Карън Робърдс
Правосъдие (26)

Глава 26

Водата изпълни носа, ушите и очите й. Сякаш потъваше надолу, теглена от котва. Сърцето й блъскаше като чук в ушите. Струваше й се, че дробовете й ще експлодират. Около талията й бе обвито нещо — нечии ръце. Към дъното я теглеше мъж. Не го виждаше. Беше прекалено тъмно тук долу и не можеше да види дори собствените си крайници. Но го усещаше. Ръката му я придържаше към тялото му. Тя се бореше ожесточено, но водата потушаваше всичките й ритници и удари. Сграбчи ръката му, опита се да се освободи, гърчеше тяло, но напразно.

Завладя я безумна паника.

„Това да не би да е някаква лоша шега? Да ме хвърлят в басейна и…“

„Той се опитва да ме убие.“

Разбра го със сигурност и кръвта замръзна във вените й.

Той я дърпаше надолу, към дъното. Бяха близо до стената на басейна, защото усещаше понякога одраскването на бетона по ръцете и краката си. Мъжът беше над нея и я блъскаше надолу. Изведнъж нещо я задържа. Натискът, който я дърпаше надолу, се промени и вече не идваше отгоре, от мъжа. Нещо я погълна, сякаш огромна прахосмукачка, и я дърпаше към бетонното дъно. Тя се бореше, но не можеше да се освободи.

Ужасът стегна сърцето й като менгеме, дробовете й се свиха и запулсираха от страх.

„Помощ!“, извика мълчаливо.

Мъжът бе изчезнал. Беше сама. Знаеше, че сега онова, което я държи в хватката си, не е човек. То я поглъщаше и независимо колко упорито се опитваше да се хване за бетона или да излезе на повърхността, не можеше.

„Попаднала съм в течението, причинено от оттичането на басейна.“

Ужасът я изпълни. Не искаше да бъде засмукана, риташе и удряше с ръце, бореше се с всяка своя клетка, сдържаше дъха си и се съпротивляваше на изгарящата я нужда да си поеме дъх.

Роклята й. Полата й бе попаднала във водовъртежа от оттичането и дори бе засмукана от отвора. Като осъзна това, тя я дръпна с всички сили, за да я освободи.

Далеч, в света над водата, светлините отново пламнаха. Виждаше бялата пяна там, където водопадът се вливаше в басейна, извивката на басейна и тъмното небе.

„Съблечи роклята.“

Но ципът беше на гърба. Не можеше да го стигне. Започна да дърпа презрамките, деколтето, но не постигна нищо. Коприната беше здрава. Течението я дърпаше.

„Някой да ми помогне.“

Дробовете й изгаряха за въздух. Мяташе се като уловена на кука риба. Водата навлизаше в носа й и го запушваше, пробиваше си път към гърлото. Усещаше вкус на хлор.

„Кортни.“

Сестра й, тригодишна. Удавена. Огромни сини очи, къдрава кестенява коса, но сега по-тъмна и права заради водата. Тя я гледаше с широко отворени уплашени очи, преди да потъне.

„О, господи, Кортни, болеше ли?“

В сънищата си беше задавала хиляди пъти този въпрос на сестра си. Сега най-после знаеше отговора — ужасно болеше. Болката от нуждата да поемеш въздух бе неописуема. Забиваше се във вътрешностите й като нокти на хищна птица. Тялото й се гърчеше в агония. Трябваше да диша.

„Моля те, Господи, моля те.“

Риташе и удряше с юмруци във водата, молеше се за живота си. Не й беше останал никакъв кислород. Сърцето й биеше толкова силно, че усещаше ударите му в ребрата си. Всяка клетка в тялото й крещеше за въздух.

„Необходими са по-малко от две минути, за да се удави човек.“

Беше го прочела някъде.

„Колко време мина?“

Успя да си зададе този въпрос, но след това съзнанието й се замъгли. Зрението й също. Съпротивата й намаля. Трябваше, трябваше, трябваше да напълни дробовете си…

Мъжът се беше върнал и ръката му отново обгръщаше талията й, но сега нямаше сили да се бори с него. Беше прекалено късно. Светът изведнъж й се стори прекалено далеч. Не можеше повече да устоява на нуждата да напълни дробовете си с въздух.

Болката бе прекалено силна. Нуждата да диша — прекалено настоятелна.

Сега разбра колко е лесно просто да се откажеш и да оставиш водата да те погълне.

Не можеше повече да се бори, предаде се и вдиша.

Не въздух, вода. Тя се втурна в устата й. Джеси се задави, закашля се, започна да се съпротивлява, но водата се стичаше в гърлото й, нахлуваше в дробовете й. Бе много, много мъчително.

„Не искам да се удавя.“

Изведнъж се стрелна нагоре. Вече едва осъзнаваща каквото и да било, Джес отбеляза този факт с огромна изненада. Течението бе спряло да я дърпа надолу. Същата сила, която преди я натискаше надолу, сега я носеше нагоре.

„Прекалено късно…“

После трябва да бе припаднала, защото следващото, което си спомни, бе, че лежи до басейна, давеща се и плюеща вода. Най-после си пое въздух. Благословен въздух.

— Дишай, дяволите да те вземат — чу дрезгав глас. — Дишай.

И тя задиша. Давеше се и кашляше, но дишаше. Зрението й все още беше замъглено, но виждаше, че до нея, на ръце и колене, е коленичил мъж, мъж в добра форма, облечен в черни панталони и бяла риза, с прогизнала коса. От него се стичаше вода, което означаваше, че също е бил в басейна. Тя изпита страх, но той помръдна леко и светлината падна върху лицето му. Красиво и познато лице.

— Марк. — Гласът й бе много дрезгав, гърлото я болеше.

— Исусе, Джес, какво се опитваш да ми причиниш? — Той също кашляше.

Тя веднага се отпусна и вдиша още въздух. После отново. Беше алчна, като че ли въздухът никога нямаше да й достигне. Около тях започна да се събира тълпа и Марк я загърна със сакото си. То беше сухо. И тогава тя осъзна, че е само по сутиен и бикини и че Марк бе съблякъл сакото си, за да се хвърли след нея в басейна. И че всичко е замъглено, защото вероятно бе изгубила контактните си лещи в басейна.

— Мили боже, какво е станало?

— Как е паднала?

— … адвокатката от процеса Филипс…

— Може би е пила прекалено много.

— Кой я откри? О, този ли? Кой е той?

— … кажете на мистър Дън…

— Ето, идва и „Бърза помощ“.

— Джес? Това Джес ли е?

Струваше й се, че всички над нея говорят, и не можеше да долови повече от няколко откъслечни фрази, но последното бе казано от Ленор, в това бе сигурна. Погледна и видя, че над нея стои не само Ленор, но и Хейли, Андрю и Пиърс. Те я гледаха загрижено. Лекарите дойдоха. Джес се опита да седне и да им каже, че всичко е наред, но бе така слаба, че не можа дори да се надигне. Вдигнаха я и я поставиха на носилка, сложиха на лицето й кислородна маска, която тя непрекъснато отблъскваше, а те притискаха към носа и устата й.

Джес се опитваше да им каже, че е добре, но не успяваше. Възраженията й бяха отхвърлени от всички, които настояваха да отиде в болницата за преглед.

— Наистина, добре съм — опита се да каже за последен път, докато я носеха към чакащата линейка, но думите преминаха в кашлица. Притиснаха отново кислородната маска към лицето й и тя се отказа.

Марк се качи в линейката с нея. Беше й хубаво да знае, че той е там. Не й се налагаше да се тревожи за безопасността си, нито да се прави на смела пред колегите си и тя затвори очи. Чувстваше се сигурна в присъствието на Марк.

След като я прегледаха, двамата най-после останаха сами и тя се отпусна назад на възглавниците. Беше изтощена, но толкова радостна, че е жива. Виеше й се леко свят, гърлото я болеше, но лекарят беше казал, че няма сериозни увреждания. Чакаха резултатите от две изследвания просто за да бъдат сигурни.

„Не беше злополука.“

Нямаше шанс случилото се да е злополука. Някой се беше опитал да я убие. Трябваше да признае истината и страхът се сви в гърдите й.

— Марк. Не паднах в басейна. — Най-после имаше възможност да му каже истината. Джес потрепери, като си спомни колко вода беше нагълтала — нищо чудно, че гърлото я болеше. Съблякоха мокрото й бельо, подсушиха косата й и я завиха в меки одеяла и сега тя се чувстваше удобно и защитена като бебе. Но страхът изведнъж се върна и я стисна за гърлото.

— Какво? — Той седеше на стол на няколко метра от нея, подпрял глава на гладката зелена стена. Никой не му беше предложил одеяло, дрехите му съхнеха на него. Заради липсата на контактните лещи, зрението й все още беше замъглено, но виждаше, че ризата му все още е мокра и залепнала за широките му рамене. Вероятно му беше студено заради климатичната инсталация с тези мокри дрехи. Щеше да му подаде одеяло, но нямаше сила да се помръдне.

— Някой ме бутна в басейна. Мъж. Натискаше ме, докато не стигнах дъното, и ме държа там, докато роклята ми бе засмукана.

Марк не я запита дали е сигурна. Дланите му стиснаха страничните облегалки на стола. После той рязко стана и отиде до леглото. Изражението му се промени, лицето му стана по-твърдо, очите му потъмняха.

— Това означава, че нападението пред дома ти не е било случайно. — Каза го много тихо. Но това бе явното заключение.

— Мисля… — сети се за одеколона — че беше един и същи мъж.

Един миг просто се гледаха втренчено.

— По дяволите. Ще те изведем от Вашингтон. Ако бях закъснял минута или две, вече щеше да си мъртва. — Гневът му беше силен.

Джес чу думите му, изречени така ясно, и стомахът й се сви. Но знаеше, че е вярно. При мисълта, че е била така близо до смъртта, сърцето й заби по-бързо.

„През целия си живот, откакто Кортни се удави, се страхувам да не се удавя.“

Слава богу, това не се беше случило.

— Това няма да помогне. — Беше й трудно да запази гласа си да не трепери, но успя. — Ако това е убиец, изпратен от правителството, няма място, което да е достатъчно далеч, и ти го знаеш така добре, както и аз. Единственият начин да го спрем, е да го заловим. Мисля, че го видях, Марк. — Споменът за високия чернокос мъж с дълго лице и тясна брадичка отново мина през главата й. Заради разстоянието и мрака не бе видяла ясно чертите му, но беше сигурна, че го е виждала и преди. Пулсът й се ускори, докато тя се опитваше да се сети къде, за да направи връзката, а после двата спомена се свързаха в ума й и тя вече знаеше кога и къде. — Мисля, че е същият мъж, когото видях с Тифани в нощта след приключването на процеса. Ти беше с мен, знаеш.

— Помня. — Изражението му стана тревожно. После очите му отново загледаха твърдо. — Колко си сигурна в това?

Джес се поколеба, сравнявайки мислено двата образа.

— Не сто процента. Но бих казала, че е възможно. Много възможно.

— Мислиш ли, че можеш да го опишеш пред някого? Познавам компютърен специалист, който може да изгради много точен образ.

— Това е добра идея. — Отново се поколеба. — И двата пъти го видях отдалеч. Не мога да кажа какви точно са очите и устата му, мога да опиша лицето му само най-общо. Нали разбираш, формата. Лицето му е дълго и ъгловато, с тясна челюст. Кожата му е светла.

— Не пречи да опитаме. — Усмихна се леко. — Добре. Кажи ми какво се случи. Видях те да излизаш от тоалетната, но после светлините започнаха да премигват и те изгубих.

— Исках да кажа на Пиърс, че ще представлявам Тифани. Той беше до басейна и вървях към него, когато се огледах и видях онзи мъж. Той също ме видя. После светлините угаснаха и той ме нападна. Или някой друг, не знам. Само след секунда бях в басейна.

— Не успя ли да го видиш, докато те дърпаше под водата?

— Не. Беше тъмно. И бях много уплашена. — Още щом изрече думите, започна да трепери. После разбра, че не би признала страха си пред никого, освен пред него. Но нали бяха приключили?

Въздъхна леко.

Марк не каза нищо. Стисна устни, присви очи, после отиде и взе пистолета си от купа вещи върху сгънатото му сако. Джес се сети, че вероятно бе оставил всички тези неща, преди да се хвърли в басейна след нея.

— Какво правиш? — запита, когато той започна да набира номер.

— На какво ти прилича? Ще се обадя.

— На кого?

— Първо на Хасбро. Искам да знам какви са приоритетите в този случай и дали съществува координация. Не е възможно едната ръка да не знае какво прави другата. После на някои познати момчета. Беше нападната два пъти за една седмица. Това трябва веднага да спре. Третия път може да нямаш късмет.

Джес го погледна разтревожено.

— О, мили боже, Марк, не. Спри. Чакай. Нямам нищо против да се обадиш на Хасбро, но не можем да уведомим полицията. Не мога да кажа, че съм била нападната на партито на мистър Дън. Полицията ще разпита всички. Не само хората, които работят за Елис Хейс, а всички гости. Трябва да пазим клиентите. Нещата ще се разтръбят, ще се разраснат. Ако мистър Дън помисли, че създавам проблеми, ще ме уволни. И дори да не ме уволни, вероятно ще трябва да се простя с кариерата си.

— По-добре това, отколкото да си мъртва.

— Марк… — Но млъкна, защото той се свърза с Хасбро и заговори. Описа му какво се е случило, двамата обсъдиха различните възможности и решиха, че ако нападенията не са имали за цел да й запушат устата за случилото се с Анет Купър, то вероятно са свързани със случая Филипс. Когато приключи разговора, Марк вече не беше толкова мрачен.

— Ще го заловим, който и да е той — каза на Джес. — Запазването на живота ти току-що се превърна в приоритет номер едно. Хасбро обеща да помогне. Доста агенти ще трябва да си размърдат задниците.

— В такъв случай няма нужда да замесваме полицията.

Марк я изгледа.

— Кариерата ти е наистина много важна за теб, нали?

Джес знаеше отговора. Нямаше ни най-малко съмнение.

— Да.

— Господи! — Поклати глава. — Добре, няма да замесваме полицията. Те и бездруго вероятно няма да са от голяма помощ. Права си, че нещата не трябва да се разтръбяват. Не искам онзи да бъде предупреден по някакъв начин.

Джес въздъхна от облекчение. Макар да бе ужасно да знае, че някой се опитва да я убие, имаше вяра в Марк и колегите му и знаеше, че ще направят всичко възможно да намерят нападателя и да го спрат. А когато това станеше, кариерата й нямаше да е пострадала. После се сети нещо.

— Как разбра, че съм в басейна?

— Чист късмет. — Отново беше мрачен. Изражението на Джес го подтикна да продължи: — Не можеше просто така да изчезнеш за около минута. Търсех те с поглед, когато светлините започнаха да премигват и съобщиха всички да отидат на горната тераса. Едва не тръгнах с другите, решил, че и ти си направила така, но после видях обувката ти. Беше в басейна и плаваше на повърхността, а мънистата привличаха светлината. После погледнах във водата и видях там тъмна сянка. Разбрах, че си ти, и се гмурнах.

— Слава богу, че си го направил, защото иначе щях да се удавя.

— Да.

— И как успя да ме освободиш?

— Разкъсах проклетата рокля.

Върху устните на Джес се появи слаба усмивка.

— Грейс ще…

Преди да е довършила мисълта си, беше прекъсната от много познат глас, долетял от другата страна на завесата.

Той я накара да се вцепени.