Карън Робърдс
Правосъдие (4)

Глава 4

Джес усети внезапно бликналото съчувствие на съдебните заседатели към Тифани. Стомахът й се сви на топка.

— Ваша чест! — Олдърман скочи на крака и повиши глас, за да надвика шума от залата. — Искаме почивка, за да може свидетелят да се успокои, Ваша чест!

— Защитата не възразява да даде време на мис Хигс да се съвземе, Ваша чест — каза Джес, преди съдията Шмид да е успял да отговори. Звуците, които излизаха иззад бледите ръце на Тифани, притиснати до още по-бледото й лице, бяха сърцераздирателни. Достатъчно сърцераздирателни, за да накарат дори Джес, която се опитваше да бъде твърда, като си припомняше, че от гледна точка на защитата този емоционален изблик е само стратегически замисъл, с цел да се повлияе на съдебните заседатели, да пожелае да я потупа със съчувствие по рамото.

— Моментът ми се струва подходящ за обедна почивка — обяви съдията Шмид, обръщайки се към всички в съдебната зала. — И бездруго е почти обяд. Ще подновим заседанието в два.

Всички скочиха на крака и зашумяха. Изправи се и съдията, както и съдебните заседатели. Екипът на прокурора се спусна към Тифани. Джес се оттегли до масата на защитата.

— И наричаш това мек подход? — поздрави я Кристин, клатейки главата си с невероятно червена коса. Беше на четирийсет и една и вдъхваше страх и респект, облечена в черен блейзър, развяваща се пола и бяла блуза с папийонка, която я караше да изглежда толкова широка, колкото и беше висока — почти метър и осемдесет. Кристин имаше груби черти, жълтеникава кожа и малки и стрелкащи се кафяви очи. Комбинацията от всичко това би трябвало да я направи непривлекателна, но не беше така, защото беше достатъчно силна да преодолее всякакви физически недостатъци. Имаше магистърска степен по психология, както и по право, и бе най-добрият съветник по въпроса за съдебните заседатели в страната. Което, разбира се, беше причината Елис Хейс да й плаща — с някои малки изключения, те наемаха само най-добрите. Кристин вече бе скочила на крака и събираше нещата си. — По дяволите, толкова лош адвокат си, колкото и Колинс. Просто си по-дребна. И жена.

Едрото й тяло блокираше звука и думите й не достигнаха до никого другиго, за което Джес беше благодарна. Откакто Пиърс я бе включил в екипа по защитата, отначало само временно, да помага с проучванията, защото техният човек, който обикновено правеше това, бе изпратен с такава задача в друг град и все още не се бе върнал, тя работеше с Кристин всеки ден. Харесваше я, уважаваше я, научаваше много от нея и оценяваше искреността й. Или поне когато хапливите забележки, с които Кристин беше известна, не бяха насочени към нея.

— Бях мила с нея. Усмихвах се — защити се Джес, но в тона й се долавяше и мъка.

— Не се усмихваше достатъчно. — Кристин прибра жълтия си служебен бележник в дипломатическото куфарче. — Виждала съм баракуди с по-щастливи усмивки. Надявам се, че нямаш планове за обяд, защото трябва да поработим.

Джес понечи да отговори, после едва не си прехапа езика, защото тежка ръка я прегърна неочаквано през раменете.

— Как си, захарче? — Бащата на подсъдимия я прегърна така здраво, че тя едва не изкриви лицето си в гримаса на болка. Макар че може би в момента не въздействаше върху нея, избираният за три мандата сенатор от Вирджиния беше известен с чара си. Той бе наистина мил и винаги потупваше мъжете по гърба и прегръщаше жените. И беше необикновено популярен сред избирателите си. Беше висок метър осемдесет и шест, имаше малко наднормено тегло, но бе все още привлекателен мъж с правилни черти и гъста черна коса. Беше също така пръв в списъка с бъдещите кандидати за президент на Републиканската партия или поне беше, преди синът му да бе обвинен в изнасилване. До него стоеше съпругата му Вики, която й кимна за поздрав. Беше висока и слаба, петдесет и няколко годишна и много елегантна в светлосиния си ленен костюм и перли около врата. Тя протегна ръка да хване тази на сина си, който бе по-младо и по-привлекателно копие на бащата.

— Не мога да кажа, че ми харесва как се развива процесът — продължи да говори сенаторът, без да изчака Джес да отговори. Гледаше Пиърс.

— Трябва да измъкнем истината от нея. — Мисис Филипс също гледаше Пиърс. — С това треперене и плач принуждава съдебните заседатели да изпитват съчувствие към нея. Да я съжаляват. Не можете ли да накарате съдията да й заповяда да престане с тези номера?

— Няма съмнение, че поведението на свидетелката оказва влияние върху съдебните заседатели, но предпочитам да не правя въпрос от това. — Пиърс се усмихна на мисис Филипс с най-уверената си усмивка.

Беше се изправил и закопчаваше сакото на отлично ушития си сив костюм, който носеше с бяла риза и сребриста вратовръзка. Пиърс бе суетен, каквито често са най-добрите адвокати защитници, привлечени към професията от шоуто, което изнасят на съдебните заседатели. Джес подозираше, че тоалетът му бе избран, защото подчертаваше неоспоримо красивите му и приковаващи погледа светлосиви очи. Бе много висок, приблизително метър и деветдесет, беше на четирийсет и няколко години, с черна коса, наподобяваща лъвска грива, и здравото телосложение на професионален боксьор; имаше правилен нос, широко чело, високи скули и квадратна челюст. Не можеше да се нарече точно привлекателен, макар Джес да подозираше, че е. По-добре го описваше думата „внушителен“. Беше завършил „Йейл“ и беше най-мощното оръжие на Елис Хейс.

— Надявам се, че когато дойде моментът, емоционалността на мис Хигс ще работи в наша полза.

— Поведението й я кара да изглежда като безочлива лъжкиня, мамо, не разбираш ли? А ние точно това искаме. И Джеси се опитва да покаже това на съдебните заседатели. — Роб се усмихна на Джес, докато се опитваше да успокои майка си. Тя трябваше да направи усилие, за да му се усмихне в отговор, защото никак не й харесваше обръщението „Джеси“. Никой друг не я наричаше така, а и него никой не го беше молил да използва галени имена. Още повече, обръщението беше неподходящо при дадените обстоятелства. Беше снизходително. Беше още и дразнещо. Тя беше член на екипа по защитата, а той — техен клиент. Когато към това се прибави, че се беше снабдил отнякъде с телефонния й номер и вече й се беше обадил два пъти — и двата пъти да пита за нещо, отговор на което можеше да получи и от някой друг — беше и малко страшничко.

— Всеки, който я гледа, може веднага да разбере, че има емоционални проблеми. Това е добре за нас, нали?

Той също гледаше Пиърс, който махна неопределено с ръка, вместо да отговори.

— Тя е лъжкиня. — Изражението на мисис Филипс беше жестоко. — Нима не го виждат?

— Тя сама се вкарва в капана. Току-що я чухте да признава, че сме се целували в асансьора. — Роб потупа майка си по ръката. — Джеси ще я постави на мястото й. — Погледът му срещна този на Джес. Осъзна, че онова, което най-много я дразни, е очевидната му самодоволност и знанието, че тя го намира за привлекателен. — Продължавай в същия дух, Джеси, и тя ще отстъпи, ще видите.

Тя се насили да се усмихне в отговор и искрено се надяваше, че не е прочел мислите й. „Не те харесвам.“

Беше загорял, с правилни блестящи бели зъби и тъмнокестенява коса, подстригана безупречно. Привлекателен, образован и богат. На Роб Филипс не му беше трудно да си намира женска компания. Тогава защо, питаше се Джес в опит да повярва в невинността му, е било необходимо да изнасилва момичето? Заради обстоятелствата бяха близо един до друг вече повече от седмица и той беше дружелюбен. Дали не беше прекалено дружелюбен? Предположи, че е въпрос на мнение, базирано, обективно, единствено само на двете телефонни обаждания и факта, че я наричаше Джеси. Но дори като се изключеше това, у него имаше нещо, което просто я караше да застава нащрек.

Нещо у него я безпокоеше. Нещо, което все по-често и по-често я караше да мисли: „Ужасявам се, че Тифани казва истината.“

Интуиция, която беше неудобна, нежелана и обезпокоителна. Напомни си мрачно, че чувството й няма нищо общо с някакви факти и че дори няма нищо общо с каквото и да било. По закон, на Роб Филипс се полагаше най-добрата защита, която парите могат да купят.

И това бяха услугите на Елис Хейс.

Тогава той й се усмихна с бавната усмивка на мъж, който е сигурен, че очарова набелязана от него жена, и тя не можа да се сдържи: клиент или не, смръщи вежди и извърна поглед.

Каквато и да беше истината за вината или невинността му, тя работеше здравата, за да измъкне Роб Филипс от създалата се ситуация. Не се налагаше и да флиртува с него.

— Беше прекалено мила с онази курва — каза сенатор Филипс на Джес, снишил глас. Тонът му беше злобен. Тя усети как гърлото й се свива — не обичаше да чува тази дума, независимо за коя жена ставаше въпрос, но я намираше за изключително обидна в този контекст — но и заради мисълта, че този важен човек, който плащаше сметките, не е доволен от работата й. За щастие, не се наложи да отговори, защото той вече гледаше към Пиърс. — С цялото ми уважение към мис Дийн, щях да бъда по-спокоен, ако кораба управляваше ти, Пиърс.

— Но аз го управлявам. Джес само задава въпросите — отговори Пиърс. — Знаете, че се съгласихме да следваме стратегията на доктор Хабърд.

— Плащате ми тлъсти суми, сенаторе, и причината да го правите е, че съм дяволски добра в работата си — каза Кристин. — Затова предлагам да ме оставите да си я върша. — Отправи поглед към Джес. — Ти пречиш на съдебните заседатели да бъдат изцяло на страната на прокурора, което е най-важното за момента. Ти също си жена, поради което номерата на мис Хигс нямат такава тежест върху тях. По-късно, когато на скамейката седнат други свидетели, кормилото може отново да се поеме от Пиърс.

Те всички, включително вторият съветник по защитата Андрю Бриско — завършил университета „Колумбия“, в средата на трийсетте, привлекателен, макар и не точно красив с червеникавокестенявата си коса, острите черти и очилата без рамки, които леко увеличаваха яркосините му очи — вървяха към вратата. Андрю, който бе висок метър и седемдесет и много слаб, изглеждаше дребен до Пиърс. Андрю бе специалистът по веществените доказателства, но ролята му в съдебната зала днес основно беше да служи като още едни очи и уши и допълнителен мозък, към когото Пиърс, като главна фигура, да може да се обърне.

— Дяволски трудно е да се разпитва жертвата в случай на изнасилване. — Забележката на Андрю беше очевидно насочена към сенатор Филипс. Джес беше приятно развълнувана, защото осъзна, че той се произнася в нейна защита. Тя не го познаваше много добре, тъй като общуваше повече с Пиърс и Кристин. — Не можеш да спечелиш, независимо какво правиш. Просто не можеш да обърнеш съдебните заседатели и да ги накараш да видят твоята страна на историята, ако не можеш да им представиш картината, която искаш да видят.

Никой не отговори на думите му, но Джес му се усмихна с благодарност, докато излизаше през вратата заедно с останалите от екипа по защитата. Закрачиха зад тълпата развълнувани зрители.

Обядът очакваше екипа по защитата в стаята на съветника, която беше от лявата страна на коридора. На нито един от тях не се налагаше дори да напусне етажа, освен ако не искаше, което Джес не би направила дори Кристин да не беше дала ясно да се разбере, че трябва да поработят още — навън имаше прекалено много представители на медиите. Като се имаше предвид наскоро сполетялата я слава, последното, от което имаше нужда, беше среща с медиите, особено след като беше помолена — не, по-скоро й беше заповядано — да се крие от тях.

Което до този момент не се получаваше особено добре.

По коридора към тях крачеха две жени, пробивайки си път през развълнуваната тълпа. В тях Джес разпозна майката и сестрата на Тифани. Майката беше ниска и с яко телосложение, с малки очи и малка уста, кръгло лице и черна коса. Сестрата беше русокоса и подобна на дребно клето сираче, каквато беше и Тифани.

Ето защо онова, което каза на минаване край Джес, я шокира.

Тя погледна Джес право в очите и измърмори:

— Кучка.

Джес обърна глава след нея, защото не можеше да постъпи другояче, и видя, че Тифани тъкмо слиза от свидетелската скамейка. Олдърман я хвана за лакътя, за да й помогне да пази равновесие, а Сандра Джонсън, една от прокурорския екип, я хвана за ръката и я заговори тихо. После в залата влязоха майката и сестрата и се спуснаха към Тифани викове на съчувствие. Джес погледна отново напред, но едва след като забеляза, че Сандра Джонсън се усмихва. И то не заради разчувстващата семейна сцена, която се разиграваше пред очите й, както бе добре известно на Джес. Усмихваше се, защото, от нейна гледна точка, животът беше добър. Олдърман, Джонсън и Дейвид Кистър, също прокурор ветеран, излъчваха увереност. Очевидно съзнаваха, че делото клони в тяхна полза. Сега те тримата и семейството на Тифани кръжаха загрижено около нея, която беше като увехнало цвете сред тях. Всичко у тримата прокурори — от евтините химикалки, които се купуваха от правителствения бюджет, до недотам отлично ушитите им костюми — даваше ясно да се разбере, че в сравнение с властните, мощни и богати адвокати от защитата, те са бедните момчета. Те трябваше да загубят. Но не губеха, не и в този процес, не и днес. Защото накрая всичко зависеше от съдебните заседатели, а те бяха непредвидими.

Затова и воденето на съдебен процес беше повече изкуство, отколкото наука и ето защо думите на Кристин се приемаха като заповед на боговете от Олимп.

Да, екипите, част от които беше Кристин, обикновено печелеха. А на Елис Хейс му плащаха, за да спечели.

— Бледа си. — Андрю се усмихна горчиво на Джес и намали крачка, за да върви зад нея. — Сигурно си уморена. Предполагам, че се чувстваш като вампир.

— Вампир?

— Обикновено става така насред голям процес. Защото сме будни по цяла нощ и никога не виждаме светлината на деня.

Макар и с усилие, Джес се усмихна. Но осъзна, че е прав. Навън беше горещ и влажен августовски ден, окъпан в слънчева светлина, оживен от почти последната вълна туристи за годината. Но откакто беше въвлечена в процеса, Джес зърваше само отдалеч и отвътре лятото. Уловена в капана на изкуствено охладените и осветени от флуоресцентни лампи сгради докъм единайсет часа вечерта, тя се връщаше, залитаща от умора, у дома и падаше, изтощена, на леглото, за да стане отново призори и всичко да започне отначало. Наистина започваше да се чувства като Персефона, хваната в капана на подземния свят.

Или като вампир, както беше предположил Андрю.

Тя работеше здравата, наистина, а това изискваше дълги часове, за да се постигне перфектно изпълнение на задачите. Не познаваше друг начин да се издигне по стълбицата на успешната кариера. Не беше най-умната, не беше най-красивата, нито имаше най-здравите политически връзки. Всъщност беше далеч от всичко това и най-вече от последното. Но можеше да е тази, която работи най-много и най-упорито.

Доколкото знаеше, беше единствената от колегите си, незавършила престижен колеж или някой от десетте най-престижни университета. Беше завършила училище по право в окръг Колумбия, което предлагаше задочно обучение. Сегашната й позиция в екипа на Елис Хейс беше шансът на живота й. Беше го получила, защото беше придобила много полезни връзки. И беше готова на всичко, за да постигне успех.

Желанието да успее беше в мозъка на костите й.

— Мога ли да поговоря с теб, Пиърс? — запита сенатор Филипс и двамата се отделиха от останалите.

Джес последва Кристин в стаята на съветниците. Хейли Кристофоли, петият член на екипа на защитата, вече беше там и си вземаше от студения обяд, сервиран върху бюфета.

— О, е, и какво можеше да направиш ти? Направи най-доброто, на което си способна — каза Хейли, която носеше чинията си към масата, докато говореше, и поздрави Джес със свиване на раменете и лека принудена усмивка. Джес си спомни, че Хейли наблюдаваше процеса по монитор с изключен звук — Кристин настояваше да се анализират невербалните реакции на свидетеля, както и на другите в съдебната зала — и водеше бележки, които да бъдат обсъдени по-късно, защото съдията беше отказал процесът да се записва. Тя беше в началото на трийсетте, висока, стройна и притежаваща екзотична красота, с леко ориенталските си черти и дългата и лъскава черна коса, прибрана в хлабав кок на тила, облечена в черен костюм с панталон. Хейли беше изразила желанието си тя да разпита Тифани, когато беше станало очевидно, че усилията на Пиърс не се възприемат добре от съдебните заседатели. Но ентусиазмът й беше охладен от Кристин, която я обяви за доберман.

— Елегантен — беше казала Кристин, — патрициански. Студен като лед. Злобен в битка. Доберман. Няма да се хареса на съдебните заседатели.

Хейли беше приела зле дадената й оценка. В резултат започна да се държи по-лошо от обикновено с Джес, която, както беше дала да се разбере от самото начало, смяташе за стояща по-ниско от себе си, завършилата „Харвард“. Сега, когато Хейли я гледаше с повече от намек за самодоволство, Джес заключи, че изпълнението й в съдебната зала е повдигнало настроението на Хейли.

Ауч.

Тя обаче нямаше да достави на Хейли удоволствието да разбере колко много я тревожи това.

— Поне съдията още не ме е изгонил от съдебната зала. — Тонът на Джес беше игрив, но очите на Хейли се разшириха гневно. Във фирма като тази на Елис Хейс, клюката се разнасяше бързо и макар че Джес не работеше там, когато това се бе случило, беше чула — от многобройни източници — историята как съдията прогонил от залата Хейли, която открито флиртувала с един от съдебните заседатели. Инцидентът вече се бе превърнал в легенда сред работещите за Пиърс, а Хейли бе започнала да се облича по-скромно отпреди.

— Както казах и преди, жертвата на насилие извиква съчувствие — намеси се Кристин, която вече бе напълнила чинията си, преди Хейли да е успяла да отговори. — Никой не може да направи кой знае какво, за да го предотврати. Ние…

Отварянето на вратата ги прекъсна и всички обърнаха погледи към влезлия Пиърс. Макар всички други да бяха разтревожени, Пиърс изглеждаше както обикновено. Поне в очите на Джес. Но Андрю, който го познаваше по-отдавна, направи гримаса.

— Разговорът е бил тежък, нали?

— Сенаторът е доста труден човек. Искаше да прегледа с мен въпросите, които ще зададем този следобед. Сред многото други неща.

— Не му ли каза къде може да си ги навре? — Кристин погледна Пиърс, когато той се нареди до тях пред бюфета.

— Виждате ли защо съм главен в този екип: защото никога не казвам на богатите клиенти какво и къде могат да си заврат.

— Той никога не влиза в стълкновения. — Похвалата на Андрю към Пиърс съдържаше присмехулна нотка, но и обич.

— За разлика от теб. — Хейли направи гримаса, насочена към Андрю. — Всички знаем, че не можеш да избягваш стълкновенията, дори да се опитваш.

— Някой е станал накриво тази сутрин? — повдигна въпросително вежди Андрю.

— Да се концентрираме върху процеса, а? — прекъсна ги Пиърс и ги изгледа така, че и двамата замълчаха. — Хейли, ти наблюдаваше прокурорския екип. Забеляза ли някои особено чувствителни точки? Слаби места?

— Асансьорът. И това, което са правили в него. Напрегнаха се, когато въпросът беше повдигнат. По мое мнение, от факта, че Хигс е целувала по своя воля Филипс, трябва да се изтръгне много повече.

Джес, която знаеше, че забележката е отправена по неин адрес, не обърна внимание на погледа, който Хейли й хвърли, взе чинията си, в която имаше половин сандвич с пуешко месо и лъжица салата, и седна. Беше така напрегната, че вероятно нямаше да изяде това, което беше в чинията й, колкото и малко да бе то. Щеше да сбърка, ако сложи нещо в нервния си стомах.

— Днес следобед — обеща Пиърс.

— Също така, някой трябва да каже на майката на Роб Филипс да не гледа гневно и втренчено Хигс всеки път, когато тя е на свидетелската скамейка. — Тонът на Хейли вече беше стриктно делови. — Почти съм сигурна, че съдебните заседатели са го забелязали. А мисис Филипс не е от хората, които предизвикват съчувствие.

— Това трябва да си ти, шефе — обърна се с усмивка Андрю към Пиърс. — Цялото това забавление се пада на теб.

— След два дни, когато експертите на прокурорите започнат да разглеждат предоставените от теб веществени доказателства, забавлението ще бъде изцяло твое — отговори Пиърс. — Или не.

— Хората могат да плачат, да лъжат, но няма как да оспорят добрите стари веществени доказателства. — Андрю направи нещастна гримаса и започна да разбърква захарта в чая си. — Жалко, че почти нито едно от тях не говори в наша полза. За щастие, аз съм най-добрият в това да накараш мухата да изглежда слон.

— Да — измърмори Хейли с дяволито пламъче в очите.

— Вие двамата не спите заедно, нали? Защото, ако е така, искам да знам. И аз имам нужда от развлечения в живота. — Като погледна от Хейли към Андрю, Кристин забоде от салатата си и поднесе хапката към устата си.

— Разбира се, че не. — Хейли и Андрю отговориха почти хорово, и двамата с нотка на неоспоримо отхвърляне, след което си размениха внимателни, преценяващи погледи.

— Фокусирайте се, хора. Фокусирайте се. Трябва да спечелим процеса. — Пиърс остави чинията си върху масата и седна до Андрю.

— Нещо, което до този момент не сме успели да направим. — Кристин гребна отново от салатата си и изгледа гневно събралите се около масата. — Съдебните заседатели ще променят мнението си, ако успеем да предизвикаме у тях добре обосновано съмнение. Да. Толкова ли е трудно това?

— По-трудно, отколкото мислиш — измърмори Андрю и се скри зад бързо вдигнатия пред лицето си сандвич, когато погледът на Кристин се стрелна към него.

Джес отхапваше предпазливо от сандвича си, когато гневният поглед на Кристин се спря на нея. Вилицата също се насочи към нея.

— Съдебните заседатели не те харесват и нищо, което кажеш или направиш, не може да промени това.

Добре, че не планираше да се храни, защото от онзи момент нататък обядът се превърна в заседание за Джес. Когато почивката свърши, тя вече бе толкова напрегната, че устата й беше пресъхнала, а ръцете й трепереха. Но оставаше фактът, че това е огромна възможност за нея. Беше твърдо решена да се възползва.

Или поне да не я прецака напълно.

„Моля те, Господи.“

Стомахът я болеше, когато тя тръгна обратно към съдебната зала. Опита се да постигне контрол над нервите си, като няколко пъти си пое дълбоко въздух.

В резултат на което й се зави свят и бе все така разтревожена, когато зае мястото си до масата на защитата.

— Всички да станат! — извика съдебният пристав. Съдията Шмид зае мястото си, Тифани се върна на свидетелската скамейка, Джес се опита да изглежда едновременно мила и компетентна — чувствайки, че не е успяла напълно в нито едно от двете — и играта отново започна.

Имаше нещо различно у Тифани.

Джес не го забеляза още в самото начало, но отговорите й бяха по-кратки.

— Как така бельото ви не е разкъсано, щом е имало борба, мис Хигс? — Дишането на Тифани стана неравномерно. Ръцете й стискаха страничните облегалки на стола така, сякаш се страхуваше, че той ще се изплъзне изпод нея.

И нито веднъж не беше казала „мадам“.

Докато задаваше следващия въпрос, Джес забрави да се усмихне и смръщи вежди.

— Беше ли запушена устата ви, мис Хигс?

— Не.

— Значи сте викали, така ли?

— Не.

Макар да знаеше отговора — Тифани твърдеше, че заплахите на Роб са я ужасили дотолкова, че не е могла да издаде нито звук — но се опита да изглежда изненадана заради съдебните заседатели.

— Сигурно, по някакъв начин, сте молили за помощ. Все пак, били сте в апартамента близо четирийсет и осем часа, а в сградата е имало и други хора. Не викахте ли поне нещо като: „Помощ, помощ, обадете се на 911?“

— Не. — Кратките отсечени отговори, които Тифани даваше, започнаха да лазят по нервите на Джес. Но какво можеше да направи? Вече бе задала достатъчно въпроси, които изискваха едносричен отговор „да“ или „не“. Не можеше просто и направо да запита Тифани дали нещо не я е безпокоило, което, във всеки случай, не беше неин проблем.

— Причината да не викате за помощ е, че не сте имали нужда от такава, нали? А причината да нямате нужда от помощ е, че сексът, който сте правили с Роб Филипс, е бил по взаимно съгласие.

Думите й имаха за цел да предизвикат определени образи в главите на съдебните заседатели. Образите, които защитата искаше да си представят.

Тифани полуотвори устни. Те се движеха, но от устата й не излизаше нито звук. Въпреки че не искаше да е така, Джес изпитваше съчувствие към момичето.

— Възразявам! — Олдърман беше на крака.

— Отхвърля се.

Джес прие отговора на уморения съдия Шмид като разрешение да продължи в същата посока.

— Сексът е бил доброволен и по взаимно съгласие, нали? Тифани?

Упс. Беше грешка на езика да използва първото име на Тифани. Беше нещо, което адвокатите по защитата рядко правеха, защото така свидетелят придобиваше човешки облик за съдебните заседатели, което никога не беше добра идея. Но вече беше прекалено късно — не можеше да вземе думите си обратно. Можеше единствено да се надява да поправи или замаже грешката си. Джес очакваше Тифани да възрази нещо от сорта на „не беше така“ и беше приготвила съответния си отговор.

Но за нейно пълно удивление думите, които излязоха приглушени от устата на Тифани, бяха:

— Да. Да, вие сте права. Окей? Всичко беше по взаимно съгласие. Той… той… да, по взаимно съгласие беше.

Джес застина на мястото си. В съдебната зала цареше мъртвешка тишина. Джес можеше да усети енергията, която кръжеше в стаята като свободно електричество, докато всички очи и уши бяха фокусирани върху младата жена на свидетелската скамейка.

— Нима казвате, че не сте били изнасилена от Роб Филипс?

Тифани срещна погледа на Джес. Очите й бяха огромни и измъчени. Пръстите й стискаха страничните облегалки на стола така, че кокалчетата й бяха побелели.

— Да. Искам да кажа, не. Не. Не бях изнасилена.

Тогава, за втори път в онзи ден, избухна в сълзи.

И сякаш адът се разгоря в съдебната зала.