят в светлината на славата, да се насладят на победата, на момента.

Всички бяха съгласни, че по-добре от това не може да бъде, макар никой да не го изказа на глас.

След като Тифани на практика беше отрекла вината на подсъдимия, съдията беше ужасен и отвратен, членовете на прокурорския екип изглеждаха така, сякаш щяха да получат удар, а екипът на защитата можеше да прескочи луната от радост. Пиърс, Кристин и Андрю хвалеха неспирно и открито проведения от Джес кръстосан разпит и Пиърс дори нарече „изкуство“ използването на първото име на Тифани. Тя не го беше поправила, не беше признала, че просто й се беше изплъзнало от устата, не беше направила нищо, за да развали впечатленията им и убеждението, че е знаела съвсем точно какво прави. Дори Хейли, макар и с неудоволствие, бе казала нещо за добре свършената от Джес работа и бе придружила думите си с кисела усмивка. Сенатор Филипс, съпругата му и синът му бяха викали от радост и бяха прегръщали и целували всеки, до когото бяха успели да се доберат, включително и Джес, за нейно голямо смущение, след което бяха тръгнали към националното летище, където ги чакаше частен самолет, за да ги закара в лятното жилище на техни приятели в Бар Харбър, където щяха да прекарат следващите няколко дни.

Процесът беше приключил. Просто така. И присъдата беше невинен. Защитата беше спечелила.

Браво на екипа!

Ръдърфорд Дън, осемдесетгодишният партньор на Елис Хейс, се беше обадил, за да им поднесе поздравленията си, което беше все едно Зевс да извика от Олимп и да говори лично с Джес. (О, славата!)

Пиърс пък я беше изумил с предложението си за постоянно място в екипа му.

На всеки член на защитата беше обещан тлъст бонус чек, което също не беше за пренебрегване.

Трябваше да е развълнувана и Джес го знаеше. За нея този момент беше важен и, освен това, беше определящ за кариерата й. Тръгна по Шеста улица, отдалечавайки се от тълпата репортери, събрали се на тротоара пред ресторанта, с намерението да спре такси при първа възможност. Тя трябваше да се носи във въздуха. Трябваше да свети от щастие като редицата прозорци на историческите сгради от двете страни на улицата, които блестяха, отразявайки последните лъчи на залязващото слънце. Дълбоко в себе си трябваше да се чувства топла и разцъфтяваща като късната лятна вечер, първата, на която от известно време насам можеше да се наслади.

Но не беше така.

Беше нетърпелива, разтревожена и измъчена. И дори депресирана. Започна внимателно да изрежда чувствата си в опит да определи настроението си и приключи списъка с мислено изсумтяване и думите: „Типично за мен. Търся сламката във всяко око.“

Работата беше там, че до този момент късметът винаги я беше подминавал. Късметът винаги спохождаше някого другиго. Тя просто не беше от късметлиите. И нямаше да бъде. Още от петгодишна, когато баща й и по-малката й сестра се бяха удавили пред очите й, в живота й се бяха случили повече лоши, отколкото добри неща. Нямаше начин Тифани да се предаде просто така. Нямаше начин процесът да свърши просто така, Роб Филипс да бъде оправдан, а екипът на защитата да бъдат обявени за герои. Не можеше да е толкова лесно.

„Може би, помисли си с надежда, може би съм се променила. Може би след двайсет и осем години отливът се е превърнал в прилив. Може сега да съм късметлийка.“

Изкриви устни. „Ако повярваш в това, трябва да си купиш и билет от лотарията.“

Но Джес вече знаеше, че няма да похарчи пет долара за билет. Което означаваше, както мрачно си призна, че колкото и да й се искаше, не вярваше в късмета. Късметът й не се беше променил. Светът не беше станал изведнъж по-добър.

„Нещо не е наред.“

Мисълта постепенно придоби форма. И точно в този миг огромен джип, черен „Шевролет Събърбън“ с тъмни прозорци, които й пречеха да види шофьора, спря до тротоара редом с нея. Тъй като беше винаги нащрек, Джес подскочи и се огледа нервно.

Смръщи силно вежди, когато прозорецът беше свален, и позна шофьора.

— Розовото определено е твоят цвят — каза провлечено познат мъжки глас и през отворения прозорец погледът й срещна чифт присмехулни сини очи, които току-що я бяха огледали от главата до петите. Беше дяволски красив, както винаги (което беше още едно доказателство, че не беше късметлийка) — с къса, гъста, светлокестенява (или тъмноруса, все не можеше да реши) коса, слабо, лице, силно загоряло от прекараните навън часове, и великолепни сини очи, които някога караха сърцето й да препуска бясно всеки път, когато се спираха на нея. Чертите му не бяха съвършени, носът му беше малко по-широк и, на трийсет и шест, той имаше няколко бръчици около очите и няколко по-дълбоки бръчки, които се спускаха от носа към устата. Беше висок метър и осемдесет и шест, имаше широки рамене и телосложение на професионален състезател по американски футбол, какъвто някога беше. Беше Марк Райън, агент от Тайните служби, и тя го мразеше. Особено когато в очите му блестяха весели пламъчета, както сега. — Къде криеш чихуахуата?

Нямаше съмнение за какво говори. Макар да не искаше да го признае, двамата с Марк винаги бяха мислили еднакво. Или поне за някои неща, макар и не непременно за онези, които имаха значение.

— Какво искаш? — Тонът й не беше добронамерен. Дори сега, като го гледаше, сърцето й започваше да бие по-бързо. И това я ядосваше. Някога беше мислила, че този мъж е любовта на живота й. Принцът на Пепеляшка. Но беше грешала, както и за много други неща.

— Реших, че може би ще пожелаеш да те откарам у дома ти.

— Сгрешил си. — Оголи зъби — не можеше да нарече това усмивка — и продължи да върви.

— Хубав задник — извика той след нея и с думите си привлече към тази част от анатомията й погледите на двама адвокати и на един бездомник, който бъркаше в кофата за боклук.

Джес продължи да върви, но вътрешно кипеше. Точно както искаше той. И тя го знаеше. Забележката му целеше да я разгневи, да я накара да се обърне към него и да подхване разговор.

Ха. Нямаше да му достави удоволствието да захапе примамката. Вирна брадичка, изправи рамене и си пое бързо въздух, за да запази спокойствие. Но тези инстинктивни физически реакции бяха всичко, което той щеше да изтръгне от нея.

Просто продължи да върви.

Без да обърне внимание на надуването на клаксоните от всичките му страни — втората лента бе препречена от барикада поради ремонт на шосето — той продължаваше да кара бавно до тротоара. Тя усещаше присъствието му така осезаемо, че едва не се блъсна в три възрастни жени, които вървяха в обратната посока. И, което бе дори още по-смущаващо, в едно дърво от многото засадени по края на тротоара в опит да се разкраси центъра на града.

По дяволите.

— Знаеш, че ме искаш.

Веселата нотка в гласа му я накара да стисне юмруци. За нейно щастие, едната й ръка стискаше преметната през рамото й дамска чанта, а другата — дипломатическото куфарче, така че той едва ли бе забелязал. Няколко усмивки, насочени към нея, показаха, че те двамата все още са предмет на внимание от страна на другите минувачи.

— Върви си — подхвърли тя през рамо, с което заслужи дори още повече погледи, и продължи да крачи.

— Не трябва да се съпротивляваш на това между нас, бейби. Пак ще съм тук, когато се откажеш.

Заинтересуваните погледи се превърнаха в тихи хихикания. Джес усети как бузите й поруменяват. Едва се сдържаше да не каже нещо остро. Беше наградена за сдържаността си от приближаването на свободно такси. О, радост! Махна с ръка, за да привлече вниманието на шофьора, и затича към ъгъла, където за него щеше да е по-удобно да спре.

И едва не падна по лице, защото едно от високите й токчета се закачи в пукнатина между тротоарните плочи. И тя изгуби лявата си обувка. Препъна се и едва запази равновесие, като се хвана за друго от дърветата секунда преди да се е строполила на тротоара. Тихият смях на минувачите беше удавен в цяла симфония клаксони. Таксито не спря, а продължи нататък и бе изгубено завинаги.

Винаги ли ставаше така в живота? В нейния поне.

Стиснала здраво дървото, за да запази равновесие, Джес се чувстваше така, сякаш я гледаше не само Марк, а хиляди други очи. Стисна зъби.

— Имате ли нужда от помощ, мис? — запита мил възрастен човек с акцент, който издаваше, че не е от Вашингтон. Турист с карта в ръка, с широкопола шапка на главата, къси панталони, къси чорапи и сандали. За ръката го стискаше сивокосата му съпруга, която имаше разтревожен вид.

— Не, благодаря. Добре съм. — Усмихна им се, за да го докаже. Те й се усмихнаха в отговор и продължиха нататък.

Слава богу, тълпата, станала свидетел на тромавостта й, продължи с тях. Щеше да е прекалено много да се надява, че и Марк е продължил напред. Всъщност беше сигурна, че не е. Издаваха го всичките онези клаксони, които разгневените шофьори надуваха и чието ехо се отразяваше от бетонния каньон около нея. И все по-сгъстяващия се мирис на изгорели автомобилни газове, които, хванати в капана на тесния коридор, в който въздухът не беше достатъчно, без съмнение достигаха почти смъртоносно ниво. Клаксоните издаваха също, че другите автомобили безуспешно се опитват да заобиколят спрялата кола на Марк.

Имаше нужда от обувката си, за да избяга от него.

Като подскачаше на един крак и продължаваше да се държи за стъблото на дървото, тя се обърна и я потърси с поглед.

Видя я веднага. Розовата обувка с тънкото токче, която трябваше да я кара да изглежда женствена пред съдебните заседатели, се приближаваше към нея, висяща небрежно от дясната ръка на Марк.

— Изгубила ли си нещо? — Беше облечен в прилепнали по бедрата му дънки и тениска вместо в костюма, който беше негова — и на Тайните служби — униформа и вървеше към нея с онази наперена походка на атлет, която някога имаше силата да я кара да се задъхва. Тайно, разбира се. Той със сигурност не го беше разбрал и тя нямаше да му издаде тайната сега, със закъснение.

— Дай ми обувката. — Протегна ръка.

Усмихнат, той спря пред нея, клекна и хвана глезена й с намерението да й обуе обувката. Дланта му беше така голяма, топла и силна, каквато я помнеше, и нямаше затруднения да я задържи, макар Джес да се опитваше да се изплъзне от хватката му. Докосването до голата й кожа я накара отново да се задъха. Едва успя да потисне тръпката си. „Исусе“! Надяваше се, молеше се да е преодоляла увлечението си по него. Но ако не беше, той беше последният човек на земята, пред когото искаше да го издаде.

— Правиш сцена — каза, вдигнал поглед към нея.

Кос поглед към няколко лица от тълпата, минаваща покрай тях, й каза, че е прав. Поне що се отнасяше до сцената, макар да бе спорно кой от двамата е причината за нея. Стиснала устни, тя престана да се съпротивлява и го остави да обуе обувката на крака й.

— Ето, готово. — Той плъзна длан по глезена й, погали го леко — скандално, тя го срита, макар че копнежът се стрелна нагоре към слънчевия й сплит. — Винаги на твоите услуги — каза той, погледна я с блестящи очи и се изправи.

За миг Джес остана втренчена в широките му гърди. Тениската му беше синя, а късите ръкави излагаха на показ твърдите мускули на ръцете му. Беше невъзможно да не ги забележи. Ядосана на себе си, че е обърнала внимание на това, тя побърза да вдигне поглед. Бе с около трийсет сантиметра по-ниска дори когато беше на токчета и винаги губеше в играта на погледи, както, за голямо свое раздразнение, вече беше научила. Затова погледна встрани.

— Коя част от „върви си“ не разбираш?

Опита се да му се усмихне мило, но усмивката не се получи. Вероятно защото някой от задръстването, което бяха причинили, избра този момент да викне на Марк:

— Ей, глупако, премести проклетата кола!

Подтиквана от гледката на спрелите една зад друга коли, за която се чувстваше виновна, и раздразнена от близкия вой на клаксоните, тя се отказа от недотам открития сарказъм в полза на откритото неодобрение и каза:

— Ще бъдеш ли така добър да се върнеш в колата си?

Очевидно незасегнат от хаоса, който беше създал, той й се усмихна с онази усмивка, която сякаш й казваше, че е специална, и някога караше костите й да се разтопяват, но сега само я накара да го погледне с открито недоверие.

— Само ако и ти дойдеш с мен.

Тя изсумтя.

— Само в мечтите ти.

— Джес. Искам да говоря с теб. А ти имаш нужда някой да те закара. Не бъди идиотка.

— О! Какво не разбираш? Дръпни колата си от пътя! — Виковете и клаксоните накараха кръвта на Джес да кипне и тя хвърли тревожен поглед встрани. Някои от шофьорите бяха отворили вратите на колите си, а други бяха излезли на улицата и ги гледаха. Стомахът й се сви от тревога. Пулсът й се ускори. На Марк, разбира се, дори окото му не мигваше.

Типично за Марк. И типично за нея.

— Наистина ли ще се окажеш такъв идиот? — каза го доста остро, защото се чувстваше неудобно.

— А ти как мислиш? — Той, както винаги, беше спокоен.

Тя знаеше отговора, дори погледът й я издаваше — да, такъв беше. Или поне щеше да се държи така, докато не получеше, каквото искаше.

— Премести колата, идиот такъв! — Този гневен вик, дошъл от един от шофьорите, носеше в себе си заплаха за война. Дори нямаше нужда Джес да поглежда — макар че го направи и се оказа, че е права — за да види, че ядосаният шофьор се приближава към тях.

Очите й, широко отворени от тревога, се стрелнаха към Марк.

— Моля те, върви си.

— Не и ако не дойдеш с мен.

Добре, тя не го мразеше или поне побърза да реши така, след като хвърли поглед на едрия мъж със зачервено от гняв лице, който бързаше към тях, заобикалящ спрелите автомобили. Дори вече не му беше толкова сърдита. Когато беше разбрала, че красивият таен агент, по когото бе копняла тайно месеци наред, като че ли изпитва нещо към нея, срамежливата и незабележима Джесика, тя бе така главозамаяна, че преценката й бе замъглена. А когато обстоятелствата ги бяха събрали, тя се бе впуснала през глава в горещата любовна връзка, за която трябваше още от самото начало да проумее, че ще изгори много бързо. Или, по-скоро, ще избухне, което всъщност се беше случило. Не беше щастлива да научи, че той бе спал с половината от красивите жени във Вашингтон, окръг Колумбия, включително с Мери Джейн Кейтс, сегашната й шефка. А той не бе щастлив да научи, че тя е алергична към брака и към всичко, което застрашава кариерата й, и че няма да участва в мечтите за бленувания от него домашен уют. Нямаше начин.

С други думи, това беше класически случай на взаимно разочарование и загуба на илюзиите. Раздялата им бе бурна като връзката им, но това не означаваше, че не може да бъде мила и възпитана сега.

Ако не се налагаше да бъде мила и възпитана задълго.

Нов вой на клаксоните.

— Да вървим!

— Кой задържа движението?

— Обадих се на ченгетата!

— Чия е тази кола?

Неодобрителните възгласи, предизвикани от задръстването, ставаха все по-силни с всяка секунда. Джес хвърли страхлив поглед надолу по улицата и видя, че поне десетина човека са слезли от колите си и се оглеждат в търсене на собственика на джипа. Един червендалест мъж, който очевидно знаеше кой е собственикът, беше почти стигнал до тротоара, което означаваше, че е на около три метра от джипа. Вървеше бързо към тях и се заканваше с юмрук на Марк. Когато наближи още, извика:

— Няма ли да преместиш колата, задник такъв? А? А?

Джес ококори очи. Сърцето й прескочи удар.

— Марк… — Погледна го разтревожено.

Погледът на Марк срещна нейния. Без дори изражението на лицето му да се промени, той извади значката от джоба си и я вдигна така, че слънчевите лъчи да се отразят от нея. Червендалестият се закова на място, погледът му мяташе мълнии.

Джес смръщи неодобрително вежди.

— Не мога да повярвам, че използва значката си по такъв начин.

— Какво, да не би да искаше да го застрелям? Стори ми се малко прекалено.

Нов вой на клаксоните.

Нямаше нужда от това. Време беше да си върви.

— Задник! — извика на Марк с горчивина.

Едва доловима усмивка повдигна ъгълчетата на устните му.

— Това означава ли, че ще влезеш в колата?

— Хайде. — Тя се предаде недотам грациозно, мина покрай него с маршова стъпка и изпита облекчение, като видя, че червендалестият върви обратно към колата си. Като стигна до джипа, усещайки върху себе си поне дузина разгневени погледи, се опита да извика: „Съжалявам!“ и да махне извинително с ръка на множеството, на което бе причинила неудобство.

Наградата й, докато заобикаляше бързо джипа, беше воят на клаксоните и виковете на ядосаните шофьори, острият поглед, който червендалестият хвърли през рамо, и неприличните жестове на останалите, които бързо се качваха отново в автомобилите си.

„Далеч си от класата, Вашингтон.“

Като се чувстваше съвсем дребна, тя отвори вратата и седна отпред.