Карън Робърдс
Правосъдие (8)

Глава 8

Борейки се за живота си, Джес откри, че умът й остава изненадващо спокоен.

„Кой…?“

„Непознат. Брутален непознат, който обича насилието.“

Ръката, която затискаше устата й, покриваше и носа й. Задушаваше я. Не можеше да диша. И едва можеше да мисли.

„Случайно нападение? Или…“

Джес отчете факта, че независимо кой е нападателят й, тя се намира в смъртна опасност. Изнасилване, убийство — можеше да се случи всичко, което е част от кошмара.

„Подозрителната смърт на Ленард Кауан. Възможно ли е нападателят да е същият?“

Кръвта й се смрази.

Опитвайки се да се освободи от задушаващата я длан, тя риташе и се въртеше, но без видим резултат. Хвана ръката му над лакътя — беше твърда и мускулеста — с двете си ръце. Той беше облечен в плетен пуловер с дълги ръкави, както разбра, напипвайки материята. После ръката й се придвижи към облечената в ръкавица ръка, притисната към лицето й. Той я носеше безмилостно, без да се интересува дали тя може да диша или не, без да дава и пет пари, че й причинява болка. Безразличието му към болката й засили паниката й. Това тук не бе шега, не беше опит за обир. Беше убедена, че нападението не е случайно.

„Той ще ме убие.“

Беше сигурна. Стомахът й се сви на топка. Обля я студена пот. Адреналинът изпълни вените й. Тя реагира така, както би направил всеки в опит за самозащита — захапа с всички сили един от пръстите му, пробивайки кожата на ръкавицата.

— Кучка!

Той изруга и отдръпна ръката си — нещо, на което Джес се надяваше. Тя извика. Викът й не бе силен и пронизителен, както й се искаше, а беше жалостив и тих звук, защото почти не й бе останал въздух. Напълни дробовете си и извика отново, този път силно, с писъка на животно, което трябва да избяга на всяка цена. Но викът й продължи не повече от две секунди, защото той я удари брутално с юмрук и го заглуши.

Болката беше невероятна, остра и зашеметяваща, сякаш нож прониза ребрата й. Въздухът излезе от дробовете й и тя беше моментално парализирана. Ударът и липсата на въздух й причиниха световъртеж. Не можеше да мисли, не можеше да диша. Ръката, обгърнала кръста й, стискаше като в менгеме пострадалите й ребра. Другата му ръка отново затисна устата й, но този път бе извита така, че не можеше да я захапе.

„Помощ! Помощ!“ Но виковете бяха само в главата й, не излизаха през устата й. Нямаше достатъчно въздух дори да изстене. Никой не надникна иззад завесата, нито отвори вратата, за да погледне навън. Съмняваше се, че някой от съседните къщи набира 911.

Или никой не беше чул, или, проклятието на големия град, никой не искаше да се намеси.

„Трябва да се боря.“

И тя започна да се съпротивлява с усилие на волята. Пое си дъх, доколкото можа, и започна да рита и да се гърчи в ръцете му, борейки се за живота си с всички сили. Той затегна хватката. Дишаше бързо и плитко. Гърбът й опираше в гърдите му и тя усещаше как бързо се повдигат и спадат. Мускулестото му тяло излъчваше топлина. Усещаше миризмата му. Телесна миризма, неуспешно замаскирана от одеколон със сладък аромат, от който й призляваше и който поемаше с всяко отчаяно разширяване на ноздрите. Ушите й започнаха да бучат и тя осъзна, че чува пулсирането на кръвта във вените си.

„Имам нужда от въздух.“

Тя вдигна ръце към лицето му въпреки слабостта и болката, потърси очите му, но безуспешно. Той носеше скиорска маска.

— По дяволите! — Той отметна глава назад в мига, в който тя, отказала се от опитите да забие нокти в очите му, реши да го удари с юмрук по носа. Успя, но той само леко отслаби хватката. Вече почти се бяха изравнили с дърветата и тя се страхуваше, че целта му е мракът зад тях. Или пък искаше да я занесе до тясната алея между сградите.

„Нямам време.“

Обзета от страх, тя започна да се съпротивлява със сила, породена от паниката. Нямаше късмет. После — какво щастливо хрумване — тя заби токчето си в дясното му коляно.

— По дяволите! — Кракът му се отмести назад, но хватката му бе все така силна.

„Носи панталони с дълги крачоли, платът е дебел. Прекалено дебел, за да…“

Той я разтърси така, както кучето разтърсва котката, която е захапало.

Обувките паднаха от краката й, но тя не забеляза, защото главата й се размъти. Звездите изведнъж й се сториха много далеч, а луната — още по-бледа. Въпреки че нощта беше гореща, тя беше обзета от студ. Ребрата я боляха. Ръцете и краката й тръпнеха. Тъй като не й достигаше въздух, тя се съпротивляваше все по-слабо. Риташе, удряше, гърчеше се, забиваше нокти, но нищо не помагаше.

„Не искам да умра.“

„Не трябва да изгубя съзнание. Ако изпадна в безсъзнание, с мен е свършено.“

Макар че се съпротивляваше с всички сили, двамата бяха вече в сянката на магнолията. Още няколко стъпки и нито един минувач нямаше да може да ги види, дори да гледаше към тях. И тя щеше да бъде оставена на милостта му. Крайниците й бяха останали без сили, очите й се стрелкаха наоколо в търсене на помощ, оръжие или каквото и да е, стига да я спасеше. Събра силите си за последен път и ритна и жестоко, забивайки петите си в бедрата му, целейки се сляпо в слабините му.

Мускулите му бяха здрави и стегнати. От удара я заболяха петите.

Дланта се отдръпна от устата й. Нахлулият въздух бе така неочакван, че тя с благодарност вдиша, вместо да извика. После мъжът я удари силно отстрани по главата и болката избухна в мозъка й.

Видя звезди.

Едва не припадна. Тялото й се отпусна немощно. Главата й клюмна на рамото му. Успя да остане в съзнание единствено благодарение на волята си.

„Не мога да се предам.“

Но нямаше сили да се съпротивлява повече. Той я завлече зад дърветата. Сега виждаше прозорците на апартаментите на приземните етажи, тъмни като зеещи очи, и кадифената трева.

Заля я нова вълна на ужас.

„Ще се случи тук.“ Не знаеше защо е толкова сигурна.

Извика на помощ и последните си сили и започна отново да се бори за живота си.

Светлината на фарове проряза нощта. Фаровете на кола, която се приближаваше по улицата към тях. Отчаянието отстъпи място на слабата надежда.

„О, моля те…“

Ярките лъчи осветиха безлюдния тротоар, по който тя бе вървяла само преди мигове. Осветиха тревата, обходиха дърветата. Окрилена, Джес започна да се бори с подновена сила, макар похитителят й да я бе завлякъл в мрака зад дърветата, където не би могъл да ги види никой — дори да седеше в преминаваща кола и да знаеше накъде да гледа, което, разбира се, нямаше да се случи.

Колата набра скорост. Чуваше я да се приближава, виждаше лъчите светлина да се врязват между клоните, усещаше раздвижването на въздуха. Похитителят й замръзна, напрегна се и зачака тя да отмине. Хватката му стана по-силна. Не можеше да се пребори.

„Моля те, моля те, мяте…“

През тялото й преминаха тръпки. Ревът на двигателя не беше по-доловим от пулсирането на кръвта в ушите й. Колата набираше скорост, устремила се към кръстовището в далечния край на улицата. След миг щеше да е отминала и да е отнесла със себе си и последната й надежда за живот.

Останала съвсем без сили, тя се бореше отчаяно, риташе близките клони и успя да разтърси едно дърво.

„Може би шофьорът ще види…“

Ръката затисна устата й така силно, че смачка устните й и се заби в бузите й, наранявайки челюстта й. Вече наистина не можеше да си поеме дъх. Струваше й се, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите.

Спирачките изскърцаха, вратата се отвори и нечии стъпала стъпиха на тротоара.

— Федерален агент! На място!

„Марк.“

Гласът му бе най-прекрасният звук, който беше чувала.

Облекчението бе така силно, че превърна костите й в желе. Мускулите й се отпуснаха, защото знаеше, че е спасена, че няма да умре тази нощ. В ума й едва се бяха появили думи на благодарност, когато усети, че пада. Похитителят й я бе хвърлил на земята. Тя се стовари със сила, достатъчна да счупи костите й. Главата й се отметна назад и се удари в един камък. Болката избухна зад затворените й клепачи.

И не остана нищо, освен мрака, който я обгърна.

— … нападната. Може би преди три минути. Изпратете хора. Да, аз…

„Марк.“ Дойде в съзнание и чу гласа му. Обзе я спокойствие и чувство за сигурност. Джес изгуби смисъла на думите му, къпеща се в звука на гласа му. Ужасът, готов отново да я обземе с идването й в съзнание, започна да утихва.

Секунди по-късно отвори очи и го видя да клечи до нея. Беше само безформена сянка, която се извисяваше над нея, ръката му опипваше внимателно тила й, гласът му бе сериозен. Но беше там и тя беше в безопасност.

Той напипа място, което я накара да трепне от болка.

— Оу!

Погледите им се срещнаха.

Тя си пое дълбоко дъх. „Чудесно е да можеш отново да дишаш.“

— Един мъж… ме нападна. — Гласът й излизаше накъсано, на пресекулки.

Марк отдръпна ръката си и тя изпита съжаление.

— … за последно е видян да бяга към пресечката на Двайсет и първа и Двайсет и втора улица. Възможно е да е въоръжен. — Пръстите му се преплетоха с нейните. В другата си ръка държеше мобилния си телефон. Разбира се. Говореше с тона, който използваше, когато беше на работа. — И изпратете линейка. Веднага.

— Нямам нужда от линейка. — Джес понечи да поклати глава, но болката, която я прониза, я накара да се откаже и отново да затвори очи. Чувстваше се слаба. Болеше я дори само от допира с твърдата земя.

— Погледни ме. — Марк беше приключил с телефонното обаждане, както разбра, когато послушно отвори очи. Повдигаше й се леко и беше благодарна за присъствието му. Въпреки това знаеше, че сегашното й състояние на тихо и безсилно послушание, което според Марк беше най-доброто за нея в момента, не беше нормално. Поне не за нея.

Той я погали по бузата, отметна косата от лицето й и се наведе към нея. Толкова близо, та й се стори, че ще я целуне. Топлият му дъх докосна устните й, които инстинктивно се полуотвориха в очакване на целувката. После лицето й бе окъпано от синя светлина. Използвайки телефона си за фенерче, той надникна в очите й.

— Едната ти зеница е по-голяма от другата. Ще трябва да те прегледат.

Разочарованието, което я обзе, нямаше нищо общо със състоянието на очите й. Искаше да я целуне.

За да се пребори с внезапно обзелата я слабост, тя измърмори в отговор нещо, което знаеше, че ще го ядоса.

— Знаеш ли какво, красавецо, не можеш да ми заповядваш.

Той пусна ръката й.

— Зряла, както винаги. Добре е да знам, че не си на прага на смъртта. — Прибра телефона в джоба си.

Къде беше нападателят й?

Мисълта я накара отново да изпита ужас и тя забрави всичко друго. Погледът й обходи близката околност. Щеше веднага да скочи на крака и да побегне, ако можеше. Но нямаше сили, както откри при първия си неуспешен опит.

— Стой неподвижна — заповяда й Марк.

Тя се подчини просто защото в този момент й бе невъзможно да направи каквото и да било.

Главата я болеше толкова силно, сякаш я бяха ударили с чук. А ребрата я боляха при всяко поемане на въздух.

„А ако той се върне?“

Изказа мисълта на глас.

— Шегуваш ли се? Бейби, обещавам ти, че с мен си в безопасност.

Знаеше, че е вярно. Но, странно, не се почувства по-добре. Последното, което искаше, беше отново да разчита на Марк. Джес зависеше единствено от Джес и нещата трябваше да останат такива. Но й беше необходимо и последното й усилие, за да пусне ръката му и да седне.

Успя.

Светът се завъртя пред очите й. Не можа да се сдържи и нададе тих стон.

— Какво ти става, по дяволите? — В гласа му се долавяше тревога, но и строгост. — Не трябва да се движиш, докато не дойде линейката.

— Да, добре.

Главата й се залюля и ако не беше рамото на Марк, на което положи чело, щеше отново да се просне на земята.

— По дяволите, Джес. — Ръката му я обгърна и я задържа в седнало положение. — На тила ти има подутина с големината на топка за тенис. Беше в безсъзнание, когато стигнах до теб. Не трябва да се движиш. — Тя не отговори и той добави мрачно: — Боли ли те и на друго място?

Тя понечи да поклати глава, но болката, която я прониза, я накара да размисли. Но ако кажеше на Марк за болката в ребрата, той щеше да съблече сакото й, за да я прегледа. Познаваше го.

— Не мисля. — Гласът й все още беше слаб и треперлив. Наистина не трябваше да се движи, той беше прав, но при мисълта, колко бе уязвима, просната на земята в мрака, страхът отново я стисна за гърлото и стомахът й се сви. Двамата все още бяха изложени на опасност. Нападателят й можеше да е навсякъде. Без да вдигне глава, тя се опита да се огледа едновременно във всички посоки. — Отиде ли си? Сигурен ли си?

Ръката му я стисна още по-силно.

— Сигурен съм. Хвърли те на земята и побягна, сякаш го гонят триста дяволи. Не можах дори да стрелям. А и не исках да те оставя, така че копелето се измъкна. Засега.

Тя се успокои поне малко.

— Ти си въоръжен?

— Разбира се. Аз съм федерален агент, за бога.

Тя определено се почувства по-добре. Но не каза това на глас, а:

— Трябва да го заловим.

— Хората ми го търсят в момента. Познаваш ли го?

— Не.

— А можеш ли да го опишеш?

— Метър и осемдесет, мускулест. Дълбок глас, без акцент. Само толкова знам. Носеше скиорска маска, пуловер с дълги ръкави и панталон. Черен или в друг тъмен цвят. Колко трудно може да е да откриеш някого, облечен така в тази горещина?

Горещо или не, тя потръпна при спомена за нападението.

— Отговаря на това, което видях и аз. Това описание дадох и на колегите си. Исусе, отне десет години от живота ми тази вечер. Стоеше на тротоара пред апартамента си, където беше в безопасност или поне така мислех. Телефонът ми звънна, отговорих, погледнах към теб, а теб те нямаше. Сякаш се беше изпарила! Подкарах по улицата и видях някакъв тип да те влачи към дърветата.

Тя присви очи.

— Следеше ли ме?

— Разбира се. Не мислеше, че ще те оставя да се прибереш сама, нали? А и забрави нещата си в колата ми. — Огледа се нетърпеливо, а тя продължаваше да обляга главата си на рамото му и да се надява, че мозъкът й отново ще започне да работи. — Защо, по дяволите, линейката се бави толкова?

Добър въпрос. Независимо че Марк беше въоръжен, страхът, че нападателят й е някъде в мрака, караше космите по тила й да настръхнат. Не защото мислеше, че може да й се случи нещо лошо, докато е с Марк — а и Марк нямаше да прибере пистолета си, ако очакваше проблеми — но ако нападателят й бе въоръжен и се приближеше достатъчно, можеше да застреля и двамата. Полазиха я студени тръпки, докато през ума й минаваха все по-страшни възможности.

„Трябва да се махнем оттук.“

Вдигна предпазливо глава от рамото на Марк. Болката я накара да трепне. Зави й се свят. Започна да си поема внимателно въздух и бавно седна, вместо отново да отпусне глава на рамото му. Ребрата я боляха, но сега болката бе притъпена, което я караше да мисли, че по-вероятно са натъртени, а не счупени.

— Какво правиш, по дяволите?

— Няма да чакам тук да дойде глупавата линейка. Ако нападателят се върне, ще ни застреля. Лесна мишена сме.

— Мислиш, че ще позволя на някого да стигне до теб?

— Не. Но дали ще успееш да му попречиш? Човек никога не знае, може да застрелят първо теб. Както и да е, предпочитам да съм в безопасност.

Тревата бе хладна и бодеше. Едва сега забеляза, което говореше много за състоянието й. Отбеляза също колко силна е ръката на Марк, усети аромата на магнолията и чу ръмженето на близкия климатик. Полата й се бе вдигнала едва ли не до кръста и краката й бяха голи. Изглеждаха слаби и бледи в мрака. Зрението й се бе нагодило достатъчно към тъмнината, за да вижда сравнително добре чертите на Марк. Челюстта му бе здраво стисната, устните му бяха тънки, което не бе добър знак.

Той също беше разтревожен.

— Чудесно — каза той.

После се изправи и я взе в прегръдките си, с което я изненада. Лесно я вдигна — той бе силен, а тя лека.

— Хей, мога да вървя — запротестира тя, въпреки че й се виеше свят. Последното място, на което искаше да бъде, беше прегръдката му. Защото там се чувстваше като у дома си.

— Ужасно си досадна, казвам го просто за протокола. — В гласа му се долавяше остра нотка. Изражението му бе всичко друго, но не и любезно.

— О, много ти благодаря. Можеш да ме оставиш на земята.

— Говориш прекалено много.

— Върви по дяволите.

— Може би по-късно. Ако ме помолиш любезно.

Тя го изгледа злобно, но не каза нищо повече. Кавгата с Марк отнемаше прекалено много от енергията й, а нямаше излишна. А и в сегашното си състояние нямаше да спечели словесната война. Беше й трудно да се предаде, но обви врата му с ръце.

Положи усилия да пренебрегне пулсиращата болка в главата си и да се пребори със световъртежа и се концентрира в намирането на отговори.

— Мислиш ли, че случилото се има нещо общо със смъртта на Ленард Кауан?

Той й хвърли поглед.

— Хрумна ми нещо подобно.

Тя си спомни как Тифани Хигс беше отведена нанякъде.

— А може да има нещо общо и със случая на Филипс.

— Възможно е.

През главата й започнаха да минават и хиляди други сценарии.

— Преди да бъда въвлечена в този случай, извърших проучване върху домашното насилие в Анакостия. — Различните възможности отново се завъртяха в главата й. — Някои от онези мъже бяха наистина агресивни. А преди това помогнах на Кейтс да получи присъда за обвиняем. Имаше доста огорчени в онзи случай. След това идва ред на бившия приятел на Грейс, на когото издействах ограничителна заповед. Може още да ме мрази, макар че вероятно щях да го позная. Или…

— Чакай малко. Господи, колко врагове си си спечелила през последните месеци?

Думите му я накараха да смръщи вежди. Дори това незначително действие извика болка в главата й.

— Работата е там, че не смятам нападението за случайно. Не се опита да ме ограби. Не поиска пари, нито пък нещо друго. Просто ме сграбчи и… — Млъкна, защото я разтърсиха тръпки. Толкова силни, че нямаше как Марк да не ги забележи. Хвана я още по-здраво и стисна устни. Е, винаги беше склонен да я защитава. Истински мъж.

Това бе едно от нещата, които обожаваше у него. През повечето време поне. Когато не пресичаше границата и не прекаляваше с тази своя черта.

— Възможно е да е било сексуално насилие. — В гласа му не се долавяше абсолютно никакъв нюанс. Което казваше много, когато ставаше въпрос за Марк.

— Може би. — Джес премисли отново. Възможно беше, макар че нищо не подсказваше това. Но, да, може би убийството бе второто намерение на нападателя.

Марк бе оставил „Събърбън“-а в средата на улицата с работещ двигател и отворена врата, както видя тя, когато наближиха тротоара. Чуваше тихото мъркане на двигателя. Меката светлина, струяща от купето, осветяваше нощта. Беше едновременно успокояваща и плашеща. Ако някой дебнеше в мрака с оръжие, двамата с Марк щяха да са идеалната мишена.

— Откъде дойде той? Гледах те как вървиш по тротоара и съм готов да се закълна, че наоколо нямаше никого.

— Беше вече близо до сградата. Зад дърветата. Мисля, че ме чакаше. — Едва успяваше да запази гласа си да не трепери. През ума й минаваха като на живо моменти от нападението. Тя преднамерено ги изхвърли от главата си и продължи да диша спокойно и равномерно.

„Всичко приключи. Сега съм в безопасност.“ Секунда по-късно последва друга мисъл: „Трябва да благодаря на Бога за Марк.“

— Отсега нататък да не си помислила дори да отидеш някъде сама.

Ето, че отново й заповядваше, което също бе облекчение, защото й даваше и друга тема за размисъл, освен нападението. Джес бе готова да оспори думите му, но реши, че само ще изхаби въздуха си. Марк си беше Марк. А тъй като вече не беше с него, характерът му не беше неин проблем. Концентрира се в оглеждането на околността, а той заобиколи колата с нея и й отвори вратата. Не беше лесно и изискваше малко жонглиране, но успя, без да я изтърве, след което я сложи върху седалката.

— Забрави за линейката. Прекалено са бавни. Ще отидем в клиниката на „Вирджиния Стрийт“. — Все още бе наведен над нея. Очите му потъмняха, докато обхождаха лицето й. — Ще ти останат синини. — Погали я по слепоочието, докосна я леко. — Ето тук.

— Той ме удари. — Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци, за да не забележи и той. Ребрата я боляха всеки път, когато се опиташе да си поеме дълбоко дъх. Макар че нямаше да го сподели с него. Последното, което искаше, бе той да се суети още около нея. Загрижеността му прекалено много й харесваше, чувстваше се добре.

Марк се стегна. Без да каже и дума повече, той закопча колана й, затвори вратата, заобиколи колата, седна зад кормилото и запали двигателя. Бяха стигнали почти до светофара, когато иззад ъгъла се показа полицейска кола с надута сирена и въртяща се лампа.

— Закъсняха — каза Марк и им даде знак с фаровете си.