Карън Робърдс
Правосъдие (29)

Глава 29

— Добре, искам да го кажеш отново, когато не си гола. — Марк я погледна спокойно, а тя, тъй като се бе навела, за да постави храна в чинийката на котката, изправи гръб.

Нямаше нужда Марк да уточнява каквото и да било. Тя знаеше какво има предвид, какво иска.

Тя беше облечена за работа, а двамата бяха в кухнята и пиеха кафе, преди да излязат. Беше почти десет и половина — толкова късно, че Джес щеше да е силно смутена, когато стигне до шестия етаж на фирмата на Елис Хейс. Разбира се, колегите й щяха да помислят, че е използвала времето, за да се възстанови. Нямаше как да знаят, че е прекарала цели три от петте чеса в див, вълнуващ и задоволителен секс с Марк.

Би трябвало да се страхува да излезе отново в света, където някой два пъти се беше опитал да я убие. Но не се страхуваше. За своя изненада, беше спокойна и твърдо решена. „Ще те открием“, беше мисловното съобщение, което изпращаше на мъжа, завлякъл я под водата. Бореше се със страха с ума си, но в джоба си бе сложила спрей за самозащита, а и навсякъде щеше да бъде придружавана от едрия и смъртоносен таен агент.

— Обичам те — каза на Марк. Разбира се, беше го казвала и преди. Много пъти. Всеки път, когато стигнеше до оргазъм.

Сега, като си спомни всеки случай, когато думите бяха излезли от устата й, докато той я гледаше на ярката и непрощаваща светлина в кухнята, тя се изчерви. Да каже, че го обича, на студената дневна светлина, бе все едно да се разголи пред него. Чувстваше се уязвима и се страхуваше, но това продължи само докато не погледна в очите му.

Те бяха топли и я успокояваха, но в същото време я накараха веднага да се сгорещи.

„Господи, нима съм ненаситна за него?“

Доволната усмивка на устните му й каза, че знае какво мисли тя.

— Виждаш ли какво можеш, ако се опиташ?

Тя направи гримаса, а той се засмя, придърпа я към себе си и я целуна. За миг, под натиска на тези топли и твърди устни, всичките добри намерения на Джес заплашиха да се изпарят. Тялото й бе обхванато от пламъка на страстта, умът й се изчисти от всякакви мисли и тя го целуна в отговор. Но страхът все още бе част от нея. Беше студен, твърд и истински — като малко камъче в удобни обувки. Беше така силно привлечена от него, че беше почти невъзможно да отрече привличането, но мисълта отново да бъде уязвима я накара да изпита студени тръпки.

Отдръпна се и го погледна.

— Това няма да ми хареса, нали? — Тонът му говореше за примирение.

— Само за да сме наясно — не сме отново двойка.

— Какво? Току-що каза, че ме обичаш.

— Любовта не е връзка.

Май започваше да се обърква, когато той я гледаше така.

— Хм… Не знам какво е всъщност. Но знам какво не е. Не е обвързване. Няма да се женим. Той я изучаваше с поглед.

— С други думи, и двамата сме свободни да правим каквото пожелаем.

— Да.

— А ако онова, което искаме, е да бъдем заедно? Не непременно завинаги, а засега. Можем да живеем ден за ден и да видим какво ще се получи. Без обвързване.

В това имаше толкова много смисъл, че на Джес й олекна.

— И ти няма да искаш повече? — запита го тя с известно подозрение. Познаваше Марк. Той бе традиционалист до мозъка на костите.

— Няма — отговори сухо.

— В такъв случай, страхотно. — Тя му се усмихна. Чувстваше се така, сякаш от плещите й бе смъкнато тежко бреме. Целуна го. Целувката скоро стана страстна и ако Клемънтайн не се беше усукала около краката им, вероятно щеше да мине още час, преди да тръгнат. Но Джес подскочи при непознатия и неочакван допир и магията бе развалена.

— По-късно — обеща Марк, докато тя го дърпаше към вратата.

Думите му извикаха хиляди еротични образи в ума й и тялото й запулсира в радостно очакване и предвкусване на удоволствието.

Но наистина трябваше да отиде на работа, така че страстта трябваше да почака.

Както и очакваше, шестият етаж — всъщност цялата сграда — беше оживен, сякаш бе редовен работен ден от седмицата. Посред бял ден и с толкова много хора наоколо, Джес се чувстваше сигурна. Което бе добре, защото не искаше Марк да я следва като куче по петите. Това не само щеше да затрудни работата й, но щеше и да й пречи да се съсредоточи. Така му и каза. Съгласиха се, че е достатъчно да бъде в същата сграда, и той я остави пред асансьорите, като я предупреди да не излиза без него. Като знаеше, че ще се изчерви силно, ако някой от колегите й я запита защо идва толкова късно, Джес отиде право в офиса си, като само махна на Ленор, която говореше по телефона. Останалите от екипа не се виждаха никъде — вероятно работеха в офисите си — за което тя бе благодарна. Ако имаше късмет — и защото екипът не се срещаше в осем сутринта в събота — никой, освен Ленор, нямаше да узнае, че е влязла в сградата.

Канеше се първо да провери дали Пиърс няма нужда от нея и особено във връзка с Флорес. После щеше са направи предварителните проверки по делото Джеймисън. И…

Смръщила вежди и замислена за работата си, Джес отвори вратата на офиса си и влезе.

И в мрака, преди да включи осветлението, видя нещо, или по-скоро намек за нещо, сянка. Или просто някаква форма. После светлината заля офиса и тя изчезна.

Джес, все още дълбоко замислена, се закова на мястото си. Сърцето й се сви. Остана за миг така, загледана втренчено в мястото, където бе видяла сянката. Пред растението и прозореца, разбира се. Погледна растението, после прозореца и килима.

Нямаше нищо. Разбира се, че нямаше нищо.

Сърцето й биеше така тежко, сякаш беше тичала.

Алисън.

Може би мисълта беше глупава и доказваше колко е суеверна, но тя все повече и повече се убеждаваше, че Алисън, или поне нейната сянка, е в офиса.

Което означаваше, че Алисън е мъртва.

Джес си пое дълбоко дъх и затвори вратата.

— Ще те открия — каза на глас. — Каквото и да ми струва, ще те открия. Обещавам.

Каза го така, сякаш се заклеваше.

После, като се чувстваше малко глупаво, седна зад бюрото си и се захвана за работа. Но не се обади на Пиърс, нито започна да проверява информацията, дадена им от свидетелите по делото Джеймисън. Усещаше се принудена да открие Алисън.

Сякаш някой стоеше зад нея и шепнеше в ухото й: „Заеми се сега.“

Първо провери гласовата и електронната си поща за съобщение от Алисън или Тифани — нямаше — и прегледа страниците им във Фейсбук за нови публикации. Нито едната от двете не беше писала. После, твърдо решена да открие какво стои в началото, започна методично да прави профил на предшественицата си. Използвайки всичките си компютърни умения — а те бяха значителни и една от причините да й предложат работа при Елис Хейс — тя се ровеше в живота на Алисън. Умееше да заобикаля и да разбива кодове за достъп и да се досеща за пароли — пробва Клемънтайн и позна от първия път. Така успя да влезе в доста бази с данни. Работата бе много и изискваше методичност, но тя успя да се добере до телефонните разговори на Алисън, до банковите й операции, до кредитните й карти и членствата й в различни организации. Провери обстойно всичко. Онова, което научи, я изненада. Алисън беше изгубила родителите си, преди да навърши десет, и бе отгледана в приемни семейства, което направи телефонното й обаждане до Луси още по-голяма загадка. Провери кредитните й карти и дори извика на екрана номера на колата й и квитанциите от данъчните й плащания, което потвърди, че работата й при Елис Хейс бе единствен източник на доходите й. Не беше замесена в нещо, което можеше да я забърка в проблеми. Накрая прерови и компютърната система на Елис Хейс, за да види върху какво е работила Алисън, преди да замине на онова делово пътуване — процеса Филипс, както очакваше — и дори извика историята на действията й. Когато приключи, Джес разполагаше с толкова много материал, че дори мисълта за количеството бе ужасяваща.

„Започни с последните й действия и се връщай последователно назад.“

Алисън бе заминала на пътуването, от което не се беше върнала, през юли. Следователно, първо щеше да провери дали е извършила някакви трансакции през август.

Банковите извлечения показваха, че беше платила наема и сметките си, както и вноската за колата, през първата седмица на август, когато се предполагаше, че е на меден месец. Джес щеше да приеме това като положителен знак, но парите се изтегляха от сметката й автоматично и не се изискваше действие от страна на Алисън.

Имаше няколко гласови съобщения в телефона й, но нямаше изходящи обаждания.

Кредитните й карти не бяха използвани, освен през август, и то отново за автоматични плащания.

Като гледаше картината, представена от данните, Джес започна да изпитва страх. Побиха я студени тръпки. Преди имаше само лошо предчувствие. А сега имаше сигурни доказателства, че нещо се бе случило. Как би могла Алисън да оцелее, без да използва парите от банковата си сметка или кредитните си карти?

Нямаше активност и в различните дружества, където членуваше. Бе използвана само клиентската й карта за магазина „Куик Стоп“ през целия август до преди два дни.

Това накара Джес да изправи гръб.

Смръщила вежди, гледаше данните. Не бяха правени покупки. Беше получавана награда за редовни клиенти. Не пишеше каква точно е наградата. Което означаваше, че някой бе представил картата. Повечето пъти това бе ставало в „Куик Стоп“ до парка на колежа. Но последния път бе използвана в четвъртък сутринта в „Куик Стоп“ на „М Стрийт“. Джес провери два пъти адреса. Беше наблизо.

Сърцето й заби по-бързо. Джес не знаеше до какво ще я отведат данните, но нямаше грешка, че картата й бе използвана. Принтира адреса на магазина, а после и снимка на Алисън, която смъкна от копие на шофьорската й книжка, после се обади на Марк.

— Слизам — каза, когато той й отговори. — Трябва да ти покажа нещо.

И сложи край на връзката, преди той да е успял да отговори.

— Излизаме — каза му без никакво предисловие, когато влезе в офиса му. Той седеше зад бюрото си — беше съблякъл сакото си, а на нея й се стори така забавно да го види да трака по клавиатурата, че се усмихна — червеният кобур беше в тон с червената му вратовръзка и изпъкваше на фона на задължителната бяла риза. Беше красив и имаше компетентен вид. Изглеждаше малко не на място зад бюрото, като че ли трябваше да бъде не тук, а навън, на тротоара, който се виждаше през затъмнените прозорци. Офисът му беше по-модернистичен от нейния — метално бюро, никакви растения — и не така луксозен, но беше почти със същите размери. Той вдигна поглед при влизането й, а когато тя затвори вратата след себе си, повдигна въпросително вежди.

— Някой е използвал клиентската карта на Алисън в „Куик Стоп“ на „М Стрийт“ — каза тя на един дъх и размаха снимката на Алисън. — Искам да я покажа на работещите там, да видя дали ще я разпознаят. През целия месец няма друга активност. Така че грабвай сакото си и да вървим.

— Предполагам, не искаш да ми дадеш информацията и да ме оставиш да я предам на професионалисти, които да разследват? — Очевидно знаеше отговора, защото вече бе станал и протягаше ръка към сакото. Облече го — както винаги бе много красив в тъмния костюм — приближи се до нея и я целуна бързо по устата. Веднага й се зави свят — все още не беше свикнала, че отново са заедно, макар и без обвързване, но й беше добре — и трябваше да премигне два пъти, за да може отново да вижда ясно.

— И да рискувам да разследват седмица или две, и то ако нямат друга работа? Няма начин.

— Да, и аз така си помислих.

Марк й отвори вратата и тя тръгна на крачка пред него по коридора към асансьорите, които обслужваха и подземния гараж. Беше облечена в прилепнали черни панталони и равни черни обувки, бяла тениска и къс сив блейзър — равните обувки бяха нейната версия за небрежно делово облекло в събота — чантата й бе преметната през рамо. Наоколо имаше доста хора, някои от които стажанти — разпознаваха се лесно, защото носеха значки, на които пишеше „стажант“ — адвокати и охрана. Точно тук имаше много хора, защото офисите на охраната заемаха цяла секция от задната част на първия етаж. Цялата тази охрана подейства успокояващо на Джес.

Докато пътуваха към „М Стрийт“, Джес го осведоми набързо за всичко, което бе открила досега.

— Възможно ли е съпругът й да е поел всички разходи? — предположи Марк като обяснение за липсата на финансова активност от страна на Алисън.

— Не е използвала дори кредитната си карта. Нито едно телефонно обаждане — настоя Джес.

— Може в живота й да се е случило нещо, което да я е накарало да поиска да изчезне.

Това бе възможност, за която Джес не се беше сетила. Тя смръщи вежди и я обмисли. И стигна до заключението, че макар интуицията й да подсказваше обратното, не може да отхвърли напълно тази теория.

— Може би. Но пак ще й трябват пари, нали? — каза накрая. — Ако бе така, трябваше да има значителни тегления на пари в седмиците и месеците, предхождащи изчезването й.

— Да — съгласи се Марк. — Освен ако не е тръгнала бързо.

Спряха на паркинга пред „Куик Стоп“. Джес се огледа бързо наоколо, след като излязоха в следобедната горещина и влага. Много пешеходци, натоварено улично движение, невъобразим шум. От другата страна на пресечката беше спрял автобус и изпълваше въздуха с мирис на изгорели газове. Наблизо се виждаха клон на банка „Чейс“, заведение за хранене „При Том“, китайски ресторант, обществена пералня. И, на ъгъла, „Куик Стоп“, чиито витрини бяха покрити с реклами.

Нито служителите, нито управителят си спомняха Алисън. Показването на снимката й не предизвика нищо друго, освен свиване на раменете и клатене на главите. Колкото до използването на клиентската карта, е, имали много клиенти, ползващи тази услуга. Не било възможно да запомнят всички.

Единствената надежда на Джес бе охранителната камера, която бе насочена към касата. Клиентските карти се показваха на касата. Камерата със сигурност записваше всичко.

Управителят дори не спомена камерата. Поне докато Марк не показа значката си и не прие поведението на агент на Тайните служби. Едва тогава управителят стана мил и любезен и започна да им сътрудничи.

— Камерата никога не се изключва — каза им управителят, който бе на четирийсет и няколко години, бивш продавач на автомобили, на име Боби Луц, след като ги заведе в офиса си, който бе малък и бе още повече стеснен от кашоните с чипс, които очевидно чакаха да бъдат подредени по рафтовете. Звуците, които се чуваха, подсказваха, че от другата страна на стената е складът. — Но всяка седмица лентите биват рециклирани и всичко от предната седмица се изгубва.

— И кога започва седмицата? — запита Марк. Луц се протегна, за да включи черно-белия монитор. На по-долния рафт бе компютърът, а кабелите ги свързваха.

— В неделя вечерта, в 18:00 часа. — Натисна бутон на компютъра и на монитора започнаха да се появяват неясни образи. Джес гледаше втренчено, но те се движеха толкова бързо, че бе невъзможно да види всичко. — Искате да видите клиентите от четвъртък, нали? В колко часа?

Едва тогава Джес осъзна, че той кара снимките бързо да се появяват и изчезват.

— 06:43 сутринта.

— Хм.

— Оборудването не е много добро. Камерата прави снимка на всеки трийсет секунди. — Прехвърли още няколко снимки. — Добре, ето и четвъртък сутринта. Да видим…

Сега снимките вървяха на екрана малко по-бавно, а после той спря лентата с бързо натискане на бутона.

— Ето — каза.

Джес погледна картината на екрана. Времето бе показано с бели символи високо в левия ъгъл — 06:43:15. За миг остана да гледа втренчено, разочарована. Който и да бе този, който гризеше от поничката, докато служителят прекарваше картата му през устройството, не беше Алисън.

— Следващата — каза Марк и Луц послушно прехвърли лентата на 06:43:45.

Този път клиентът бе с лице към камерата. Държеше кафе в едната си ръка и поничка в другата. Джес виждаше ясно лицето и къдравата червена коса.

— Това е Луси — каза изненадана.