Карън Робърдс
Правосъдие (20)

Глава 20

— Марк.

Марк скочи на крака, когато Джес влезе забързано в кухнята със светнали от вълнение очи и мобилен телефон във всяка ръка. Вместо да й отговори, той само повдигна въпросително вежда. Добре де, очевидно все още изпитваше враждебност към нея. Но в момента тя мислеше за много по-важни неща.

— Алисън Хауърд се е обадила на Луси. — Размаха розовия телефон. — Чуй това.

Пусна съобщението.

Той не изглеждаше впечатлен.

— Струва ми се, че е сбъркала номера. Или пропусна обръщението „мамо“?

Джес премигна изненадана. Не беше се замислила за това.

— Да е сгрешила номера? Да, предполагам, че е възможно. Но какви са шансовете за това? Какви са шансовете Алисън Хауърд да сгреши номера и този телефон да се окаже на избягалата тийнейджърка Луси Пийл?

— Нямам представа. Но това е най-простото обяснение, а най-простото обяснение обикновено е правилното. — Взе сакото си от облегалката на дивана. Днешният му костюм беше тъмносин на райета, ризата — бяла, а вратовръзката — червена. Със здраво стиснати устни и волева брадичка той изглеждаше съвсем като федерален агент на служба. Разбира се, преметнатият през рамото му кобур допринасяше за този образ.

— Просто изглежда така невероятно…

— Освен ако тийнейджърката не се състари с няколко години, то номерът е грешен. Защото не е възможно тя да е майката на твоята изчезнала жена. — Облече сакото.

— Нарочно не обръщаш внимание, нали?

— И защо да обръщам?

— Не обръщаш, защото още си ми ядосан заради решението ми за връзката ни.

— Повярвай ми, идеята за връзка между нас ме смразява. Вече продължих напред с живота си.

— Защо тогава не искаш да признаеш, че това е важно?

— По какъв начин е важно? Признай, Джес, въображението ти е прекалено силно развито и отново ти играе шега. — Дамската й чанта, както и тази с лаптопа й бяха на пода до масичката за кафе, където ги беше оставила предишната вечер. Той ги вдигна и й ги подаде. — Готова ли си да тръгваме?

Джес пое подадените й чанти, но го изгледа с възмущение.

— Какво искаш да кажеш с това, че въображението ми отново ми играе шега? Да не би да имаш предвид, че видях Алисън Хауърд в офиса си вчера сутринта?

— Видяла си я да изчезва, искаш да кажеш? — Той я побутваше през вратата, докато говореше. — Бейби, това е само последният и най-значим пример.

Слизайки надолу по стълбите, Джес настръхна.

— Може би, ако имаше малко повече въображение, щеше да видиш, че подобно съвпадение — Алисън Хауърд да се обади по погрешка на телефона на Луси Пийл — не е възможно.

— Ако можеш да измислиш друго обяснение, освен сгрешен номер, поради което твоята изчезнала жена да нарича „мамо“ една тийнейджърка, то ще те изслушам с огромен интерес.

Джес мина през вратата и тръгна по тротоара, като през цялото време мислеше усилено. Над главите им проблесна светкавица, небето бе заплашително тъмно, а облаците бяха надвиснали много ниско над земята. Във въздуха се усещаше мирисът на дъжд. Беше задушно. Слава богу, „Събърбън“-ът бе паркиран в близост.

— Не можеш да измислиш друго обяснение, нали? — Той отключи колата.

— Работя по въпроса. — Беше вече в колата и вратата бе затворена след нея, когато се сети, че той бе заобиколил колата, за да й отвори вратата. Съдържащият се в действието намек я накара да присвие очи и да го изгледа, когато седна до нея. — Коя част от „не сме вече двойка“ пропусна?

Той запали двигателя, потегли и я изгледа така, сякаш си бе изгубила ума.

— Сега пък за какво говориш, по дяволите?

— Отвори ми вратата.

През лицето му мина изражение, което й подсказа, че е разбрал.

— Е, господи, позволи ми да се извиня. Но преди въображението ти да се е впуснало на воля в игра, искам да отбележа, че го направих само за да съм сигурен, че не те заплашва никаква опасност.

— Вчера не ми отвори вратата.

— Може би защото бяхме в оживена част на града, където имаше много свидетели, които щяха да забележат, ако някой клечеше до колата с оръжие в ръка.

В колата се възцари тишина, докато Джес осмисли чутото.

— О! — възкликна тя.

— Опитай се да мислиш само за това, че си върша работата. — Профилът му беше като изсечен от гранит. Ръцете му стискаха кормилото и в това се усещаше малко повече напрежение от обикновено. Като гледаше тези загорели длани с дълги пръсти, Джес си спомни как я бяха докосвали предната нощ. В тялото й отново запулсира желание, дъхът й заседна в гърлото, по вените й се разля горещина. Побърза да извърне поглед. „С това е свършено, помниш ли?“ По предното стъкло закапаха огромни и тежки капки дъжд и това отвлече вниманието й, за което беше благодарна. След миг светът отвъд предното стъкло се размаза, защото дъждът започна да се излива на потоци. Марк включи фаровете, чистачките заработиха. Вътрешността на „Събърбън“-а представляваше отделен свят, за което впечатление допринасяха звукът от работата на чистачките, ревът на дъжда и внезапно настъпилият мрак.

Свят, в който двамата с Марк бяха хванати като в капан и нямаха възможност да избягат.

— Започвам да се уморявам от това — каза тя. — Имам нужда то да свърши. Искам живота си обратно.

— Повярвай ми, двамата искаме едно и също.

Не размениха повече нито дума през останалата част от пътя, докато не стигнаха сградата, в която бяха офисите на Елис Хейс.

Добрата новина беше, че нямаше и следа от Алисън Хауърд, нито пък от някой друг, когато Джес влезе в офиса си. Тя включи осветлението, прекоси помещението, дръпна щорите, огледа се втори път, за да се увери, че е сама — беше абсолютно сама — и усети как напрежението в мускулите й се стопява. Дори не беше осъзнавала, че е напрегната, докато не се отпусна.

„Може би Марк е прав. Може би някъде тук съм видяла снимката на Алисън Хауърд.“

Както и да бе, днес не бе видяла Алисън Хауърд и само това имаше значение.

Джес започна сутринта с бързо прослушване на собствените си съобщения — нямаше такова от Тифани — и проверка на историята на обажданията на Луси и Джейдън. Опитваше се да намери нещо, което да й помогне да се досети къде биха могли да бъдат. Нищо. Текстовите им съобщения също не й подсказаха нищо. Обади се на Тифани, свърза се с гласовата поща и отново остави съобщение. След това тръгна за сутрешния брифинг — обикновено събитие в деловия живот, когато не подготвяха процес. В момента екипът беше на различни стадии в подготовката на няколко случая, повечето от които нямаше да стигнат до процес поради някои обстоятелства, които се явяваха пречка, или поради сключването на сделки. Марк се появи за малко на срещата — докато обсъждаха статуса на случая Уитни и стратегията за него. Докато беше там, седеше на няколко стола от Джес и не й обръщаше никакво внимание. Което тя, за огромно свое разочарование, намери за дразнещо. Особено защото Хейли го гледаше така, сякаш бе лесна плячка.

Върна се в офиса си и се зарови в папките на Алисън, но откри, че отново гледа телефона на Луси. Номерът на мобилния телефон на Алисън беше на бюрото пред нея. Ако имаше някакви въпроси към нея, можеше да й се обади.

Обади се на Алисън. Свърза се направо с гласовата поща. Остави съобщение, като обясни коя е, после я осведоми, че Луси Пийл е избягала от изправителния лагер и че се опитват да я намерят. Накрая помоли Алисън да й се обади. После й изпрати и текстово съобщение, просто в случай, че паметта на телефона е пълна. Искаше да бъде сигурна, че съобщението й ще бъде прието.

След като не получи отговор, се обади на Палома и й каза за съобщението от Алисън на телефона на Луси.

— Не мога да се сетя за нищо друго, освен че е сбъркала номера — каза Палома, която, без да съзнава, повтаряше Марк. — Може би номерът на майката на Алисън прилича много на този на Луси. Или може би Алисън просто е натиснала грешен бутон.

— Защо въобще номерът на Луси е запаметен в телефона на Алисън?

— На момичетата се разрешаваше да вземат телефоните си, когато излизаха извън лагера. Така, ако някоя от тях се отделеше от групата, можеха да се свържат с нея. Алисън току-що беше отишла с една група до Капитолия. Луси и Джейдън също бяха част от групата. Вероятно тогава Алисън е добавила номерата им в телефона си.

— Възможно е. — Като се замисли, Джес призна, че дори е вероятно. Какво друго обяснение би могло да има, все пак? Поне тя не се сещаше за друго.

— Откри ли в телефоните им нещо, което да ни помогне при разследването? — запита Палома.

— Още не — каза Джес. — Ще ти се обадя, когато разполагам с информация за това, както и за делото.

Палома й благодари и това бе краят на разговора.

След като затвори, Джес бързо написа искане до съда за издаване на постановление, което да отхвърли делото на Джакс Джонсън като несъстоятелно.

През цялото време, докато тя работеше, календарът на Алисън с оградената с червено дата беше там, в ъгъла на бюрото й.

Джес не познаваше Алисън, но знаеше, че ако тя смята някое събитие за толкова важно, че да го огради с червена звезда, няма да забрави за него. Вярно, някои неща на този свят са по-важни от други и един меден месец може да бъде достатъчен да накара някого да отмени обяд, на който ще бъде почетен гост, но не и без предварително да се обади на някого.

От папките с делата на Алисън Джес беше научила, че тя приема работата си извънредно сериозно. Тя беше трудолюбива, обръщаше внимание на подробностите, беше точно обратното на немарлива.

Не изглеждаше съвместимо с характера й да забрави за обяда.

Пиърс подаде глава през вратата, за да й каже, че току-що са му се обадили от офиса на прокурора и са го уведомили, че срещу Камила Шайвли е повдигнато обвинение в убийство и ще бъде арестувана. Искаше от Джес да отиде с него, за да вземат клиентката си и да я придружат до затвора, където щеше да остане, докато не бъдеше уредена гаранцията й.

Така сутринта ставаше пълна със събития. Мисис Шайвли се залепи за Пиърс и го обля в сълзи. Всеки друг адвокат би се справил лесно с нея, но той бе прекалено загрижен. Уреди гаранцията й и така мисис Шайвли, която продължаваше да плаче, беше обратно във великолепното си имение още преди да е станало време за обяд. За щастие, продължаващият да се лее дъжд очевидно бе обезкуражил представителите на медиите и те я оставиха на мира. Събитието отразиха само една телевизионна станция и няколко репортери.

— Уф! — Пиърс погледна Джес, докато пътуваха обратно към офиса в лимузината, карана от шофьор, с която бяха взели мисис Шайвли. — Ако в този случай стигнем до процес, напомни ми да кажа на Кристин да се погрижи съдебните заседатели да се състоят само от изглупели старци.

— Мислиш ли, че ще се стигне до процес? — запита Джес. Лимузината беше голяма и луксозна, седалките бяха плюшени — какъв абсурд — а шофьорът бе просто нещо невероятно. „Мога да свикна с това.“ И тогава Джес осъзна, очарована, че ако върши работата си при Елис Хейс добре и се издигне по стълбицата на йерархията, наистина ще свикне с това. С лимузините, именията, богатите клиенти и всичко онова, което обгражда постигналия успех адвокат. То щеше да стане част от живота й.

— Не и ако успея да го предотвратя — каза мрачно Пиърс и обсъди с Джес стратегията. Бяха заети с това, докато не стигнаха до сградата.

Замислена, Джес влезе отново в офиса си. Отпусна се на скъпия стол и се огледа с нови очи. Тук всичко говореше за добър вкус. Сега тя беше една от елита — нещо, за което винаги беше мечтала. Беше невероятно, удивително и всичко бе паднало в скута й, защото Алисън Хауърд се беше омъжила и напуснала.

Кой се отказва от подобна работа само с телефонно съобщение? Първо работи упорито, за да постигне успех, а после захвърля всичко?

Джес знаеше, че ще трябва да изтръгнат работата от студените й мъртви ръце.

Започваше да придобива впечатление за Алисън, докато преглеждаше делата. Не мислеше, че двете са толкова различни в това отношение. Алисън се беше радвала на положението си във фирмата на Елис Хейс.

Би ли тя самата напуснала заради мъж?

Джес се замисли за Марк. Ако я помолеше, тя щеше ли да напусне, за да се омъжи?

„Не, по дяволите. Не и в този живот.“

А може би Марк не беше подходящият мъж. Може би Алисън беше намерила някой невероятно съвършен мъж, точния човек за нея.

Или може би Алисън не беше напуснала. Джес се замисли за изчезналата жена, за червената звезда около датата за обяда в календара със срещите й. И за телефонното й обаждане до Луси.

Нещо просто не беше както трябва.

„Не е твоя работа.“ Можеше да чуе как Марк го казва. И наистина, последното, което искаше, беше Алисън да се върне тук и да предяви претенции към старата си работа.

Но…

В края на деня, въпреки намеренията си, Джес продължаваше да мисли за Алисън. Беше затънала до гуша в работа, работа, назначена й от Пиърс, работа, за която Елис Хейс й плащаше тлъста шестцифрена заплата, така че трябваше да я върши. И тя работеше, като почти не излизаше от офиса. Правеше само най-необходимите прекъсвания, остана в офиса през почивката за обяд и в шест и половина вечерта дори тя беше впечатлена от работата, която беше успяла да отхвърли.

Особено като се имаше предвид фактът, че с напредването на следобеда чувството й за невидимото присъствие на Алисън се засилваше. Първо, доколкото знаеше, Алисън не беше мъртва и, второ, Джес и бездруго не вярваше в призраци. Във всеки случай, днес растението си остана растение.

Но тя имаше някакво неопределено чувство, непрекъснато, настоятелно и силно чувство, че някой я наблюдава. Хвърляше погледи през рамо, за да се увери, че е сама. Струваше й се, че някой стои зад нея, мълчалив и невидим, и наблюдава всяко нейно действие.

Усещането беше като за тежест във въздуха.

Беше достатъчно, за да накара космите по тила й да настръхнат. Достатъчно, за да й се иска да не вали, защото дъждът правеше атмосферата мрачна, въпреки че осветлението беше включено, а вратата — леко открехната.

Въпреки всичко, чувството оставаше.

Прерови всички папки, подреди ги по важност — отмяташе по-важната работа и си записваше какво трябва да свърши след това. Влезе в акаунта на Алисън. По времето, когато беше напуснала, Алисън е работила върху случая Филипс, който по онова време е бил подготвян за процес. Заминала е на едноседмично делово пътуване до Бахамите, където Тифани Хигс била за уикенда. Пътуването й до там предхождало съдбоносната й среща с Роб Филипс. Нямаше и намек за това, какво се е опитвала да установи Алисън, записките от пътуването не бяха в компютъра. Може би тя бе записала данните в лаптопа си и е имала намерение да ги прехвърли в компютъра в офиса, когато се върне. Но не се е върнала, макар да го е планирала.

Джес извика на екрана личния файл за Алисън от „Човешки ресурси“. Не беше така лесно да влезе в тази банка данни, но тя бе много добра с компютъра — това бе едно от специалните й умения. Скоро преглеждаше подробности от живота на Алисън, или поне така, както ги виждаше работодателят. Алисън беше на двайсет и осем години, неомъжена при постъпването си на работа при Елис Хейс, при когото работеше от три години. Като най-близка нейна роднина беше записана майка й, Шарън Хауърд. Имаше и местен телефонен номер. Но когато Джес импулсивно се обади — възнамеряваше да се представи за приятелка на Алисън от колежа — й отговори някой си Марти Хегмън, който заяви, че никога не е чувал за Шарън или Алисън Хауърд и че няма представа защо използват неговия телефонен номер, който имал от четирийсет години. За разлика от повечето служители на Елис Хейс, Алисън беше посещавала Университета на окръг Колумбия, колеж по право, доста престижно училище. Бе получавала стипендия. Постъпила във фирмата по същия начин като Джес, докато все още била студентка. Започнала работа направо на пълно работно време.

Всъщност, докато четеше файла на Алисън, Джес откриваше безброй много паралели със собствения си живот, което всяваше смут у нея.

Като че ли двете отговаряха на особена ниша във фирмата на Елис Хейс — и двете бяха бедни момичета, като че ли наети, за да не бъде обвинена фирмата в пристрастност. И двете бяха готови да се заровят до гуша в работа, да пристигат по-рано от всички и да си тръгнат най-късно, работни коне, на които можеше да се разчита, че ще свършат работата.

Джес не беше сигурна, че това й харесва. От друга страна, ако това бе един от факторите да я наемат, хей, не се гордееше с това.

Грейс се обади, докато Джес преглеждаше страницата на Алисън във Фейсбук. Като се имаше предвид фактът, че личните настройки на Алисън скриваха почти цялата информация от външни лица, а Джес не беше неин приятел, това бе малко проблематично, но не невъзможно.

Джес включи телефона на високоговорители, за да може да говори със сестра си и в същото време да продължи работата си. Грейс я поздрави с:

— Каква рокля имам за теб!

— О, така ли? — Веселата нотка в гласа на сестра й направи Джес дълбоко подозрителна.

— Великолепна. И е твоят размер.

— Подходяща ли е?

— Мечта.

— Какъв цвят?

— Ела и виж сама.

Джес отиде на страницата на Университета на окръг Колумбия и се присъедини. Както и беше подозирала, Алисън беше част от мрежата. Ура. Беше вътре.

— Донеси я довечера у дома, за да я видя. Ще го направиш ли за мен? — помоли тя Грейс.

Алисън имаше сто трийсет и девет приятели, повечето от които, поне доколкото Джес можеше да каже, професионални контакти. Тя не знаеше какво точно търси, но търсеше. Мъж на име Грег може би. Щом Алисън се беше омъжила за него, беше вероятно да е сред приятелите й.

— Е, хм, тази вечер може и да не си дойда у дома. — В гласа на Грейс се долавяше самодоволна нотка. Тя бе дотолкова нехарактерна за сестра й, че Джес спря да преглежда приятелите на Алисън и се заслуша.

— Какво? Три нощи подред? С мистър Божествен? Това звучи като безсмъртна любов.

Грейс се засмя.

— Когато го видиш, ще разбереш. Ще се оправиш ли сама? Чух, че Марк остава при теб.

— Откъде си чула това?

— А ти откъде мислиш?

— От мама — каза Джес с въздишка. Може би някой беше минал покрай апартамента й и бе видял колата на Марк. И новината се беше разнесла из семейството само за час. Дъщерите на Джуди нямаха тайни и с годините се бяха примирили с това.

— Знаеш как е. Новината се разнася по жицата.

Да обясни, че двамата с Марк не са двойка, означаваше да обясни и защо, а после и защо той прекарва нощта при нея. Джес реши, че някои обяснения е по-добре да останат неизказани.

— Понякога никак не ми харесва да съм част от това семейство. Дали ще настъпи краят на света, ако всеки просто си гледа своята работа? — В гласа й се долавяше горчивина.

— Вероятно — каза Грейс. — Ще дойдеш ли в магазина?

— Докога ще бъдеш там?

— Тъй като сега е сезонът на туристите, ще бъде отворено до девет.

— Ще дойда. И, о, Грейс, много ти благодаря.

— Няма защо — каза Грейс и сложи край на разговора.

Като не намери името Грег сред приятелите на Алисън, Джес се премести на стената й. Дори не знаеше какво я тревожи. Не можеше да е видяла призрака на Алисън, защото тя беше жива, добре и редовно обновяваше страницата си във Фейсбук. За последно беше публикувала в нея същата тази сутрин. Алисън беше написала: „Толкова много се забавлявам. Това е истинско блаженство! Може и никога да не се върна у дома! Любов и целувки на всички.“

Публикациите бяха общо шест, откакто Алисън беше заминала за Бахамите, четири от които бяха направени, след като бе заминала на меден месец.

Изглеждаше щастлива.

Джес се поколеба, после изпрати на Алисън съобщение чрез Фейсбук: „Аз съм твоята заместничка и имам спешни въпроси по един от случаите. Моля те, обади се.“ Ако само Алисън отговаряше на телефона си…

И тогава Джес имаше нещо като прозрение. Може би щеше да успее да се свърже с Тифани по същия начин. Разбира се, първо трябваше да влезе в страницата на Тифани във Фейсбук. Беше имала данни до информацията за предполагаемата жертва по време на случая с Роб Филипс и сега се опита да си спомни за Тифани колкото се може повече. След два неуспешни опита, успя да влезе в мрежата приятели на Тифани от гимназията.

Изпрати на Тифани съобщение: „Намерих нещо твое, което бих искала да ти върна.“ Последната публикация на Тифани я накара да смръщи вежди.

— Прекаляваш.

Джес бе така погълната от заниманията си, че гласът на Марк я накара да подскочи. Вдигна поглед и го видя да стои на прага, смръщил вежди. Тъй като бе оставила вратата си открехната в опит да победи чувството, че някой я наблюдава, не беше изненадващо, че не го беше чула да влиза.

— Искаш ли нещо? — Прочете отново публикацията на Тифани. Нямаше грешка. Космите по тила й настръхнаха.

— Да. Да изчезваме оттук.

Вниманието на Джес беше изцяло погълнато от стената на Тифани.

— По средата на нещо съм.

— Остава четвърт час до седем. Шефът ти си тръгна. Не е останал никой, когото да впечатлиш.

— Няма значение. — Смръщила вежди, тя вдигна поглед към него. — Ела и погледни това.

— Знаеш ли, ние, обикновените смъртни, правим и други неща, освен да работим. — Но се приближи до голямото махагоново бюро и послушно се наведе, за да прочете посочената от Джес публикация.

Тифани беше написала: „Да се измъкнеш така, е истинско блаженство. Толкова се радвам, че го направих! Любов и целувки.“

Марк я погледна.

— И?

Джес извика на екрана стената на Алисън, после прочете на глас последната публикация: „Толкова много се забавлявам. Това е истинско блаженство! Може и никога да не се върна у дома! Любов и целувки на всички.“

— Това е написала Алисън.

После се върна на стената на Тифани и прочете на глас и нейната публикация: „Да се измъкнеш така, е истинско блаженство. Толкова се радвам, че го направих! Любов и целувки.“

— И? — запита Марк отново.

— Не забелязваш ли нещо?

— Освен факта, че извършваш неетични неща?

Джес отхвърли думите му с гримаса на нетърпение и раздразнение.

— Не забелязваш ли колко подобни са съобщенията? Използват едни и същи думи. Еднаква фразеология. Какво мислиш за това?