Карън Робърдс
Правосъдие (13)

Глава 13

„Адвокатката на Филипс е единствената оцеляла в тежка катастрофа“ гласеше заглавието. Едната от снимките бе направена на стъпалата пред съдебната палата вчера. На другата тя беше с естествената си тъмнокестенява коса и очилата — така, както изглеждаше по времето на смъртта на Анет Купър. Преди да се изруси и да сложи контактните лещи.

— По дяволите — изруга отново Марк. Прегледа набързо написаното. После вдигна поглед към нея. — Толкова по въпроса за оставането ти в сянка.

— В такъв случай, може би е по-добре да престана да се крия. Ако твоите хора се опитват да ме убият, може би ще размислят, ако се страхуват, че историята ще се появи във вестниците и ще предизвика някого да се рови отново в смъртта на Анет Купър. А ако не те се опитват да ме убият, появата ми във вестниците може да накара извършителите да се замислят.

— Знаеш ли, макар и странно, в това почти има смисъл.

Джес му хвърли съкрушаващ поглед.

— Започвам да се уморявам от всичко това. Искам си живота обратно. — Издърпа вестника от ръката му и го пъхна под мишница, за да го прочете по-късно. Закрачи към улицата. — Трябва да отида на работа. Ще ме закараш ли или не?

Влязоха в колата и Джес зачете историята, докато Марк шофираше. Беше на първа страница, но най-отдолу. Очевидно вече не бе такава знаменитост, каквато бе при първата си поява във вестниците. Във всеки случай, изпита облекчение да види, че не е най-горещата новина.

Историята задаваше въпроса: „Какво прави тя сега?“ И изказваше учудването, че за толкова кратък период от време е успяла да се съвземе и дори да направи кариера и име.

Най-лошото беше, че отново я наричаха единствената оцеляла и излагаха в подробности мъчителната смърт чрез удавяне на баща й и по-малката й сестра, Кортни. Подчертаваха факта, че тогава е била само на пет. Всичките й останали сестри бяха деца от втория брак на майка й, докато тя и Кортни бяха нейни рожби от първия й брак. Грейс и Мади дори не бяха родени по онова време. Родителите й бяха разведени и баща й ги беше взел двете за уикенда. Отидоха на плажа и двете момичета си прекарваха страхотно, играейки на плиткото. Но после тригодишната Кортни бе повлечена навътре. Баща им беше загинал в неуспешен опит да я спаси. Всичко бе станало пред очите на Джес, която обаче не можеше да го предотврати. Травмата бе толкова силна, че дълго бе страдала. Ако беше честна със себе си, трябваше да признае, че още я измъчва.

— Добре ли си? — Марк, който знаеше историята и очевидно бе прочел достатъчно, за да знае какво пише във вестниците, й хвърли тревожен поглед, когато тя спря да чете.

Изражението на Джес не подсказваше нищо. Не искаше той да види болката й.

— Да, разбира се. И защо да не бъда?

Думите й увиснаха за момент във въздуха между тях. Макар и двамата да знаеха, че е изрекла лъжа, оставиха това така.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза той рязко.

— Какво? — Тя вдигна поглед към него, без всъщност да го вижда. Всичките й усилия бяха насочени към потискането на ужасния спомен.

— Ще работя като консултант за Елис Хейс през следващите две седмици. Тайните служби се съгласиха да ме дадат назаем. Така че ще ме виждаш наоколо.

Това я накара бързо да се обърне към него.

— Какво?

— Чу ме.

— Правиш го заради мен!

— Не, не всичко, което правя, го правя заради теб.

— Не.

— Няма „не“. Решено е.

— Не е! Не искам дори да се приближаваш до Елис Хейс. Аз правя кариера там. Последното, от което имам нужда, е да се навърташ наоколо. Всъщност няма да го понеса.

— Не можеш обаче нищо да направиш. — В гласа му се долавяше решителност, която показваше, че въпросът е приключен. — И, повярвай ми, имам и по-добри неща за вършене от това да се навъртам около теб. Както казах, ще работя като консултант. Плащат доста за тези услуги, а парите ми трябват. Тейлър ще бъде в колежа след две години.

— Глупости. Не се осмелявай да забъркваш Тейлър в това. И… консултант по какво ще бъдеш? И на кого? Кого въобще познаваш там? О, като се изключи Мери Джейн Кейтс.

— Ще бъда консултант по случай, касаещ убийство. И знаеш ли какво? Трябва да поработиш върху склонността си да изпитваш ревност. Тя е не само силна, но и отвратителна.

Джес побесня.

— Това е. Няма да стане. Няма да се появиш на работното ми място и да съсипеш кариерата ми. Ако някой от колегите ти се опитва да ме убие, ще трябва да намериш друг начин да го предотвратиш. — Огледа се, завладяна от гняв, и видя, че са на „Масачузетс Авеню“, на около две пресечки от сградата, в която работеше. Във Вашингтон имаше около деветдесет хиляди адвоката и ако се съдеше по броя на хората, които бързаха по тротоарите, половината от тях работеха в района на тези няколко пресечки. Изобилието от тъмни костюми и дипломатически куфарчета я накара да си помисли за мравуняк.

— Ето каква е сделката — каза Марк. — Ще ме виждаш, докато си на работа. Ако ми пречиш да си върша работата, аз също ще ти преча. Ако ме оставиш на мира, и аз ще те оставя на спокойствие. Не е необходимо да си създаваме проблеми. Можеш да ходиш на обяд в компанията на приятелите си. Така ще си в безопасност и няма да се налага да идвам с теб. Но не трябва да оставаш сама. Няма да работиш до късно, няма да се разхождаш сама из града, ще ми съобщаваш кога ще си тръгваш и аз ще се грижа да се прибереш. Ако трябва да се заемеш с нещо, което обикновено вършиш сама, ще ме вземаш със себе си. Нима ще ти е много трудно?

— А какво ще стане, ако кажа, че ще ми бъде дяволски трудно?

Той само я погледна, но тя прочете отговора в очите му така ясно, сякаш го бе изрекъл на глас. И той гласеше: „Много лошо.“

— Ще те оставя тук. — Той спря пред сградата. — Освен ако не искаш да дойдеш до подземния гараж с мен. Ще можем да вземем асансьора заедно. Ще ни бъде уютно.

Джес взе нещата си и слезе.

— Чудесно, но стой на разстояние. Никой не трябва да знае, че пребиваването ти в сградата има нещо общо с мен. И няма да си говорим, докато сме на работа — каза му тя, обзета от гняв, след което затръшна вратата на колата. Тръгна решително между редиците от коли и стигна до тротоара още преди шофьорите да са започнали да натискат клаксоните.

„Консултант, друг път.“ Но връзките на Марк в средите на Елис Хейс сигурно бяха на много високо ниво, щом му даваха работата на консултант просто за да може да я наглежда. А може и наистина да имаха нужда от такъв в случая с убийството. Но тя бе сигурна, че той никога нямаше да работи за Елис Хейс цели две седмици само заради това.

Августовската сутрин бе топла, тротоарът бе претъпкан, беше шумно. Хрумна й мисълта, че убиецът лесно би могъл да се скрие сред множеството, но реши, че няма да мисли за това. Отказваше да се страхува повече. Щеше да продължи да живее живота си.

В такова предизвикателно настроение, влезе в сградата, като смръщи вежди при вида на двамата униформени мъже от охраната до входа, докато те проверяваха значката й и съдържанието на чантата и дипломатическото й куфарче. Като се имаше предвид колко високопоставени хора образуваха клиентелата на Елис Хейс, мерките за сигурност бяха необходими, но на Джес не й харесваше показността, с която се провеждаха. Най-после й позволиха да влезе, тя закрачи през наистина внушителното фоайе в потока от други току-що пристигнали нейни колеги и стигна до асансьора точно навреме, за да го хване. Той бе така претъпкан, че тя втренчи поглед във вратата, която бе толкова лъскава, че можеше да служи за огледало. Добрата новина беше, че нито едно от нараняванията й не се забелязваше. Лошата беше, че с тази светлоруса коса, падаща на вълни до раменете, и без очилата й се струваше, че гледа непозната. Затова отмести поглед и откри, че мисли за Марк. Може и да не беше съгласна с всички точки на примирието между тях, но поне цареше примирие. Въпреки всички усложнения, до които водеше повторната му поява в живота й, се радваше, че е близо до нея.

Работното й място беше на третия етаж, в средата на огромно помещение, в което работеха по-голямата част от младшите адвокати и поддържащия персонал. Онези, които работеха там, го наричаха „общия басейн“ и в този момент наименованието й се стори много подходящо. Нямаше дори четири стени, които да нарече свои собствени. Беше минал почти месец, откакто бе работила на този етаж, и сега осъзна, че средата въобще не й липсва. Ярката светлина на флуоресцентните лампи, непрекъснатият шум от разговорите, звънът на телефоните и тракането на колелцата на столовете, миризмата на прекалено силно кафе — всичко това я накара да се сети за стреса, съревнованието и нуждата да изпъкнеш. Оттук щяха да се измъкнат само неколцина, за да поемат по пътя на победата към височините и крайната цел да се доберат, ако са наистина много добри и имат късмет, до така бленувания статут на партньор.

В 07:50, четирийсет минути преди началото на официалния работен ден на Елис Хейс, помещението бе поне три четвърти пълно. Което й напомни, че не е единственият млад амбициозен адвокат тук.

„Не трябваше да закусвам.“

Като отговаряше на поздравите с разсеяно махване на ръката, тя придърпа сакото си, седна пред компютъра и извика на екрана бележките си по случая Филипс. Искаше да открие телефонния номер на Тифани Хигс, за да й се обади и да се увери, че се е прибрала жива и здрава предната вечер.

Ако всичко беше наред, Тифани вероятно щеше да я наругае, макар на такова крехко и стройно момиче ругатните да не прилягаха. Спомняйки си сестрата, Джес реши, че Тифани вероятно е по-издръжлива, отколкото изглежда, и се приготви да чуе всичко, което тя щеше да й каже.

Не можеше да остави нещата просто така. Не и след онова, което беше видяла снощи. Не и след изненадващия обрат на събитията в съдебната зала. Не и след като тя самата бе нападната.

Сега, когато процесът беше свършил, не беше нейна работа какво прави Тифани. Всъщност, да се свърже с нея, вероятно бе против всякакви правила. Тифани не беше тяхна клиентка, нито дори свидетелка.

Информацията, която търсеше, светна на екрана.

Беше рано, може би прекалено рано да се обади, но…

— И така, да или не? — Дълбокият глас, който прозвуча зад нея, я накара да подскочи. Джес се обърна рязко и загледа виновно Пиърс. Той изглеждаше безупречно, както и можеше да се очаква: черната му коса бе пригладена назад и откриваше току-що обръснатото му месесто лице, костюмът му бе скъп, какъвто бе подходящ за добре печелещ известен адвокат — тъмносини костюм и сако, светлосиня риза и вратовръзка на сини и сребристи райета. Беше едър и хвърляше огромна сянка върху нея и бюрото й. Сякаш планина бе затъмнила слънцето.

— К-какво? — заекна тя. Господи, сърцето й биеше така бясно, сякаш я бяха хванали да краде. Надяваше се да не види информацията, изписана на екрана. Нямаше как да е сигурна, разбира се, но интуицията й казваше, че той не би искал тя да има каквото и да е общо с Тифани. Тъй като случаят беше приключен.

— Приемаш ли работата? Вчера ти предложих работа, помниш ли? Бих искал да ти дам повече време за размисъл, но не мога. Причината да наемам хора е, че имам нужда от тях, а мястото е свободно вече три седмици. Работата се трупа. Имам нужда от отговора ти: да или не?

Всеки адвокат в това помещение беше готов да убие за такова предложение. Това бе шанс, какъвто се пада един път в живота. Това бе всичко, към което се стремеше още със завършването на института по право. Голямата възможност.

— Да. — Гордееше се, че остана спокойна, когато всъщност й се искаше да подскача и да крещи от радост.

— Добре. — Пиърс пристъпи напред и й подаде ръка. Джес се изправи и я пое. Тя беше олицетворение на професионализма и успешно потискаше обзелото я вълнение. Като всичко останало у него, дланта на Пиърс бе голяма. С широка длан и дебели пръсти. Тя я стисна твърдо. — Добре дошла на борда. Вземи нещата си и ела на шестия етаж. Ще помоля Ленор да те чака и да ти помогне да се настаниш на новото си работно място. Срещата на екипа е точно в 8:30. В конферентна зала 6А.

— Добре. Благодаря. — Вълнението на Джес се засилваше. Изкачваше се по стълбицата, зарадвана да остави общия басейн зад себе си. После си спомни нещо и вълнението й малко понамаля. Пиърс вече вървеше към асансьора, дългите му крака сякаш изяждаха разстоянието. Трябваше да го настигне.

— Хм, почакайте.

Не й беше удобно да го извика по име, както правеха останалите от екипа му, но господин Колинс също не й се струваше удачно. Осъзна, че ще се наложи да свикне с новото си положение.

Той се обърна да я изчака, смръщил вежди, докато тя бързаше към него. Джес преглътна мъчително.

„Наистина не искам да изгубя тази възможност.“

Спря пред него, стиснала ръце пред себе си в нервен жест, който не осъзнаваше.

— Трябва да ви кажа нещо.

Пиърс повдигна вежди. Едрото му тяло я караше да изглежда невъзможно малка, а изражението на лицето му бе по-скоро нетърпеливо, отколкото окуражаващо. Стояха близо до коридора, където бяха асансьорите. Най-близкото работно място беше празно, но много хора сновяха между асансьорите и помещението, така че не можеха да останат насаме. Но нямаше значение. Макар много да искаше, нямаше да може да скрие това, което се канеше да каже.

„Така да бъде.“

Джес изправи рамене. Отпусна ръце край тялото си и едва устоя на импулса да свие длани в юмруци.

— Името ми не е Джесика Дийн, а Джесика Форд. — Макар да се показваше смела, напрежението стягаше гърдите й. — Снимката се появи тази сутрин в „Поуст“, защото бях в колата, когато Анет Купър намери смъртта си, а аз оцелях в катастрофата. Това означава, че медиите се интересуват от мен и…

Той вече не мръщеше вежди.

— Мислиш ли, че предлагам работа на хората, без да ги проверя? Всичко това ми е известно.

Джес едва не отвори уста от изненада, но навреме се сепна и се сдържа.

— Така ли?

Той кимна.

— Интересува ме качеството на работата ти. Впечатлен съм от нея. Така че, искаш ли работата или не?

— О! Да. Абсолютно.

— В такъв случай, ще се видим в 8:30.

Обърна се на пети и в следващия миг вече го нямаше.

Джес изпита огромно облекчение.

Радостта й трая само докато вървеше към работното си място. Едва на половината път до стола си видя, че Кейтс върви към нея. Би могла да помисли, че посоката, в която Кейтс вървеше, е само съвпадение, но, за нещастие, погледът й бе втренчен в нея.

Джес намали крачка. Кейтс бе необикновено красива жена, трийсет и шест годишна и разведена, висока и стройна, с медноруса коса, стоманеносини очи, дълъг и тесен нос и пълни устни, за които Джес подозираше, че са плод на хирургическа намеса. Днес носеше бежови сандали с високи токчета, къса бежова пола и бяла блуза и, както винаги, изглеждаше зашеметяващо.

Джес винаги се чувстваше, незначителна и неугледна в нейно присъствие. А това бе само едно от нещата, които имаше против нея.

Едва успя да запази неутрално изражение на лицето. За последен път беше видяла шефката си, когато се целуваше с Марк в кабинета си. Тогава бе останала на място, забравила папките, които носеше. Марк беше с гръб към нея, но Кейтс я бе видяла над рамото му още с влизането й.

— Чух, че ни напускаш — каза Кейтс, когато двете бяха достатъчно близо. Говореше хладно, професионално. Погледът й обходи Джес. Кейтс беше известна със завистта си, когато подчинените й млади адвокатки успяваха да получат повишение. Когато към това се прибави и връзката, макар и приключила, на Джес с мъж, който Кейтс искаше, враждебното й изражение бе лесно обяснимо.

— Точно така. — Мисълта, че Кейтс вече не е нейна шефка, отпускаше малко напрежението в гърдите й. А там се бе събрала топка още от деня, когато я беше видяла с Марк. Двете с Кейтс не бяха говорили за онова, което Джес бе видяла — в началото Джес бе прекалено изумена и шокирана, а после прекалено горда — и неизказаното винаги висеше във въздуха между тях.

— Погрижи се напълно да разчистиш работното си място, преди да се изнесеш. Там вероятно още утре ще работи някой друг.

— Да, разбира се.

— Желая ти късмет. — Огледа я отново от главата до петите, после се обърна с намерението да се отдалечи.

— Кажи ми нещо. — Думите излязоха от устата й, преди Джес да е успяла да ги спре.

Кейтс се обърна и я изгледа.

— Да?

— Ти ли пое инициативата за целувката с Марк Райън? — Погледът на Джес не се откъсваше от студените сини очи.

Те се отвориха широко, като че ли за Кейтс бе изненада, че Джес бе събрала смелост да й се противопостави директно. После се присвиха, Кейтс се усмихна.

— Той ли ти каза това? — Усмивката й стана по-широка. — Точно така, двамата бяхте заедно тогава, нали? Щом ти е казал, че инициативата е моя, аз със сигурност няма да му противореча. Макар че точно така би казал, нали?

Гърлото на Джес изведнъж пресъхна.

— Целувката ли беше всичко между вас? Или имаше и нещо, което не бях забелязала?

Кейтс я огледа за пореден път.

— Това си е моя работа. И на Марк. — После се отдалечи, спокойна и уверена, както винаги.

Джес остана без отговор. „Това не е съвсем вярно“, осъзна, докато прибираше нещата си. Нещо в държанието на Кейтс я караше да мисли, че Марк й е казал истината.

От известно време подозираше това. Сега призна, че Марк не я е излъгал, докато асансьорът я носеше към шестия етаж, а тя отговаряше, както се надяваше, подходящо на поздравленията на колегите си.

Но пак бе твърдо решена да го изхвърли от живота си.

Защо? Защото чувството, че е предадена, не искаше да си отиде така лесно.

Дали не беше реагирала прекалено остро?

„Толкова много се страхуваш да не бъдеш наранена, че не си позволяваш да обичаш никого извън проклетото си семейство.“

Господи, беше ли вярно?

Асансьорът спря на шестия етаж и времето й да се рови в душата си свърши. Не беше единствената, която слезе на шестия етаж, но, за разлика от нея, всички други като че ли знаеха къде отиват и бързаха да стигнат там. Макар да бе идвала много пъти на този етаж през месеците, в които помагаше в случая на Филипс, не познаваше почти никого. Поглед към часовника й каза, че е вече 8:24. Трябваше да побърза. Стомахът й се бе свил от нерви. Искаше новата й работа да потръгне. Мислеше, че ще й е трудно да намери Ленор, но не беше. Коридорът, в който се отваряха вратите на асансьора, завиваше вдясно и водеше до огромно открито пространство, чийто под бе от мрамор. То бе обзаведено със скъпи мебели от тъмно дърво, а редицата прозорци разкриваха великолепна гледка. Пред прозорците имаше впечатляващо бюро, което помнеше, защото много пъти беше минавала покрай него, втурнала се да изпълни някоя заповед на Кристин. Зад него седеше жена и говореше по телефона. Беше може би четирийсетгодишна, имаше светлокестенява коса, подстригана късо и изискано, правилни черти, светла кожа и, както видя, когато жената вдигна поглед, ясни сини очи. Носеше тъмночервен пуловер вероятно защото на този етаж бе доста студено. Табелата на бюрото указваше, че това е Ленор Бекман.

Бинго.

Тя поздрави Джес с жест и топла усмивка. Джес спря пред бюрото.

— Господин Колинс ще бъде там утре в девет — каза тя напевно в телефонната слушалка, после се сбогува и затвори. И посвети вниманието си на Джес. — Ти трябва да си Джесика Дийн.

— Хм, Джесика Форд всъщност. — Джес вече бе решила, че статията във вестника прави претендирането за чужда самоличност загуба на време. Върна се към истинската си самоличност, пращайки възможните последици по дяволите.

Освен това, беше очевидно, че всички заинтересувани вече знаят коя е. Някой беше отишъл толкова далеч, че да се опита да я убие.

— О? Сигурно съм разбрала погрешно. — Ленор стана. Носеше сиви панталони, както забеляза Джес, когато жената заобиколи бюрото. Беше средна на ръст и с пищни форми. — Аз съм Ленор Бекман — посочи табелата на бюрото, — както вероятно си се досетила. Наричай ме просто Ленор. А аз ще те наричам Джес, може ли? — Джес кимна. — Тук се обръщаме един към друг на първи имена. Пиърс ме предупреди, че ще дойдеш. Последвай ме. — Тя тръгна вляво и влезе в дълъг коридор, от двете страни на който имаше затворени врати. Не спираше да говори. Джес забеляза табелата, указваща конферентна зала 6А в края на коридора. Сега поне знаеше къде трябва да бъде. — Офисът ще ти хареса. Просторен е и има хубава гледка. Жената, която преди работеше тук, отиде на делово пътуване, влюби се, омъжи се набързо и неочаквано и напусна, за да отиде на дълъг меден месец. — Въздъхна. — Толкова романтично. Всички обичаме да мислим, че нещо такова може да се случи и на нас, но…

— Ленор! Можеш ли да дойдеш за минутка? — Беше гласът на Пиърс, но той не се виждаше. — Имам нужда от теб.

— Идвам! — извика тя в отговор. После каза на Джес, поклащайки глава: — Наистина е безпомощен. Поне в дребните неща. Твоят офис е през две врати. На табелата стои името на Алисън Хауърд. Ще изработим табела с твоето име, вероятно другата седмица. Настани се удобно.

— Ленор!

— Идвам. — Усмихна се извинително на Джес, обърна се и забърза в посоката, от която идваше гласът на Пиърс. Джес трябваше да намери офиса сама. Което не беше трудно. Както беше казала Ленор, на вратата имаше медна табела с името на Алисън Хауърд, която не можеше да не забележи.

Имаше време само да остави нещата си в новия си офис, а после трябваше да бърза към конферентната зала. Отвори вратата и се втурна вътре само за да спре като закована на прага.

Първоначалното й впечатление беше за просторно помещение с всичките необходими за офис неща: рафтове, бюфет, огромно бюро в средата, столове. Двата прозореца от пода до тавана, разделени от около два метра стена, снабдени с вертикални щори, които бяха само отчасти отворени, правеха помещението доста мрачно на пръв поглед. Тъмен килим. Стени, покрити с ламперия.

Мястото буквално миришеше на успех. И пари.

„И това е мое?“ беше първата й мисъл. Едва след това забеляза жената, която стоеше до прозореца зад бюрото. Закова се на място, объркана и смутена, осъзнала, че вероятно е влязла в нечий чужд офис.

Жената стоеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца. Беше леко пълна, с къса кестенява коса, облечена в черни панталони и блуза на черно-бели райета.

— О, съжалявам — каза Джес, очевидно осъзнала със закъснение, че се натрапва.

Джес едва бе изрекла думите и жената изчезна.