Карън Робърдс
Правосъдие (7)

Глава 7

Когато стъпи на тротоара, беше изгубила двойката от поглед. Бяха се скрили зад сергията за вестници. Подтиквана от чувството, че младата жена е застрашена, за което нямаше обяснение, тя забърза нататък. Тревогата и лошите предчувствия, съмненията, които я глождеха и преди — бяха ли признанията на Тифани искрени, или плод на заплахи — отново я изпълниха. Вярно, не беше достатъчно близо, та да види изражението на лицето на младата жена, не беше достатъчно близо дори за да бъде абсолютно сигурна, че това е Тифани. Но някъде дълбоко в себе си беше убедена, че вижда Тифани и че я грози опасност.

Чувството беше така силно, че когато отново изгуби едната си обувка, тя събу и втората. Затича боса, заобикаляйки пешеходците, глуха за разговорите им, така концентрирана в мрака от другата страна на сергията, че дори не усещаше неравностите и горещината на паважа под краката си, нито забелязваше любопитните погледи, които привличаше.

— Хей, искаш ли вестник? — Старецът, който стоеше зад сергията, размахваше „Поуст“, когато претича покрай него. Тя дори не си направи труда да поклати глава в отговор. Заобиколи сергията, спря и се огледа — много бетон, тротоар, завои, улици. Кръстовище, осветено от улични лампи в странна зелена светлина. Множество витрини — пред нея, вдясно, от другата страна на улицата, вляво. Някои ярко осветени, други — не. Кафе-бар, масите пред който бяха заети до една. Хора навсякъде, много хора, сами и по двойки, както по този тротоар, така и по отсрещния. Минаваха автомобили със запалени фарове, защото бе съвсем тъмно. Два велосипеда, заключени за велосипедна решетка. Редица храсти с височина до коляното. Кошче за боклук, голямо, завързано за един стълб. Шумовете, характерни за натовареното улично движение, хора, които разговарят и се смеят, приглушена музика, долитаща вероятно от нечий айпод. Мирис на пуканки — едно дете, застанало наблизо, държеше огромна кесия.

Нито следа от развяваща се лятна рокля, накъдето и да погледнеше. Нито знак от стройна блондинка, държана здраво за ръката от тъмнокос мъж.

С други думи, нито следа от Тифани.

„Къде са?“

— Тифани? — извика Джес. После опита отново, този път по-високо: — Тифани?

Не последва отговор, само още повече любопитни погледи.

Неподвижна, ако не се броеше обръщането на главата й, Джес се отказа да вика и втренчи поглед през витрината на най-близкия магазин с надеждата да открие Тифани вътре. Зърна руса коса в близкия бар и забърза нататък. Вътре беше само малко по-светло, отколкото вън на тротоара. Всъщност беше толкова тъмно, че не можеше да различи нищо друго, освен цвета на женските коси. Миг по-късно успя да забележи, че русокосата жена бе пълна и носеше дънки. Определено не беше Тифани.

Спря на около метър от тъмночервената врата на бара и още веднъж се огледа тревожно наоколо.

— Тифани? — извика.

„Къде може да са отишли?“

— Какво правиш, по дяволите?

Беше Марк. Разбира се, че беше Марк. Сърцето й подскочи от вълнение както някога. Беше паркирал джипа и я беше последвал. Тъй като не чуваше воя на клаксони, предположи, че е намерил законно място за паркиране. Или поне такова, което не пречеше на движението.

— Господи, изплаши ме до смърт. — Гласът й бе притихнал, беше леко задъхана от тичането и страха. — Стори ми се, че видях Тифани Хигс. Тук. С мъж.

Той смръщи вежди.

— И какво, реши да скочиш от колата и да изтичаш да я поздравиш?

Тя сви нетърпеливо рамене, отскубна се от ръката му и продължи да оглежда района. Светофарът светеше червено и придаваше на всичко червеникав оттенък. Хората бяха навсякъде, много хора, с всякакъв ръст и телосложение. Но не видя Тифани сред тях.

— Стори ми се, че е в беда. Мъжът се приближи иззад нея, сграбчи я за ръката и я поведе нанякъде. Тя като че ли се страхуваше от него. Беше облечен в тъмен костюм.

— Не мислиш ли, че започваш да развиваш фобия по отношение на мъже в тъмни костюми?

Въпреки сухия му тон, който я подразни, тя се обърна и го изгледа с присвити очи. По дяволите Марк. Познаваше я прекалено добре.

— Това не означава, че съм сгрешила.

— Впечатлението ти не е плод на параноята, а?

— Точно така. — Тя смръщи вежди, а светофарът светна зелено и потокът от автомобили продължи напред. — Възможно ли е да са влезли в някоя кола? Сигурна съм, че щях да ги видя, ако бяха тръгнали към магазина.

— Може би. Но въпросът е: какво те интересува това?

— Казах ти: стори ми се, че е в беда.

— Дори не си сигурна, че е била тя.

Не можеше да възрази.

— Почти съм сигурна. — Справедливостта я накара да добави: — Толкова сигурна, колкото мога да бъда от това разстояние.

Той изкриви устни.

— Както и да е, вече я няма. И не можем нищо да направим, щом не можеш да я откриеш. Да вървим. Паркирал съм неправилно. — Стисна китката й като в менгеме и я задърпа след себе си. Типично за Марк.

— Предпочитам да не ме дърпаш така.

Освободи ръката си и продължи да крачи редом с него, макар да не престана да се оглежда. Все още изпитваше тревога и беше почти сто процента сигурна, че е видяла Тифани. Тази тревога караше всеки неин нерв да тръпне и тя не можеше да се отърси от досадното чувство. Беше възможно Тифани да е изчезнала в някоя от близките сгради, но да се претърсят всички барове, магазини и частни жилища около кръстовището беше трудна задача, с която тя не можеше да се заеме. Освен това, колкото повече мислеше, толкова по-малко вероятно й се струваше Тифани и мъжът да са успели да стигнат до някоя сграда, преди тя да е заобиколила сергията за вестници и да ги е видяла. Следователно много по-вероятно беше да са влезли в някоя кола. А ако беше така, отдавна бяха заминали.

Марк внезапно спря.

— Кажи ми, че това не е твоята обувка.

Джес също спря, проследи погледа му и видя едната си обувка да лежи на тротоара. Хората внимателно я заобикаляха. Той хвърли осъдителен поглед към босите й крака, които очевидно едва сега забелязваше, наведе се и взе обувката, като очевидно нямаше нужда да чуе отговора й, за да разбере истината.

— На Пепеляшка ли си играеш? — Обърна се към нея с обувката в ръка. Като всичко останало у нея, стъпалата й бяха малки и обувката изглеждаше абсурдно женствена така, както висеше от дългите му пръсти.

— Прекалено са големи за мен — обясни Джес. — Кристин — нашият консултант по въпроса за съдебните заседатели — ги избра, защото подхождали на този ужасен костюм.

— Какво му е ужасното? Както казах, изглеждаш добре в розово. — Започна да си подсвирква мелодията на Розовата пантера.

Трябваше й миг, за да я разпознае. После направи гримаса. Той се усмихна и за миг, когато погледите им се срещнаха, сърцето й затрепка. Господи, беше луда по него. Не, някога беше луда по него. Минало време, макар че тялото й като че ли не го разбираше. Просто не беше честно да е толкова привлекателен и точно тази негова черта я беше вкарала в беля първия път, когато като специален агент придружаваше Анет Купър в съда, където работеше Джес, току-що завършила колежа по право. А той дори не знаеше за нейното съществуване, докато не започна да спасява живота й. Тя извърна очи от лицето му в опит да се пребори с привличането и отново тръгна, твърдо решена да не го погледне. Той тръгна редом с нея. След още две стъпала се натъкнаха и на другата й обувка. Тя спря и се обу. Той също спря, но този път поне не показа желание да й помогне.

— Кажи ми, ако това беше Тифани Хигс и ти беше успяла да стигнеш до нея, какво щеше да й кажеш? — В гласа му се долавяше язвителна нотка. — Да се пази от мъже в тъмни костюми?

— Ха, ха.

— Не може да мислиш, че тя иска да говори с теб. Съмнявам се в момента да си сред любимите й хора на този свят. Чух, че от прокурорския офис се канят да повдигнат обвинения против нея. Може би ще пожелаеш да я оставиш на мира поне в близко бъдеще.

— Стори ми се, че е в беда. Щях да я попитам дали има нужда от помощ.

Той стисна устни.

— Ти не си отговорна за всички на този свят и го знаеш, нали?

Тя му хвърли поглед и тръгна в посоката, където, както предполагаше, щеше да намери джипа. Бяха водили този разговор и преди, някога, и нямаше намерение да се впуска в него и сега. Защото нейните взаимоотношения със света вече не бяха работа на Марк Райън. И, както тя увери сама себе си, нейното желание беше нещата да останат такива.

— Нямаше причина Тифани да оттегля обвиненията си — каза, когато той се изравни с нея. — Прокурорският офис беше само на крачка от победата. И го знаеха. Тя също е знаела. Защо, тогава, призна, че сексът е бил по взаимно съгласие?

— Защото такава е била истината?

Джес изсумтя.

— Да приема ли, че не мислиш така?

— Мисля, че ако истината беше такава и тя се канеше да признае, щеше да го направи много по-рано. Като например преди започването на съдебния процес. Защо й трябваше да се отказва, след като бе отишла толкова далеч? Трябва да е знаела какво ще причини на Олдърман и на колегите му от прокурорския офис. Трябва да е знаела, че така само ще си навлече беди.

— Може би ти си я уплашила.

Джес отново изсумтя.

— Разбрах. — Той мълча известно време замислен. — Мислиш, че някой я е заплашил.

Това не беше въпрос. Джес кимна.

— Е, добре дошла в реалния свят. Това се случва непрекъснато. Богатите мъже купуват мълчанието на прегрешилите жени, откакто свят светува. В този случай можеш само да се радваш, че нещата се развиха в твоя полза.

Джес знаеше, че е прав, но пак продължаваше да се тревожи. Тревогата й беше предизвикана от поведението на Тифани в края на процеса, както и от случилото се тази вечер. Започваше дори да изпитва страх. Освен това, ако Тифани искаше единствено пари, щеше да се постарае да спечели делото — тогава щеше да получи много повече.

— Може би не е била подкупена — каза Джес бавно. — Може би е била заплашена.

— Не мисли за това — каза рязко Марк. — Тя си има адвокати и хора, които да се грижат за нея. Това не е твой проблем.

— Това е твоето решение за всичко, нали. Просто не мисли.

— Поне не се побърквам от тревога, опитвайки се да реша проблемите на всички.

— Не, ти не правиш така, нали? Ти просто свиваш рамене и оставяш хората сами да си трошат главите. Е, поне ако не става въпрос за Тейлър, която заплашваш да изпратиш в пансион.

Тейлър беше петнайсетгодишната дъщеря на Марк. Тя живееше с бившата му съпруга, но Марк, който я обожаваше, без да има ни най-малка представа как да се справи с нея, прекарваше с нея уикендите и някои празници. Джес харесваше Тейлър, а Тейлър харесваше Джес. Дори след като двамата с Марк се разделиха, двете с Тейлър не изгубиха контакт. И благодарение на Фейсбук Тейлър и Мади, по-малката сестра на Джес, бяха приятелки.

— Чула си, значи?

— О, да.

— Откъде?

— Мълвата обикновено се разнася. Чух също, че дъщеря ти не ти говори.

— Ей, залових гаджето й да влиза през прозореца на спалнята й в два след полунощ. Дяволски си права, заплаших да я изпратя в пансион. И заплахата не беше празна. Още един такъв инцидент и ще го направя.

— И мислиш, че заплахата е решението?

— По-добре това, отколкото да свърши като Мади.

Джес си пое дълбоко дъх. Тонът й стана опасно остър.

— За сестра ми ли говориш?

— Не. Не — побърза да каже Марк и доби измъчен вид. — Обичам Мади. Знаеш, че е така. Тя е красива. Умна. И много сладка. Но също така е на седемнайсет и е бременна.

Фактът, че всичко, казано от него, бе вярно, не смекчи гнева на Джес. Сестра й наистина беше бременна и беше скъсала връзката си с бащата на детето горе-долу по същото време, когато Джес беше скъсала с Марк, твърдо решена да приеме съдбата на самотна майка. С разума си, Джес разбираше защо най-лошият кошмар на Марк е да не би Тейлър да тръгне по стъпките на Мади. Но със сърцето си, макар може би да не беше съгласна с всички решения на Мади, тя бе готова да защитава по-малката си сестра до смърт.

— Хей, бременността е нещо, което се случва в този свят. — Тонът й бе все така остър.

— Знам. Затова и говоря за пансион. Ако е необходимо, ще го направя, за да отдалеча Тейлър от момчето, с което се вижда.

— Не го харесваш?

— Той преследва само едно.

— Разпознаваш тази черта у мъжете веднага, нали?

— По дяволите, онова, което видя между мен и шефката си, беше само целувка. Проклета целувка. Тя ме целуна и… добре де, целунах я в отговор. Признавам. Но беше само това. Една целувка. Нищо повече.

При това напомняне какво бяха споделяли някога, Джес изпита болка — сякаш някой се опитваше да прободе сърцето й с тъп нож.

— Знаеш ли какво? В този момент наистина не ми пука.

— Не ми вярваш, нали?

— Няма никакво значение дали ти вярвам или не.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма значение? Има. Затова и скъсахме.

— Отказвам да водя този разговор.

— Много лошо, защото аз говоря.

— Не. Без мен. Отказвам да участвам.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че обърна внимание на онази целувка, защото тя ти даде извинение да прекъснеш връзката. Толкова много се страхуваш да не бъдеш наранена, че не си позволяваш да обичаш никого извън проклетото си семейство.

Джес се закова на място.

— Мисля, че ще се прибера пеш.

— О, за бога… — Марк млъкна и срещна погледа й. Очите й мятаха мълнии. — Чудесно. Искаш да вървиш пеш? Върви. Умори се до смърт.

Джес се завъртя на пети и се отдалечи от него, като с всяка крачка усещаше погледа му, който сякаш прогаряше дупки в гърба й. Апартаментът й беше само на пет пресечки.

Това разстояние изминаваше почти всеки ден, и то без никакви инциденти. Със сигурност можеше да го измине още веднъж, без Марк да я придружи. Той вече не беше част от живота й и тя възнамеряваше нещата да останат така.

Едва когато стигна кръстовището на Двайсет и трета улица, осъзна, че съвсем е забравила за Тифани. Не че в този момент можеше да направи нещо и не че Тифани беше неин проблем.

Почти чуваше как Марк казва същото, което я накара отново да изпита гняв.

Вече се бе напълно стъмнило, но уличните лампи светеха на всеки ъгъл и по тротоарите имаше много хора, а автомобилното движение нямаше край, така че не бе като да е сама в блатна местност или нещо подобно. Вашингтон беше много неща, но не будеше страх. Макар че имаше кола, не си струваше да я кара из града заради задръстванията и трудностите с паркирането, затова бе свикнала да пътува с метрото, независимо къде искаше да отиде. Трябваше да признае обаче, че тази вечер се чувства различно. Може би заради Марк, може би заради процеса, може би защото не бе успяла да открие Тифани и мъжа, но се чувстваше напрегната. И силно разтревожена. Беше готова да подскочи при всеки по-силен шум. Плашеше се от близостта на хората. Страхуваше се от сенките, хранеше подозрение към косите погледи на минувачите, усещаше неудобство от близостта на непознати.

Никога досега не бе забелязвала колко дълго е разстоянието от пет пресечки.

„Толкова се страхуваш да не бъдеш наранена…“

„Какви глупости, каза си решително, макар че тихо гласче в главата й прошепна: Не мислиш наистина, че е спал с Кейтс, докато сте били заедно, нали?“

Може би не мислеше — сега, когато заслепяващата я болка от целувката между двамата бе утихнала. Но беше спал с Кейтс преди това. Беше го признал. Беше признал също, че е спал с привлекателната си съседка Лин Боулинг. Тя се бе появила с кутия понички и очевидно надежди за нещо повече от споделена закуска една неделя сутрин, когато Джес бе останала да спи в къщата му. С бившата си съпруга след развода… Е, списъкът бе прекалено дълъг, а и не искаше да мисли за това. Щом целуваше Кейтс, когато страстта им беше още гореща и нещата между тях вървяха, какви бяха шансовете да се откаже от похожденията си след време, за да й остане верен в тягостното ежедневие, ако сключеха брак?

Джес не беше глупава. Видяла Марк и Кейтс, преплели тела в офиса на Кейтс, тя беше узнала отговора на този въпрос веднага — шансовете бяха нулеви.

Затова бе прекъснала връзката и по този начин бе намалила загубите си.

Болката бе все още там, както откри тази вечер, макар че повечето време успяваше да я контролира. А и тя намаляваше с времето. Ключът беше да стои далеч от Марк.

Което, що се отнасяше до нея, нямаше да бъде проблем. Отказваше дори да помисли за него.

С тази цел и твърдо решена, тя се концентрира върху други неща. Неща, които й носеха по-голямо щастие. Като например страхотното предложение на Пиърс да стане постоянен член на екипа му. И обещаните й високи премии. Като например оттеглянето на обвиненията, направено от Тифани. Но какво би могло да се случи между нея и мъжа, отвел я така внезапно? Като си спомни езика на тялото на Тифани, Джес отново изпита тревога.

Страхът винаги се долавя.

„Не е твой проблем.“ Думите на Марк. Гласът на Марк. О!

Колкото повече се отдалечаваше от спирката пред метро магазина, толкова повече оредяваха хората по тротоарите и автомобилите по шосето. Започна да й се струва все по-възможно да я дебне опасност. Може би — само може би — беше прибързала, отказвайки се от закрилата на Марк.

„Вече е прекалено късно.“

Разстоянията между уличните лампи ставаха все по-големи и пресечките между тях тънеха в мрак. Толкова плътен мрак, че тя подскочи сякаш беше простреляна, когато в един от малките заградени дворове измяука котка. Когато бе само на половин пряка от апартамента си, улицата се осветяваше само от две лампи и те бяха далеч пред нея. Сградата, в която живееше, беше по средата на отсечката и се осветяваше само от слабите лунни лъчи и от фаровете на случайно минаващите автомобили. В къщите и сградите, издигащи се плътно от двете страни на улицата, без съмнение имаше хора, но единственото доказателство за това бе някой и друг прокраднал се през спуснатите завеси лъч светлина.

Двойката пред нея зави зад ъгъла и миг по-късно се скри от погледа й. Улицата беше тъмна и смълчана, ако се изключеше далечният шум от преминаващите коли. И изведнъж тя се почувства ужасно. Сама и уязвима.

„Наблюдава ли ме някой?“

Космите по тила й настръхнаха. Огледа се страхливо — наоколо не се виждаше жива душа. Паркираните автомобили, отделящи я от улицата, бяха тъмни и празни, което, напомни си тя, беше най-важното. Улицата също беше безлюдна. Но безлюдна означаваше също така, че никой не се крие в сенките и няма да я нападне. Означаваше, че никой не я следва и не се прокрадва, за да й нанесе удар. А тя какво очакваше? Джейсън Ворхес? Фреди Крюгер?

Може би.

Добре, истината беше смущаваща. Радваше се, че не се налага да я признае на никого, освен на себе си. Но фактът, че е сама в град, където престъпността е висока, извикваше у нея тревога, която я глождеше и изпълваше с неувереност. Това чувство на неувереност я обземаше само когато беше сама в мрака на безлюдна улица. Както сега.

За да се пребори с него, започна да диша бавно и да върви по-бързо. И престана да мисли за предполагаемото самоубийство на Ленард Кауан.

„Какви са шансовете…?“

Край нея мина автомобил, после още един — и двата добре дошли като дъжд след продължителна суша — и двата я уловиха в светлината на фаровете си, и двата изчезнаха само с лек шум от гуми и червеното премигване на стоповете. На Джес — нещо, което се случваше много рядко — й се прииска движението по улицата да бъде натоварено просто за да знае, че наоколо има и други живи същества. Но не, то замря съвсем. Само вятърът въздишаше около сградите и се чуваха различни приглушени шумове. Ако се изключеше това, то съществуваше единствено тракането на токчетата й по тротоара.

„Почти съм си у дома“, каза си.

„Дишай бавно. Крачи бързо.“

Вече виждаше апартамента си, три тъмни прозореца на най-горния етаж на триетажна сграда в редицата от къщи в колониален стил. Грейс, която обожаваше нощния живот, очевидно още не се беше прибрала. Съседните прозорци също бяха тъмни. Дали и в другите апартаменти нямаше никого?

Още няколко минути и щеше да е в безопасността на апартамента си. Потърси ключовете си… И направи ужасяващо откритие.

„Оставих дамската си чанта и дипломатическото си куфарче в колата на Марк. Нямам ключове. Нито телефон. Нямам нищо.“

Ужасът я накара да се закове на място и да се облее в студена пот. За миг — докато осъзнае липсата на вещите си и какво точно означава това — остана замръзнала на тротоара пред сградата, втренчила погледа на широко отворените си очи в тъмните прозорци.

„Какво да правя?“

Сградата, в която живееше, беше средната в редица от три долепени една до друга къщи. Отпред имаше малък двор, в който растеше висока девет метра магнолия с кремави цветове, излъчващи приятен цитрусов аромат. Широките й блестящи листа шумоляха като хартия, докато стоеше там, смръщила вежди, за да види нещо през гъстия листак. Черни сенки, по-тъмни и от нощта, се простираха между дървото и сградата, както и между нея и съседната. За щастие, не й се налагаше да мине през черната бездна, за да стигне до входната си врата. Тротоарът бе осветен от лунната светлина и проблясваше в сребристо. Вратата беше масивна, от дъбово дърво, стара като сградата и боядисана в тъмночервено, което през нощта изглеждаше почти черно. В този момент тя й обещаваше убежище.

Само че Джес не можеше да влезе.

Нямаше смисъл да тръгне към входната врата, след като нямаше ключове.

Реалността я връхлетя — беше заключена отвън. Принудена да остане на улицата. Пулсът й се ускори.

„Мога да изчакам отвън, докато Грейс се прибере — да предположим, че ще се прибере тази вечер, което може и да не се случи — или да почукам на вратата на съседите. Може би някой ще ме пусне да вляза. Така ще мога да използвам телефона им и да се обадя на мама или на Мади. Или на Сара.“ (Третата й сестра: омъжена, с две малки момчета, в момента живееше в собствена къща на „Клей Стрийт“, беше единствената, за която бе почти сигурна, че ще си е у дома по това време. Останалите имаха различни и непредвидими начини на живот.)

„А мога да спра такси или…“

Но веднага отхвърли следващото име, което изникна в главата й — това на Марк. Нямаше да се обади на Марк.

На когото и да решеше да се обади, на която и врата да почукаше и да помолеше някой съсед да използва телефона му, все щеше да е по-добре, отколкото да чака на улицата Грейс да се появи.

„Мразя тъмнината.“

Сърцето й блъскаше в гърдите, докато сенките край нея се полюшваха и местеха. Пак изпита чувството, че някой я наблюдава. Огледа се нервно във всички посоки. Накъдето и да погледнеше, не виждаше никого. Но нощта беше като жива.

„Хайде, време е да направиш нещо.“

Като се стараеше да не обръща внимание на живото си въображение, което караше и сърцето, и пулса й да препускат, Джес се завъртя на пети и тръгна към най-близката съседна къща, където имаше светлина в прозорците, което означаваше да се върне две къщи назад. Не беше направила повече от три стъпки, когато долови движение с крайчеца на окото си.

„Какво…?“

Погледна инстинктивно в посоката, където бе доловила движението. Дишането й спря, очите й се ококориха, когато видя сянката на човек да изскача от мрака зад магнолията и да се втурва към нея.

— О! — извика тя пронизително, препъна се, после затича към къщата, чиито прозорци светеха. Към нея се приближаваше мъж, солидна черна фигура, както успя да забележи през ужасните първи секунди, преди да побегне. Той се затича след нея. Настигна я, сграбчи я за сакото, дръпна я назад и я хвана през кръста.

— Млъкни! — Думата прозвуча като гърлено ръмжене и голяма, облечена в ръкавица ръка, затисна устата й, прекъсвайки вика, който се надигаше от гърлото й. Ужасена, тя се опита да се обърне, да го удари, но той беше прекалено силен и бърз. Вдигна я с лекота и я понесе към сенките под дърветата.