Карън Робърдс
Правосъдие (3)

Глава 3

Три седмици по-късно…

— И вие просто му го дадохте?

Всички погледи в съдебната зала бяха насочени към нея, когато се изправи пред свидетелската скамейка и Джесика Форд — не, Джесика Дийн сега, непрекъснато забравяше, че е в програмата за защита на свидетелите на Тайните служби — усети как дланите й се изпотяват.

— Д-да. — Свидетелката я гледаше уплашено с огромните си сини очи.

— Той не ви помоли да му го дадете?

— Не. Не точно. Но… — Тифани Хигс беше на двайсет и четири, беше хубава блондинка, облечена в лятна рокля на цветя, и имаше крехкото телосложение на самата Джесика, която бе висока само метър петдесет и шест и в момента, макар да не й се искаше, беше блондинка. Гласът на Тифани заглъхна и инстинктът на Джесика й подсказа да я принуди да продължи да говори. После се поколеба. Колебанието беше опасно за адвокатите, както и за ловците — плячката, усетила страха им, можеше да се нахвърли неочаквано върху тях — но тя имаше цел, а отговорът на Тифани вече бе достатъчен за постигането й.

„Време е да се оттегля.“

Устоявайки на желанието да избърше потните си длани в полата на розовия си летен костюм, Джес обърна и двете си длани в пресметнат жест на объркване и се концентрира в следването на дадените й инструкции.

Които бяха да бъде мила. Да направи добро впечатление на съдебните заседатели. Което се опитваше да направи и при разпита на свидетелката.

— Казвате ни, че мистър Филипс не е помолил за телефонния номер? Вие сте го написали на салфетка и сте го пъхнали в ръката му, когато е излизал от бара, по ваша собствена инициатива? — Джес внимаваше в тона й да няма и намек за обвинение. Беше изключително важно да не предизвиква у съдебните заседатели съчувствие към Тифани, предполагаемата жертва в този процес за изнасилване, уж извършено от Робърт Джон Филипс IV, който в този момент седеше до масата на защитата и се опитваше да изглежда като невинен и несправедливо обвинен студент по право, за какъвто го представяше защитата. Което Джес, като нов член на екипа, се надяваше да отговаря на истината.

Като се имаше предвид, че Филипс беше красив, двайсет и пет годишен и единствен син на богатия, притежаващ много власт, американски сенатор, който също присъстваше в залата, залогът бе висок. Медиите бяха полудели — слава богу, че не се разрешаваше внасянето на камери в съда! — и в този дванайсети ден на предвиждащия се да протече за четири седмици процес, екипът на обвинението, повдигнали случая миналия петък, очевидно подушваше кръв във водата. Пол Олдърман, амбициозният прокурор, много добре знаеше как щеше да се отрази успехът на кариерата му. И в същото време щеше да победи сенатора, който имаше противоположни на неговите политически убеждения, и да предизвика оставката му.

А сенаторът искаше, както шефовете на Джесика й бяха дали ясно да разбере, синът му да бъде напълно оправдан.

Проблемът беше, че щом започна да говори, Роб Филипс направи неприятното впечатление на човек с привилегии. Толкова неприятно, че решиха да не му позволяват да седне на свидетелската скамейка. Всичко показваше, че не се харесва на съдебните заседатели. Тя ако трябваше да бъде откровена, Джес също не го харесваше. Не че нейното мнение имаше значение. Но това на съдебните заседатели имаше. В процес, в който нещата стояха нейната дума срещу неговата, какъвто се очертаваше да бъде този, беше много важно подсъдимият да се хареса на съдебните заседатели.

— Да, мадам. — Тифани вдигна уплашените си очи към Джес, жест, който имаше определена сила върху съдебните заседатели. Гласът й трепереше, тялото й също. И избърса сълза от ъгълчето на окото си. Кос поглед каза на Джес, че съдебните заседатели са забелязали жеста: бабата на първия ред спря да плете и смръщи съчувствено вежди. Едрият и набит шофьор на училищния автобус, седнал в далечния край на втория ред, стисна устни и поклати глава. Поне шестима от дванайсетте добри граждани, седящи само на два метра от нея отдясно, изглеждаха очевидно разчувствани от мъката на свидетелката.

Глупости.

Джес преглътна огорчението си, че играта на свидетелката е оказала влияние върху съдебните заседатели, и се опита да изглежда едновременно благоразположена към свидетелката и скептична към дадените показания.

Задачата не беше лесна. Но тя се опитваше, защото такава й беше работата. Позицията на защитата беше, че пред съдебните заседатели седи отмъстителна и емоционално нестабилна млада жена. Когато мечтите й да успее като Пепеляшка са се разбили на пух и прах, след като синът на сенатора спал с нея и дал ясно да се разбере, че това ще е всичко между тях двамата, тя решила да му отмъсти и повдигнала фалшиво обвинение в изнасилване, от което се надявала да спечели поне милион долара обезщетение.

Като сценарий — и като защита — това беше приемливо.

Проблемът беше, че на Джес започваше да й става все по-трудно да вярва в това. Което означаваше, че ще има проблеми и с представянето му на съда, макар да се опитваше с всички сили.

Виждате ли, законът не се интересува от справедливостта. Нито от истината. Не става въпрос за правилно и грешно.

Според елитната фирма на Елис Хейс, уважавания работодател на Джес, основното беше да заковеш противника за стената, срещу което ще получиш заплата, а това бе смущаващо, като се имаше предвид колко много пари пръскаше фирмата, за да спечели. Лозунгът на фирмата? „Започни война, когато залогът е най-висок.“ И забий лицето на противника си в калта.

Да влязат гладиаторите.

Днес в съдебна зала триста и осемнайсет в съда във Вашингтон Джес беше един от въпросните гладиатори. Беше първото й появяване на стадиона. Работеше за Елис Хейс почти от четири месеца, а само по случая Филипс — през последните три седмици. Но докато консултантът им Кристин Хабърд не бе решила, че съдебните заседатели не харесват водещия адвокат по защитата Пиърсън Колинс, ролята на Джес беше само да прави разследванията. Кристин беше казала, че Пиърсън прилича на ротвайлер по нейната лична класификационна система, помогнала й да спечели триста и осем от триста и дванайсет случая. Беше казала, че може и да звучи глупаво — и тук беше погледнала Джес, която очевидно не бе успяла да контролира изражението на лицето си докато системата й беше обяснявана — но давала резултат. Според Кристин съдебните заседатели станали враждебни към Пиърсън от момента, в който той започнал да разпитва Тифани Хигс, което беше вчера, понеделник, приблизително в девет часа сутринта. Решили, че е прекалено агресивен и заплашителен, че гласът му е прекалено дълбок, че той е прекалено едър. Тезата на Кристин беше, че когато Пиърсън задавал въпрос на Тифани, съдебните заседатели виждали еквивалента на злонравен ротвайлер, заплашващ треперещо малко кученце. В резултат, естествените им инстинкти за защита били на страната на кученцето. Решението, след дълги дебати, бе, че когато дойде моментът Тифани да бъде разпитана отново, това трябва да извърши също толкова дребна, крехка и невинна на вид жена.

С други думи, Джес. Джес с лешниковите очи, квадратната брадичка и изящните черти, с луничките по носа, така прилична на съседското момиче, което всички обичат. Джес със своята нова руса и вълниста коса, облечена в розов костюм, срещу който беше възразила, но напразно.

„Опитай се да задаваш въпросите с усмивка“, беше я срязала Кристин, когато, пак така напразно, беше възразила срещу сладникавото розово червило. „Иначе ще изглеждаш като петдесет килограма неудачник. А съдебните заседатели не обичат неудачниците.“

Сега, когато всички погледи бяха втренчени в нея, Джес се чувстваше като играч от втора дивизия, внезапно извикан да играе в първа.

— Ще бъде ли справедливо да се каже, че сте дали салфетката с номера си, защото сте искали да ви се обади? — запита Джес. Закуската й се беше превърнала в безформена маса в стомаха й. И се страхуваше, че всяка секунда той ще се разбунтува. Да повърне закуската пред съдебните заседатели, можеше да й помогне да спечели съчувствие, но предпочиташе това да не става.

— Да, мадам. — Гласът на Тифани трепереше. Дори на Джес, тя приличаше повече на уплашена тийнейджърка, отколкото на закоравяла отмъстителка, каквато защитата искаше да я изкара. „Защо просто не казах «не», когато Кейтс — шефът й — се съгласи да ме включи в екипа по защитата?“ После сама си отговори. „Защото тази възможност е едно на хиляда, ето защо.“ А после вътрешният й глас я накара да добави: „И защото наистина, наистина исках да съм по-далеч от Кейтс.“ — Той беше мил с мен. Или поне така си мислех. Не знаех, че той…

По инстинкт, Джес скочи, преди Тифани да е успяла да добави още нещо, което, беше сигурна, нямаше да е ласкаво и благоприятно за клиента й.

— Съществувал е още фактът, че той е раздавал наляво и надясно бакшиши от по петдесет долара, нали? — Джес с тъга долови остротата в тона си. Мрачно си напомни, че трябва да е възможно най-мила със свидетелката, и направи всичко възможно да излъчва ласкавост и в същото време да свърши добра работа. — Давал ви е по петдесет долара всеки път, когато сте му носели питие в онази нощ, нали?

„И, о, да! Да не забравя да се усмихна.“

Тифани навлажни устни.

— Да, мадам.

„Обърни усмихнатото си лице към съдебните заседатели. Хей, жената на средна възраст в жълтата рокля на първия ред ми се усмихва в отговор. Мисля, че ме харесва.“

— И колко питиета му занесохте?

— Ч-четири.

— Двеста долара. Мистър Филипс ви е дал двеста долара за това, че сте му занесли четири питиета. Нищо чудно, че сте му дали телефонния си номер. — Прекалено много язвителност, осъзна Джес веднага щом думите излязоха от устата й. Стомахът й закъркори заплашително.

— Възразявам! — Олдърман, който не беше глупак, около петдесетгодишен прокурор с внушителен списък победи в съда, скочи на крака. Беше среден на ръст, слаб, облечен в, както е подходящо, тъмносив костюм, бяла риза и с нищо незабележителна синя вратовръзка. — Това вреди на клиента ми.

— Не се приема. Но трябва да внимавате с тона, мис Дийн. — Съдията Хауърд Шмид погледна Джес с неодобрение. Беше на шейсет и две. С бялата си коса и със сто и двайсетте си килограма при ръст метър и седемдесет, приличаше на Дядо Коледа, но без брада. Добрата новина беше, както всички знаеха, че Шмид имаше слабост към жените. Лошата, че Джес не беше единствената жена в съдебната зала.

— Съжалявам, Ваша чест. — Джес беше твърдо решена да не позволи да изгуби самообладание. — Мога ли да продължа?

Проблемът беше, че вече не вярваше в идиотската система на Кристин, както не вярваше и в невинността на Филипс.

И това да е все усмихната — по настояване пак на Кристин — започваше да пречи на концентрацията й.

— Моля, продължете — отговори съдията. — Не разбрах, че се каните да зададете въпрос.

Джес хвърли извинителен поглед към съдебните заседатели, обърна усмихнатото си лице към свидетелката и като премахна сухотата от тона си, каза:

— Даде ли ви мистър Филипс двеста долара, за да му занесете четири питиета, мис Хигс? — Този път гласът й беше меден.

— Да. — Тифани хвърли измъчен поглед към журито. — Аз не… Не беше заради парите. Аз… Аз го харесах и…

„Намеси се бързо, преди свидетелката и съдебните заседатели да са успели да направят контакт.“

— Въпреки това двеста долара са много пари, нали? И вече дадохте показания, че сте закъснявали с наема и сте имали куп други разходи, които не сте могли да посрещнете. Вярно ли е това?

Тифани отпусна рамене, победена.

Нямаше значение, че самата Джес беше на двайсет и осем, но изглеждаше на около осемнайсет, тя се отнасяше със свидетелката възможно най-деликатно при дадените обстоятелства. Тифани я караше да изглежда като глупачка. Поредният кос поглед й подсказа, че дадените с треперещ глас отговори „да, мадам“ се харесват на съдебните заседатели и, освен това, я караха да изглежда по-стара. Виждаше, че много от съдебните заседатели мислят за собствените си дъщери, внучки или племенници, и веднага се закле да не задава повече въпроси, към които можеше да се прикачи обръщението „мадам“. Ако можеше да ги избегне…

„И се усмихвай.“ Гласът на Кристин отекна в главата й. Джес разтегна устни.

— Мистър Филипс ви се е обадил, нали? Същата нощ? В колко часа беше това?

— Станах в два, така че малко преди това.

— Какво каза?

— Искаше да знае дали искам да изляза с него. Всъщност да отида на парти с него.

— И какво отговорихте вие?

— Аз… Казах „да“.

— Казали сте „да“. — Джес остави секунда-две думите да направят необходимото впечатление на съдебните заседатели, след което ги погледна многозначително. Очите й казваха: „Ето, чухте отговора направо от устата на свидетелката“. А устните й продължаваха да се усмихват. Тифани Хигс се беше съгласила. Надяваше се, че съдебните заседатели долавят въпроса, който не беше зададен, но висеше във въздуха: „На какво друго бе отговорила с «да» в онази нощ?“ Джес видя, че намекът достигна до съзнанието на съдебните заседатели, и изпита задоволство, след което посвети вниманието си отново на свидетелката.

— Къде ви заведе той, мис Хигс?

Всички в залата замълчаха в очакване. Плетката на възрастната жена продължаваше да лежи недокосната в скута й. Третият човек на задната редица — мъж в средата на шейсетте, пенсиониран пилот — престана да се люлее напред-назад на стола си, който скърцаше дразнещо. Тихите разговори замряха. Дори пръстите на машинописката на съда замръзнаха над клавиатурата.

Медиите покриваха процеса толкова пълно, че като че ли всички знаеха версията на прокурора за случилото се. Роб Филипс беше примамил нищо неподозиращата Тифани Хигс в апартамента си, където брутално я бе изнасилил. Няколко пъти. Изнасилвал я многократно през уикенда, през който тя останала завързана с белезници за леглото. Само пожарът в съседния апартамент я беше спасил, или по-точно пожарникарите, дошли да евакуират хората от сградата. Съдебните заседатели също знаеха, че са стигнали до важната и сензационна част. Джес усещаше очакването в съдебната зала.

— Заведе ме в апартамента си. — Гласът на Тифани беше толкова тих, че Джес трябваше да напрегне слух, за да чуе думите й. Но ако я помолеше да повтори, можеха да я упрекнат в измъчване на свидетелката, затова се въздържа.

— В апартамента си — повтори високо и ясно Джес.

— Да, мадам.

„По дяволите. Още едно «мадам».“

— Значи сте отишли с мистър Филипс в апартамента му в два след полунощ. — Тонът на Джес беше слабо укорителен. Преди Тифани да е успяла да отговори с поредното тихо и примирено „да, мадам“, Джес побърза да добави: — Ще кажете ли, че сте отишли доброволно? Или не?

— Д-доброволно.

— Опреснете паметта ми, ако можете, мис Хигс. На кой етаж е апартаментът на мистър Филипс?

— На шестия.

— За да стигнете до апартамента му, двамата с мистър Филипс сте взели асансьора, нали? Можете ли да си спомните колко души имаше с вас в асансьора?

— Трима.

Джес отново изпита задоволство. Тифани пак беше отговорила много тихо. Знаеше какво ще последва, и се боеше от него.

— Трима. — Джес се усмихна мило. Беше по-добре да се съгласяваш със свидетеля винаги, когато можеш. Чувстваше се добродетелна, защото беше толкова мила, и дори не забравяше да се усмихва, подканвайки съдебните заседатели да я харесат. Хвърли им многозначителен поглед. — Вече чухме какво казаха въпросните свидетели, но искам да съм сигурна, че няма да стане грешка, затова ще ви запитам, мис Хигс, какво правехте двамата с мистър Филипс в асансьора?

Тифани навлажни устни. Хвърли на Джес поглед, пълен с неприязън.

— Знаете отговора. Целувахме се.

— Целували сте се. — Джес изговори думите бавно, за да направят те нужното впечатление на съдебните заседатели, после се почувства някак мръсна. И ако сега се чувстваше мръсна, как ли щеше да се почувства, когато се наложеше да накара Тифани да разкаже с подробности какво се бе случило в апартамента на Филипс в онази нощ. Може би, ако имаше късмет, Пиърс щеше да е поел делото, преди да е стигнало до онзи момент. Но пък тя никога не бе имала късмет. — Поправете ме, ако греша, но нима не сте се срещнали само два часа преди това?

— Възразявам! — Олдърман отново беше скочил на крака. — Не е важно откога са се познавали. Адвокатът на защитата очевидно се опитва да повлияе на мнението на съдебните заседатели относно характера на мис Хигс.

— Приема се. — Съдията Шмид смръщи вежди. Джес се опита да изглежда съвсем невинна. — Внимавайте, мис Дийн.

— Съжалявам, Ваша чест. — Джес си пое дълбоко дъх и отново посвети вниманието си на Тифани, която видимо се бе свила на стола си. — Казахте, че двамата с мистър Филипс сте се целували. Как ще опишете вашето участие в акта — като доброволно или не?

Дадените преди това показания, както и лентата с лошо качество от охранителната камера, бяха изяснили въпроса, в противен случай Джес нямаше да го зададе. В съда важеше правилото никога да не се задават въпроси, ако не знаеш отговора.

— Доброволно. — Тифани хвърли поглед към масата на прокурора. Очевидно беше разтревожена.

— Според показанията на свидетелите, двамата с мистър Филипс всъщност сте правели нещо много повече от това да се целувате. — Джес придаде на гласа си нотка на съжаление, че трябва да каже това, и мислено се потупа по гърба за удачния тон.

Тифани вдигна глава и си пое дълбоко дъх.

— Тогава още го мислех за мил и приятен човек. — Погледна съдебните заседатели. Очите й сякаш горяха. Повиши глас: — Но той не е такъв! Стана истинско чудовище, след като влязохме в апартамента. Нарани ме! Изнасили ме! Каза — или поне така мисля — че ще ме убие! Това е истината, Бог да ми е на помощ.

После, преди Джес да е реагирала по някакъв начин, Тифани отпусна глава върху ръцете си и заплака шумно.