Карън Робърдс
Правосъдие (27)

Глава 27

— Ти ли… — поде Джес и погледна Марк, когато гласът на майка й достигна до нея за втори път.

От необходимостта да отговори го спаси внезапното нахлуване на майка й, следвана от Мади. Джуди беше облечена в оранжева тениска и зелени панталони на цветя, които не подхождаха по цвят на тениската и очевидно бяха облечени набързо. Токчетата й тропаха отчетливо по гладкия твърд под. Мади беше в слънчева лятна рокля и сандали, косата й беше прибрана в конска опашка, коремът й изпъкваше.

— О, мили боже, Джес, едва не получих удар, когато Марк ни се обади и ни каза какво се е случило. Бедното ми момиче! — Джуди се наведе и я прегърна здраво. Над рамото й Джес погледна обвинително Марк, който бе станал при влизането на майка й. Той отговори с извинителна лека усмивка и едва забележимо свиване на раменете.

— Донесохме ти дрехи. — Мади й подаде чантата, която носеше. — Марк каза, че имаш нужда от дрехи. Как успя да паднеш в басейна?

— Просто съм тромава, предполагам. — Джес понесе твърдо прегръдката на майка си и се усмихна на сестра си, преди да хвърли на Марк втори, този път убийствен, поглед. Поне не им беше казал, че е била нападната. Разбира се, когато той е говорил с тях — а това вероятно е било, докато лекарят я е преглеждал — той самият не е знаел цялата истина.

— Какво ужасно нещо! Просто не мога да повярвам! — Джес видя болката в очите на майка си и усети как сърцето й се свива. Разбира се, като майка на Кортни, тя вероятно се е страхувала дори повече от Джес. През всичките тези години, след смъртта на дъщеря й, Джуди бе продължила да живее, като бе оставила трагедията в миналото, грижеше се за останалите си дъщери и полагаше усилия, но в този момент Джес видя ужасното бреме на тъгата, която винаги е била с нея.

— Добре съм, мамо. — Изпитала леко угризение заради отговора си на майчината прегръдка, тя протегна ръце към майка си и този път, когато Джуди я прегърна, Джес я притисна към себе си. За миг двете споделиха ужасния спомен, мъката и любовта, която и двете все още изпитваха към изгубеното дете, а после Джуди се изправи с подсмърчане и с усмивка и потупа Джес по рамото, преди да се обърне и да изгледа Марк.

— За мен е удоволствие — отговори Марк, когато Джуди прегърна и него, докато Мади, за която трагедията бе само далечна, макар и мъчителна, семейна история, изви нетърпеливо очи към тавана и остави чантата с дрехите върху леглото до Джес.

Мади каза:

— Не разбирам какво е станало с роклята ти. Грейс каза, че е най-великолепната рокля на света.

— Беше уловена от течението и повлечена в канала. Ако Марк не беше…

— Трябваше да паркирам на три преки оттук. — Сара бутна завесата встрани и влезе, преди Джес да е успяла да довърши. Беше облечена в бели панталони и тениска, но косата й изглеждаше така, сякаш току-що бе свалила ролките от главата си, а лицето й не беше гримирано. Очевидно е била готова да си легне, когато е приела обаждането. Погледът и веднага се спря на Джес, огледа я, сякаш набързо преценяваше нараняванията, и лицето й възвърна обичайното си спокойно изражение. Каза на Джес: — Чакалнята е пълна с хора, които искат да те видят. Всичките са още по вечерни рокли й смокинги.

— О, не — изстена Джес.

— Чух ги да питат за теб. Но сестрите не пускат никого, освен членове на семейството.

Джес бе завладяна от ужас.

— Развалих партито.

В стаята влезе лекарят. Изглеждаше леко изненадан да види толкова много хора в малкото тясно пространство, но новините бяха добри. Джес можеше да си отиде вкъщи.

— Ще прекараш нощта у дома — каза Джуди на Джес, когато лекарят излезе. Тонът й не търпеше възражение. — Щом Грейс не спи там — да, момичета, знам за новия й приятел — няма да те оставим да прекараш нощта сама.

— Но Марк може да остане с нея — напомни Сара на майка си. Каза го шепнешком, но всички чуха.

— Мислиш ли, че отново спят заедно? Толкова скоро? — отговори Джуди също шепнешком, но също толкова ясно. После погледна Марк. — Спиш ли…?

Преди Джуди да е довършила смущаващия въпрос, Джес се намеси:

— Ще дойда с теб, мамо, не се тревожи.

Друг нечакан посетител я накара да придърпа плътно одеялата към тялото си.

— Трябваше да използвам връзките си, за да вляза тук, но исках сам да видя дали си добре! — изгърмя гласът на мистър Дън. Беше все още по смокинг. Възрастта му личеше ясно на непрощаващата силна болнична светлина, но пак изглеждаше като богатия и влиятелен мъж, какъвто беше. Очите му бяха весели, когато срещнаха тези на Джес. — Със сигурност ни изплаши.

Ако можеше, Джес щеше да пропълзи под леглото.

— Много съжалявам, че развалих партито, мистър Дън.

Той се приближи до леглото и я потупа успокоително по ръката, а Джес видя в коридора зад него Пиърс, Андрю и Хейли, Ленор и Кристин. Махна им с ръка, а Андрю направи номера с папийонката си, което накара Джес да се усмихне. Изведнъж се почувства част от екипа и духът й се повдигна.

Те също се приближиха до леглото й и Джес прекара следващите няколко минути да ги запознае със семейството си и да увери всички, че е добре.

Повтаряше това толкова често, че започваше сама да си вярва.

Мина доста време, преди да може да се облече и да си тръгне.

 

 

Светът беше разделен на добри и лоши момчета. Понякога обаче човек не можеше да различи едните от другите. Обикновено на Марк му доставяше удоволствие да мисли, че е от добрите. Но сега границите бяха размити и той беше готов на всичко, за да запази живота на Джес.

Затова я остави да тръгне със семейството си, придружено от двама цивилни агенти на Хасбро, които щяха да останат на пост пред къщата, и нахлуваше в апартамент в Конгрес Хайтс посред нощ.

По-голямата част от деня прекара със свои колеги, обработвайки скицата с образа на нападателя на Джес, опитвайки се да го идентифицират. Един от тях преглеждаше базите с данни с надеждата да намери съответствие — нещо, което до този момент не се беше случило. Занесе копие на скицата и на своя приятел, за който бе споменал на Джес и който щеше да се опита да направи компютърен образ. Добре, де, не беше приятел. Името й бе Малтъри и някога двамата бяха любовници. А и това не бе толкова отдавна, може би преди година, което вероятно щеше да накара Джес да позеленее, ако научеше, което нямаше да се случи поне доколкото зависеше от него. Защо да си създава проблеми? Двамата с Малтъри се бяха разделили като приятели и тя бе готова да му направи услуга. Как щеше да постигне компютърния образ, не му беше известно, но знаеше, че е изключително добра в работата си. Обеща му да разполага с нещо за него след два дни. Когато скицата бъдеше готова, щеше да заведе Джес при нея, за да сравнят образите и да видят дали ще излезе нещо. До този момент единственият отличителен белег, до който се бяха добрали, беше белег на дясната ръка на мъжа във формата на полумесец. Преровиха базите с данни отново, но отново не намериха съответствие.

Изследванията на ДНК-то щяха да отнемат малко повече време, десет дни — до две седмици може би. Две седмици беше дал и на всички, на които се беше обадил и от които искаше услуга. Отговориха му, че повечето случаи се бавят с месеци. Просто постъпващите материали и проби били много и продължавали да идват всеки ден, някои от които свързани с най-ужасяващите случаи, които човек може да си представи. И всички искали резултатите за следващия ден.

Но нападението от предната вечер бе направило нещата спешни. Вече нямаше съмнение — някой искаше смъртта на Джес.

Не можеше в този момент да мисли за реакциите и чувствата си. Сега трябваше да бъде само професионалист, който си върши работата. Личните нюанси можеха да почакат. Щеше да се справи с тях по-късно.

Както Марк беше очаквал, зад вратата на апартамента имаше тънка и незабележима жица, а вътре бе тъмно като в преизподня. Освети жицата с джобното си фенерче и я прекрачи. Ето, такъв беше проблемът с евтините апартаменти, в които лошите момчета обичаха да се крият — човек трябваше да се погрижи за безопасността си. Както и правеха умните хора. От опит знаеше, че жицата е свързана с оръжие, което ще пробие дупка в гърдите му, ако не внимаваше и я докоснеше. За щастие, не беше толкова невеж.

Но беше принуден да признае, че уменията му са хванали лека ръжда. Затова и със секунда закъснение осъзна от какво е лекото щракване, което чу. Острие на нож. После някой връхлетя отгоре му в мрака и изби „Глок“-а от ръката му.

Борбата беше кратка и можеше да бъде смъртоносна за него, ако не беше излязъл победител и не бе притиснал противника си до стената и допрял собствения му нож до гърлото му.

— Остаряваш, Гуч — каза му мило.

— Какво искаш, по дяволите, Райън?

— Независимо дали вярваш или не, искам да ти предложа работа.

Настъпи моментна тишина.

— А чувал ли си някога за телефона?

— Не знаех, че приемаш телефонни обаждания.

— Истина ли казваш за работата? Като те видях да нахлуваш в дневната ми, реших, че идваш да ме убиеш.

— Ако беше така, щеше да си мъртъв.

— Вярно.

— Е, интересува ли те?

— Ако ме пуснеш, ще говорим.

— Няма ли отново да скочиш върху мен, ако те пусна?

— Къде са парите във всичко това?

Да. Марк предпазливо погледна ръката, която държеше ножа, и взе „Глок“-а и джобното си фенерче. Разбира се, Гуч вероятно имаше още дузина оръжия подръка. Понякога просто трябва да се довериш и да се надяваш, че другият няма да бъде обхванат от параноя или жажда за отмъщение.

Марк запита:

— Имаш ли нещо против да включа осветлението?

— Да, по дяволите, имам. Не знам кой откъде ме дебне. Знам къде са заровени доста тела — буквално — но може да ме премахнат, преди да съм използвал това си знание, за да сключа сделка. Сега, когато съм вън от играта, най-умно ще бъде да ме убият. Виждам, че не греша — ти ме откри. Трябва да си научил скривалището ми от някого. Което означава, че някой се интересува достатъчно от мен, за да знае къде съм. Затова и опаковам багажа си. Още час и щеше да ме изпуснеш. Ако светнеш, всички ще разберат, че съм си у дома. А това няма да е добре. Може да предизвика нещо, което ще ме изпрати на онзи свят. Затова побързай с предложението си. Трябва да бъда и на други места.

Работата беше там, че Дъстин Ямагучи бе един от лошите момчета. Невинаги — двамата с Марк бяха работили заедно преди много, много години — но преди около десет години Гуч беше преминал от другата, тъмната, страна. Докато накрая не бе започнал да убива хора за пари. Гуч познаваше много други лоши момчета, с което беше свързана работата, която Марк искаше да му предложи.

— Искам да използваш връзките си, да се огледаш наоколо и да откриеш някого за мен.

Гуч предпазливо запита:

— Кого?

— Не знам с точност. Щях ли да имам нужда от теб, ако знаех? Но някой, който вероятно е дълбоко покрит, се опитва да убие моя приятелка. Искам да знам кой е той и кой е поръчал убийството й.

— Коя твоя приятелка?

— Помниш ли адвокатката, която доведох да те види?

— Малката хубавица? Разбира се. — Гуч като че ли беше заинтересуван. — Тя да не би да ти е гадже? Не ми приличаше на твоя тип.

Марк нямаше намерение да се впуска в тази тема и особено с човек като Гуч.

— Тя е моя отговорност. Превърна се в мишена, защото аз не си свърших добре работата. Нали знаеш как е — трябва да поправиш това, което си счупил.

— Искаш ли да пребия лошите, когато ги открия?

— Не съм съвсем сигурен, че има някой, който да бъде открит. Искам да душиш наоколо, да си отваряш ушите. Ако някой наистина се опитва да я убие, искам да знам кой е, преди да бъде предприето каквото и да било. После ще говорим отново.

— Колко време имам? И за колко пари говорим?

Това доведе разговора до подробностите. Когато Марк си тръгна, като отново внимателно прескочи жицата, двамата с Гуч бяха сключили сделка.

Не защото нямаше доверие на Хасбро, който се бе съгласил, че защитата на Джес е отговорност на Тайните служби и се беше заклел, че ще направи всичко, за да намери въпросното лошо момче. Но не беше наивен — беше работил прекалено дълго в тази област.

Ето защо, когато станеше въпрос за Хасбро или за някой друг, за когото се предполагаше, че е на негова страна, основното правило беше: „Вярвай, но проверявай.“

От опит знаеше, че ако спазват това основно правило, хората живеят по-дълго.

 

 

„Не искам да умра.“

След часове, прекарани в тъмния и задушен багажник, Луси изпрати мисълта си към Вселената. Сърцето й биеше бързо и тежко, тя се молеше с цялата си душа.

Единствената причина тя и Джейдън да са още живи бе това, че горивото на колата беше свършило. Двигателят бе спрял напълно, след като няколко пъти се бе закашлял, и Луси мислеше, че причината вероятно е в празния резервоар. Или някаква повреда. Както и да бе, Луси знаеше, че вече трябваше да са мъртви. Беше дошла в съзнание и бе усетила кога колата беше спряла, беше се смразила от ужас, когато бе чула вратата да се отваря и отново да се затваря. После чу стъпки по някаква твърда повърхност.

„Той идва.“ Паниката я накара да се свие в най-далечния ъгъл на тесния и тъмен затвор. Но стъпките бяха отминали.

Миг по-късно беше чула звук, който много напомняше затварянето на гаражна врата. Така предполагаше, защото беше чула същия звук малко преди колата да спре, а той вероятно означаваше, че вратата на гаража се е отворила.

„Къде е той? Какво прави?“

Сега, всичките тези часове по-късно, все още си спомняше ужаса, дошъл с тревожните мисли, които се въртяха в главата й.

Беше лежала с часове в пълния мрак в очакване онзи, който ги бе хвърлил там, да отвори багажника. Двигателят все още работеше, мъжът не можеше да се е отдалечил много. Независимо какво щеше да направи той и дали беше въоръжен, тя щеше да изскочи от багажника като кенгуру и да направи всичко възможно да се спаси. Джейдън не помръдваше, макар Луси да се беше опитала да извика искрица живот в нея, затова Луси чакаше сама, потейки се, ужасена, свита и готова да скочи, макар тясното пространство да правеше това много трудно.

„Готова да скочиш, сякаш от това зависи животът ти.“ Звучеше като лозунг от някоя глупава телевизионна игра и тя щеше да се смее истерично на идеята, ако и без това не беше близо до истерията.

Обаче никой не дойде, нищо не се случи и накрая краката й изтръпнаха и тя легна, за да ги изпъне. А после се почувства толкова уморена, че вече нямаше сили да клекне. Дълго време остана свита на топка, заслушана в ударите на сърцето си и мъркането на двигателя. В този задушен мрак въздухът ставаше все по-малко и по-малко. Първо й прилоша, после й се зави свят и я обзе непреодолимо желание да заспи. И щеше да заспи, ако не се страхуваше да затвори очи. Страхът ги държеше отворени, докато накрая не прозря истината — двете с Джейдън бяха заключени в багажник на кола. И вероятно бяха в гараж. Двигателят все още работеше. Виеше й се свят и й се струваше, че всеки момент ще припадне.

Въглероден оксид.

Мисълта й хрумна изведнъж, дойде като просветление. Той щеше да ги убие, без дори да отвори багажника, използвайки въглероден оксид. Нямаше да имат възможност да избягат, защото и двете щяха да са мъртви, преди мъжът да се е върнал.

„Моля те, Господи, не позволявай да умирам.“

Ужасът й даде нови сили и тя изгуби самоконтрол. Започна да вика и да рита вратата на багажника, да удря главата си в горната стена. И така, докато силите й свършиха и тя, ридаеща, се сви отново на топка, притиснала се в Джейдън, която беше в безсъзнание, но още дишаше, молейки се там горе наистина да има Бог и да се интересува от тях достатъчно, за да им помогне.

„Моля те, моля те, моля те…“

Две неща се случиха почти едновременно — Джейдън дойде в съзнание, двигателят се закашля веднъж, два пъти, три пъти и замря.

Нито звук. Никакви вибрации. Нищо.

Първата й мисъл беше, че мъжът се е върнал и е изключил двигателя.

Но не беше чула нищо. Не беше чула и отварянето на гаражната врата. Нито стъпки. Нищо. И никой не дойде.

„Моля те, Господи, моля те.“

Продължаваше да лежи. Все така й се виеше свят и й се гадеше. Чувстваше се глупава, отправи поредната молитва към Бог, за когото вече бе почти сигурна, че не съществува. А после реши, че молитвите й все пак ще бъдат чути.

След известно време Луси осъзна, че газът вероятно се е разнесъл, защото се чувстваше по-добре.

Все още бяха в багажника на колата. Беше минало доста време — не знаеше колко точно, защото е трудно да се прецени, когато си затворен в тъмно и тясно пространство, в което е по-горещо, отколкото във фурна и мирише ужасно на бензин и машинно масло. Дори не искаше да мисли какво е това, което я кара да се чувства така. Но беше сигурна, че са минали часове.

Мъжът все още не се беше върнал. Вероятно мислеше, че вече са мъртви и няма защо да бърза.

„Ако не се измъкнем оттук, скоро ще умрем.“

— Жадна съм — прошепна Джейдън. Проговори за първи път от дълго време насам. Беше слаба, беше й зле, лежеше свита на една страна в другия край на багажника. И двете бяха потни и им се гадеше, бяха смъртно уплашени. Разликата беше в това, че Джейдън се беше предала, докато Луси нямаше да се предаде без бой.

— Да, аз също. Опитай се да не мислиш за това.

С подвити под себе си крака, Луси се опитваше да отвори багажника с отвертката, която бяха намерили. Беше заета с това от известно време. В пълния мрак беше трудно да се каже дали има напредък, но й се струваше, че е успяла леко да напредне. Но все пак не знаеше дали отвертката не е напълно безполезна.

Чу се звук като при удрянето на метал в метал и Луси реши, че е намерила ключалката. Ако можеха да я разбият…

— Дръж — каза на Джейдън, намери ръката й и я сви около отвертката. — Не помръдвай, каквото и да става.

— Защо? — В гласа на Джейдън се долавяше апатия. Луси се опита да придаде убедителност на своя, та да влее малко сили и на Джейдън.

— Просто го направи.

Джейдън нададе стон, но се отмести леко, за да може по-лесно да държи отвертката на указаното място. Луси не пусна ръката й, докато не се убеди, че я държи здраво. После се премести така, че гърбът й да опре в задната част на багажника.

„Моля те, Господи, моля те.“

Вдигна коляното си колкото може по-високо и ритна с всички сили края на отвертката.

Чудо на чудесата, багажникът се отвори. Премигна светлина.

Светлината на багажника, разбира се, осъзна Луси и вдигна ръка да се предпази от яркия лъч.

Джейдън премигна. Лицето й беше пребледняло и потно, косата й стърчеше във всички посоки и Луси си помисли, че изглежда като труп. Цял миг нито една от двете не помръдна. Сърцето на Луси блъскаше тежко в гърдите. Стомахът й бе свит на възел.

„Дали има някой там навън?“

В гаража беше по-светло отколкото в багажника — като тъмна нощ, сравнена с мрака в дълбока пещера. Чуваха само собственото си дишане. С изключение на него, тишината беше пълна. Вътре нахлу хладен въздух. Не точно свеж, но хладен. Луси се почувства страхотно, когато той погали влажната й кожа.

Луси беше почти сигурна, че са сами.

— Луси, ти успя! Успя! — Шепотът на Джейдън бе изпълнен с благоговение.

— Ние успяхме.

Като трепереха от страх и вълнение, те излязоха тромаво от багажника. Коленете на Луси заплашваха всеки момент да се подкосят. Щом стъпи на земята, й се стори, че светът се е наклонил. Ако не се беше подпряла на колата, щеше да се строполи. Краката на Джейдън се огънаха и тя падна на бетонния под.

— Джейдън. Хайде. — Луси клекна до нея, прегърна я, но Джейдън вече се изправяше на ръце и колене.

— Идвам. — Като се движеше бавно, Джейдън успя първо да застане на ръце и колене, а после и да се изправи на крака. Луси вече бе затвърдила впечатлението си, че са в гараж. Голямата черна кола, от чийто багажник бяха излезли, беше единственото превозно средство в него, макар да бе очевидно, че гаражът е за два автомобила. Гаражните врати бяха две, както забеляза Луси, когато тръгнаха към тях. Тя пусна ръката на Джейдън, хвана дръжката и задърпа силно.

Беше заключена. Другата също. Както и страничната врата. Бяха заключени отвън и можеха да се отключат само с ключ. Намери бутон на стената и го натисна, но нищо не се случи — нито се отвори врата, нито се включи осветлението. Доколкото виждаха, нямаше друг бутон.

Като остави Джейдън да седи с кръстосани крака насред пода, Луси започна да опипва стените с ръце, за да намери някакъв начин да се измъкнат. Сградата беше метална, с бетонен под. Нямаше прозорци.

Бяха хванати вътре като в капан.

Луси тъкмо признаваше пред себе си ужасната истина, когато светлината на багажника угасна.

— Луси — прошепна Джейдън, — чуй.

И тогава Луси също го чу — лек звук от стъпки по покритата с чакъл алея, която водеше към гаража.

Първата й ужасяваща мисъл беше: „Той се връща.“ — Той е, нали? — Гласът на Джейдън трепереше. И двете знаеха кого има предвид — убиеца на мис Хауърд. Луси не си направи труда да отговори. Кой друг можеше да бъде?