Карън Робърдс
Правосъдие (15)

Глава 15

До този момент Ямагучи бе зает да оглежда Джес и не беше обърнал никакво внимание на мъжа до нея. Сега срещна погледа на Марк и смръщи вежди. Лицето на агента се бе вкаменило и бе цялото само сенки и остри ъгли. Очите му се бяха превърнали в стоманени остриета. Тази негова страна тя виждаше рядко и това й напомни, че под красивата външност се крие мъж, който можеше да убива.

— Е, и това ако не е агент Райън. Защо не си навън да хващаш лошите момчета?

— Повечето от тях са толкова глупави, че вече са заловени. Като теб. Но днес имаш повече късмет от останалите глупаци, защото ще ти предложа сделката на века.

— Кажи.

Като си тръгнаха, Ямагучи се беше съгласил да премисли сделката с Марк, при която Джес помогна със законовата страна. Когато прокурорите се свържеха с него, а те щяха да го направят същия следобед, той щеше да признае, че наистина е бил нает да убие Тим Кийлър, а после да посочи Катлийн Кийлър като човека, който го е наел. В замяна за свидетелските си показания против Катлийн Кийлър, щяха да му дадат не смъртна присъда, а само двайсет години или доживотна, което можеше да му позволи да излезе под гаранция след седем. Ако не се съгласеше, щеше да се превърне в жертва, защото на Катлийн Кийлър щяха да предложат подобна сделка, да свидетелства срещу него, а гласът му, който бе изолиран на лентата с обаждането до 911, щеше да бъде използван за подпечатване на сделката.

— А може и да рискувам със съдебните заседатели — предложи Ямагучи, като гледаше Марк през стъклото. — Чух, че случаят срещу Уитни е доста тежък, особено ако умен адвокат успее да докаже, че лентата е обработена и гласът ми е добавен. Може дори да се отърва без присъда.

— Възможно е — съгласи се Марк.

Намеси се Джес.

— Говоря като твой временен адвокат. Съветвам те, ако искаш отново да се разхождаш на свобода, да опишеш онова, което ти предложихме. Имаш късмет, че от прокурорския офис искат да заловят човека, който те е наел, повече, отколкото искат теб.

— Какво мога да кажа? Аз съм късметлия.

Това не звучеше така обещаващо на Джес, но Марк изглеждаше доволен.

— Ще приеме сделката — каза, когато си тръгнаха.

— Откъде знаеш?

— Може и да е психопат, но не е глупав.

Бяха отново в „Събърбън“-а и излизаха от гаража, когато звънна телефонът на Джес. Тя смръщи вежди и изгледа номера. Беше непознат, но въпреки това вдигна.

— Джесика Форд.

— О, хм, здравей. — В женския глас се долавяше колебание. — Обажда се Палома де Лонг от изправителния лагер. Ленор Бийкман ми даде този номер. Разбрах, че ти ще заемеш мястото на Алисън Хауърд като наш съветник по законовите въпроси.

— Да. — Според папките, които Джес бе прелистила, изправителният лагер бе едно от местата, където Алисън Хауърд работеше безплатно. (Елис Хейс вярваше, че адвокатите трябва да се грижат за обществото. Или, да се изразим по-точно, трябва да ги виждат да се грижат за обществото.) Което означаваше, че Джес ще работи безплатно в изправителния лагер поне в обозримо бъдеще.

— С какво мога да помогна?

— Току-що ни представиха дело. Две от нашите момичета, хм, са избягали и едно от техните семейства ни съди за нехайство, защото сме позволили това да се случи. Документите са тук, пред мен, но не знам какво да правя.

— В изправителния дом ли си сега? — Джес погледна часовника на таблото. Беше 11:47. Ако побързаше, може би щеше да успее да приключи с въпроса сега, в обедната си почивка, а после да се върне в офиса и да се захване здравата с резюмето, което Пиърс искаше, преди да се срещне с него и мисис Шайвли в три. — Мога да дойда да ги погледна.

— Тъкмо излизах. Ще се върна в три и ще бъда тук някъде до около осем.

Джес потисна въздишката си.

— Ще се опитам да дойда около седем и половина.

— Благодаря ти. — Жената затвори.

Марк я погледна въпросително.

— Днес около седем и половина трябва да бъда някъде. Тъй като трябва да ме пазиш, предполагам, че ще ме закараш?

— Където отидеш ти…

— Добре. Ще отида в изправителния дом около седем без петнайсет. Трябва да работя като техен адвокат безплатно, а току-що са им представили документи по дело. — Джес организираше графика си наум. Тъй като в този момент нямаше какво друго да прави, освен да се задява с Марк, може би сега бе моментът да потърси рокля за партито на мистър Дън. Като се имаха предвид връзките й, трябваше да се сдобие с нея относително бързо и безболезнено, макар да не обичаше да обикаля магазините. Като се остави на Марк да я върне безопасно в офиса, се обади на Грейс:

— Имам нужда от дълга рокля — каза на сестра си без никакво предисловие, когато Грейс произнесе в слушалката името на магазина си, „Повече от съвършено“, който се намираше в един от районите на Джорджтаун. — За петък вечер. Имаш ли нещо?

— Имаш нужда от рокля? — В гласа на Грейс се долавяше изумление. Джес предположи, че молбата й наистина е странна, щом идва от нея. — Къде ще ходиш?

— Бизнес партньорът на Елис Хейс дава парти. Очевидно е голяма работа. Трябва да отида, и то облечена в рокля. Имаш ли нещо подходящо? И ако нямаш, можеш ли да вземеш?

— Хм. — Нямаше нещо, което сестра й да иска повече от това да я облече като дама. Това не се беше променило още от гимназията, когато Грейс за първи път бе решила, че сестра й има отчаяна нужда от помощ в по отношение на модата. Всеки път, когато Джес й позволеше да се заеме с нея, Грейс си казваше, че това е предизвикателство, и я очароваше. Обичаше да превръща сестра си в Барби. — Всъщност имам. Гореща розова „Маркиза“…

— Не розова — възрази Джес и изгледа лошо Марк, който се усмихваше.

— А каква искаш? Черна? — отговори кисело Грейс. — Разбира се. Непрекъснато ти повтарям, че черното не е твоят цвят.

— Черното е професионално — каза Джес. — Искам да изглеждам професионално. Дългите рокли са задължителни за партито, но искам да изглеждам професионално.

— Имаш нужда от цвят. От топли тонове. — В гласа на Грейс се долавяше раздразнението на човек, който е повтарял това безброй пъти.

— Нищо ярко — настоя Джес. — Или екстравагантно. Мисли консервативно. И с вкус. — Като си спомни някои от тоалетите, които Грейс й бе намирала преди, смръщи предупредително вежди към отсъстващата си сестра. — С презрамки, с гръб, да се вижда малко от голото тяло. Мисли за нещо, което може да се носи в Съдебната палата или в Белия дом.

— Искаш да кажеш, нещо, което би облякла някоя старица — отговори Грейс. — Климатикът ни все още ли е повреден?

— Какво? — На Джес й бе необходим миг, за да си спомни лъжата, която бе казала на майка си. Очевидно Джуди я бе предала на Грейс. — О, не.

— Предполагам, не си казала на майка за похитителя от предния ни двор? Защото не го спомена, когато говорих с нея.

Джес бе изпратила предупредително съобщение на Грейс от къщата на майка им, преди да си легне снощи, просто в случай, че срещата й не потръгне добре и тя реши да се прибере у дома. В отговор, Грейс й бе изпратила съобщение, в което я питаше дали е добре. Джес бе отговорила утвърдително и това бе всичко. Или поне така се надяваше тя.

— А ти как мислиш?

Това означаваше, че не изискваше отговор, и Грейс продължи разговора.

— Чух, че Марк се е върнал в живота ти.

Джес хвърли поглед към въпросния мъж. Изражението му подсказваше, че чува достатъчно от думите на Грейс.

— Нещо такова.

— О, нима? — каза Грейс. — Само за да знаеш: нарекох го копеле, когато снощи той отговори на твоя телефон. Както и много други неща.

— Няма нищо — увери я Джес.

— До теб е, нали? — Тъй като познаваше сестра си добре, Грейс очевидно се бе досетила по тона на Джес. — Ще говорим за това по-късно. О, хм, ще се оправиш ли, ако не си дойда у дома тази вечер?

— Той хубав ли е? — Тонът на Джес бе сух. Тя също познаваше сестра си добре.

— Божествен. Но ако имаш нужда да те пазя от похитители, там съм.

— О, какво ще правиш? Ще го повалиш с хватки от кунгфу? — Грейс вземаше уроци по бойни изкуства през последните няколко седмици. Джес подозираше, че загадъчният мъж е някой, когото е срещнала по време на уроците.

— По-добре две жени да наберат 911, отколкото една.

Джес се засмя.

— Вярно е. Но нямам нужда от теб. Обещавам, ще бъда в безопасност.

— Имаш Марк, а? Добре, тогава, вероятно няма да съм у дома. Ще видя какво мога да направя за роклята. Стой далеч от нападатели.

— Непременно — каза Джес. — Благодаря. — И затвори.

— Хубаво е да знам, че сестра ти ме обича. — Върху устните на Марк играеше лека усмивка.

— Сестра ми винаги е на моя страна.

— А майка ти на моя.

— Не мога да я виня. Винаги е харесвала горещите момчета.

Той й хвърли дяволит поглед.

— Нима ми каза нещо мило?

Джес усети как се изчервява. Как ли думите се бяха изплъзнали от езика й?

— Само за да знаеш: с майка ми може би не мислим еднакво. Не е задължително.

— Мислиш, че съм горещ. Хайде, Джес, признай.

Спасението дойде, когато погледна през прозореца и осъзна къде се намират.

— Ще подминеш сградата! Спри.

— Водя те на обяд. В „При Рафърти“, зад ъгъла.

— Нямам време.

— Време е за обяд. Гладен съм, а ти трябва да си с мен, помниш ли? Не се тревожи, там сервират бързо.

„При Рафърти“ беше оживено бистро с много прозорци, които гледаха към „Ню Джърси Авеню“. Беше на по-малко от пресечка от сградата на Елис Хейс, затова Джес не знаеше защо не беше подготвена да види там множество познати лица.

— Това са Смъртта и Данъците — прошепна изненадано на Марк, като видя две млади жени адвокати, които познаваше от офиса на Елис Хейс, седнали една до друга пред бара. Едната беше русокоса, другата — червенокоса и двете — великолепни. После погледът й се плъзна покрай тях и се спря на петдесетгодишна брюнетка със строго лице и син блейзър, която седеше на маса за двама в ъгъла със строен и плешив като яйце старец в сив костюм. — И, о, мили боже, Кралицата на закононарушенията! И е с мистър Дън.

Джес каза това с толкова силно благоговение, сякаш тази жена беше в компанията на Бог.

— Разбираш, че нямам идея за какво говориш, нали? — Очевидно невпечатлен, Марк се оглеждаше за маса. За щастие, хостесата вървеше към тях с менюта в ръка, вероятно за да им помогне да намерят места. Когато в ноздрите й нахлу мирисът на печащо се на грил месо, доматен сос и току-що изпечен хляб, за своя изненада Джес осъзна, че също е гладна. Тъй като шумът пречеше да се чуе каквото и да било от разстояние, Марк вдигна два пръста, за да направи знак на хостесата, която му кимна в отговор.

— Смъртта работи в областта на недвижимите имоти, а Данъците — в отдела за данъци. И двете са на четвъртия етаж, най-добри приятелки са и мълвата твърди, че прекарват нощите си в търсене на богати мъже по баровете, за да могат да се оттеглят и да раждат богати бебета. — Вече следваха хостесата. Тя ги водеше през ресторанта към някоя свободна маса. Марк беше толкова близо зад Джес, че буквално се докосваха, а Джес го гледаше през рамо, докато му говореше: — Кралицата на закононарушенията е Мери Макгрегъри. Нейната група е на седмия. Спечелили са толкова много случаи, че партньорите й й купиха „Бентли“, за да й покажат колко много я ценят. А ето там е…

— Джес!

Като чу името си, Джес се огледа изненадано. Андрю й махаше от маса до прозореца. С него бяха Хейли, Пиърс и Ленор.

— Е, виж ти — измърмори Марк зад нея. Джес вдигна ръка в отговор и предположи, че двамата виждат едно и също.

— Елате при нас — извика Андрю. Пиърс също им махна, а Ленор се усмихна лъчезарно и се приближи до Пиърс, за да им направи място. Само Хейли не изглеждаше никак доволна.

Или поне докато не видя Марк. Тогава изражението й се промени и показваше, че е заинтересувана.

— Време е за малко делови разговори извън офиса — прошепна Марк в ухото й, поставил длан на кръста й. Преодоляла свенливостта си, Джес се усмихна и зае предложеното й място.

Обядът беше, както бе обещал Марк, бърз, но изненадващо приятен. Разговаряха, смяха се и се хранеха и дори Пиърс се оживи, когато мистър Дън, който беше висок и с прегърбени рамене и неочаквано мили сини очи, се спря до масата им на излизане от бистрото, за да ги поздрави отново за спечелването на случая Филипс. Джес дори стисна ръката на великия мъж, тъй като за първи път го виждаше лично. Когато обядът свърши, тя вече се чувстваше като част от екипа.

Следобедът мина в работа. Извади календара с ангажиментите на Алисън, прехвърли тези, които трябваше да поеме, в собствения си календар, и забеляза, че днешната дата беше оградена в червено, а над нея пишеше: „Изправителен лагер“. Алисън очевидно смяташе този си ангажимент за особено важен. Указаният час беше 12:30, но тъй като бе минал, вече бе прекалено късно да направи нещо, затова изхвърли срещата от съзнанието си и се залови за работа. Резюмето, което Пиърс искаше, изискваше щателно проучване и Джес трескаво ровеше из прецедентите на подобни случаи, които можеха да се приложат към сегашния. И така стана три часът. Затича се към офиса на Пиърс и застана до него части от секундата преди жените, излезли от офиса на секретарката.

Мисис Шайвли — Камила за Пиърс — беше около трийсетте, скандално руса, скандално красива и скандално облечена. Устните й бяха яркочервени, очите — обрамчени с черно, миглите й бяха изкуствени. Огромните й гърди — вероятно плод на пластичната хирургия — едва се събираха в прозрачната бяла блуза, закопчана до точката, където дантеленият й сутиен се подаваше при всяко нейно движение.

Полата й бе прилепнала по дупето и едва покриваше горната част на бедрата й, ако носеше нещо под нея, то това не личеше.

Когато Пиърс се изправи да я поздрави, тя се хвърли в ръцете му и започна да излива фалшиви сълзи. Джес, която не бе имала време да седне, я гледа с широко отворени очи един миг, преди да си спомни, че е тук, за да пази Пиърс от прочувствеността и нежността на мисис Шайвли. Джес видя пакет хартиени кърпички на бюрото на Пиърс, очевидно сложени там точно за такива спешни случаи, и издърпа две.

— Искате ли кърпичка, мисис Шайвли? — запита учтиво и й подаде кърпичките.

Мисис Шайвли застина. Вдигна глава. Смръщи вежди към Джес, след това двете бяха представени една на друга. Пиърс успя отново да заеме мястото си, като първо й даде кърпичките, а после заобиколи бюрото и седна. След като Пиърс й предаде лошите новини, мисис Шайвли започна да хлипа и да ги убеждава в своята невинност, настоявайки, че е обичала „старото муле Франк“ с цялото си сърце и душа. И през цялото време кръстосваше и разкръстосваше крака. За Джес, която седеше малко зад Пиърс, това дойде като доказателство, че наистина нищо не стоеше между тяхната клиентка и полата й.

Когато най-после свършиха, Пиърс и Джес, неговата вярна сянка, изпратиха клиентката до асансьора. Докато мисис Шайвли се сбогуваше — целувайки Пиърс по бузата, прегръщайки го и притискайки цялото си тяло в него — Джес натисна бутона.

Когато бе освободен, Пиърс погледна Джес. Тя пристъпи напред и подаде ръка.

— Радвам се, че се запознах с вас, мисис Шайвли.

— Аз също, скъпа. — Мисис Шайвли стисна ръката й и в този миг асансьорът пристигна. Облекчението, изписало се по лицето на Пиърс, когато вратите се затвориха след клиентката с насълзените очи, бе очевидно.

— Господ да ни е на помощ, ако се наложи да се яви пред съдебните заседатели — каза Пиърс на Джес, когато и двамата се обърнаха, за да тръгнат всеки към своя офис. — Ако не успеем да я накараме да се яви в приличен вид, на прокурора няма да се наложи да каже и дума.

Но Джес си помисли, че този проблем е за някой друг ден, изби всички мисли за него от главата си и отново се захвана за работа. Провери съобщенията си — нямаше нищо от Тифани. Побърза да се обади на домашния й телефон, но отговори телефонният секретар. Опита отново мобилния й телефон — със същия резултат. После поднови борбата с резюмето. Концентрацията й понякога бе нарушавана от неприятното чувство, че някой зад нея я наблюдава. Налагаше се да потиска желанието си да обърне глава и да се увери, че там няма нищо и никого, освен фикуса. Усещането се засилваше и стана толкова неприятно, че когато завърши резюмето, тя се закле, че още сутринта ще накара да махнат растението.

Защото сянката, която долавяше с крайчеца на окото си, трябваше да има нещо общо със светлината и ъгъла, под който тя падаше върху проклетото растение.