Карън Робърдс
Правосъдие (2)

Глава 2

Луси Пийл, която беше под леглото, чу звука от прекършването на врата на Алисън, но не разбра какво чува. Свита до нея, най-добрата й приятелка, Джейдън Милър, стисна силно ръката й. Двете петнайсетгодишни момичета бяха много напрегнати, а сега бяха завладени от ужас. Толкова силен, че едва си поемаха дъх, докато гледаха краката, които крачеха около леглото, и се ослушваха — напразно — за подновяването на разговора, завършил със зловещото изпукване.

Луси погледна Джейдън. „Какво, по дяволите?“, оформи с уста.

Джейдън сви рамене, за да покаже, че няма представа.

Най-големият им страх, освен че ще бъдат открити, беше, че възрастните, от които се криеха, щяха да правят онова нещо върху леглото, най-много на метър над главите им. Това щеше да бъде ужасно, както бяха споделили с извиване на очите нагоре, когато мъжът бе влязъл в спалнята след мис Хауърд.

Сега момичетата лежаха, забили погледи в пода, и се опитваха да не вдишват праха и котешките косми, които бяха навсякъде около тях. Чакаха, в мълчалива тревога, онова, което щеше да последва. Дори най-тихото кихане щеше да ги издаде. Бяха готови да се обзаложат десет към едно, че мис Хауърд ще извика полицията. Тя беше адвокат — работеше за приюта за животни в свободното си време на доброволни начала — и без съмнение щеше да го направи. Нямаше начин да си замълчи, че в къщата от четири дни живеят две избягали от изправителния лагер момичета. Освен че бяха изяли всичко, бяха взели и пари в брой от пачката, която бяха открили в едно от чекмеджетата в кухнята, няколко бижута и айпод. Бяха продали старото кожено палто, което бяха намерили в дъното на гардероба, като бяха излъгали, че е оставено на Луси от наскоро починалата й баба. Така бяха събрали приблизително двеста долара, които прибавиха към осемдесетте, които бяха откраднали от изправителния лагер, когато бяха решили да избягат. Тези деяния ги поставяха в категорията на престъпниците — е, поне от гледна точка на Луси. Щяха да ги арестуват и да ги върнат отново в системата, в която Луси бе попаднала за дребни кражби от магазини, а Джейдън, защото бе част от банда, откраднала автомобил. И този път шансовете им за бягство щяха да са нищожни. А животът в изправителния лагер никак не им се нравеше. Всъщност беше истински кошмар.

Затова бяха избягали. Преди пет дни. След като бяха прекарали първата си нощ като свободни на улицата, на Луси, по-предприемчивата от двете, бе хрумнала блестящата идея да влязат в къщата на мис Хауърд, за която знаеха, че е празна, защото бяха придружили мисис Де Лонг, когато бе дошла да се погрижи за котката. Бяха влезли лесно. Бяха счупили единия от задните приземни прозорци и Луси бе пъхнала глава вътре, за да го отключи. Джейдън, която бе по-слабата от двете, бе успяла да се промуши между решетките и да изключи алармата, кодът за която бе смешно лесен: 4–3–2–1 — мисис Де Лонг беше помолила Луси да го набере при посещението им в къщата. След това бяха намерили ключа за къщата сред многото други, които висяха на връзка до задната врата, след което бяха изчакали падането на мрака, за да почнат да тършуват. Мисис Де Лонг им беше казала, че мис Хауърд ще отсъства цяла седмица, и те не очакваха да се завърне преди неделя. Бяха се върнали от безплатен концерт на „Франклин Скуеър“ и бяха видели куфара на пода в спалнята. Съзнанието им отбеляза значението на факта, но в същия момент чуха отварянето на входната врата. Тъй като нямаха възможност да избягат, се скриха под леглото, където сега бяха като в капан.

Луси си мислеше: „Може би ще излязат и ние ще можем…“, когато нещо голямо падна или по-скоро тупна тежко до леглото. Цялата стая се разтресе, подът и леглото — също. Увисналият край на кувертюрата се раздвижи. Не й достигаха може би осем сантиметра до пода. През пролуката Луси виждаше… мис Хауърд. Лежеше по корем на пода. Тя беше паднала. Вероятно беше изпуснала дъха си при падането, защото лежеше абсолютно неподвижно и не правеше опит да стане.

Луси ококори очи от ужас. Сърцето й заби тежко в гърдите.

Джейдън ахна — без да иска, разбира се — но стомахът на Луси се сви от страх. Не че тихият звук имаше някакво значение, защото мис Хауърд със сигурност ги бе видяла. Очите й бяха широко отворени и гледаше право в тях. Веднага щом успееше да си поеме дъх, щеше да им заповяда да излязат изпод леглото. И тогава щеше да дойде лошото.

Луси се напрегна и зачака бурята. Джейдън стисна ръката й толкова силно, че Луси щеше да извика от болка, ако ужасът не я бе накарал да занемее.

Клемънтайн се стрелна под леглото, видя ги и козината й настръхна така, сякаш се наелектризира. Смени посоката, отиде до стената, в която бе опряна предната табла на леглото, и се сви в мрака, а жълтите й очи проблясваха тревожно.

Мис Хауърд бе толкова близо, че Луси за първи път забеляза, че очите й са сини. Беше бяла като платно, устните й бяха отворени, на лицето й беше изписана изненада. Може би затова не помръдваше изумена да види Луси и Джейдън под леглото. Както и да бе, нямаше начин да не ги е видяла. Беше на по-малко от метър от тях.

— Дебела кучка — каза мъжът. Думите прозвучаха съвсем ясно, макар той да не бе в полезрението им. В гласа му се долавяше презрение. Тъй като според него мис Хауърд беше единственият друг човек в къщата, вероятно говореше на нея. Само преди две минути си гукаха като два влюбени гълъба и сега тези думи бяха отвратителни. Той открито показваше неуважение към мис Хауърд, а тя беше жена, която не би толерирала подобно отношение. Луси го знаеше, беше сигурна в това. Но мис Хауърд не възрази, не помръдна, не издаде нито звук. И дори не премигна.

„Какво става?“

Дали я беше ударил? Затова ли лежеше на пода? Дали не беше парализирана от страх?

Стомахът на Луси се сви на топка.

Обувките на мъжа, черни и лъскави, с връзки, влязоха в полезрението й, походиха насам-натам за миг, после отново изчезнаха. Луси чу отдалечаващите се стъпки. Мис Хауърд лежеше все така неподвижно и ги гледаше все така втренчено.

Може би не искаше да ги издаде?

Но сега очите й бяха различни, странни. Бяха празни и блестяха като стъкло.

Червена струйка — кръв, това беше кръв — започна да се стича от ъгълчето на устата й. Примесена със слюнка, тя се разтегна към пода. Луси гледаше като омагьосана, не можеше да извърне поглед.

„Тя е мъртва.“

Фактът стана ясен на Луси като две и две.

„Той я е убил.“

Паниката накара сърцето й да забие лудо. Гледаше втренчено мис Хауърд.

„Убита. Убита. О, майко Божия, току-що бе убита.“ После, бавно, се сети и за останалото. „А ние сме тук с убиеца. Свидетели сме на убийство. О, мили боже…“

Като схвана ужаса на положението, по гърба й полазиха студени тръпки.

Усети как Джейдън направи внезапно, рязко движение. Ръката й я стисна толкова силно, че едва не счупи пръстите й. Силно уплашена, че по-емоционалната й приятелка ще изпищи или ще излезе изпод леглото, или ще направи нещо друго, но също толкова глупаво, което да насочи убиеца на мис Хауърд към тях, Луси обърна глава и смръщи предупредително вежди.

„Тихо!“, оформи тя думите с устни. Да не си посмяла да издадеш и звук! „Да не си посмяла да помръднеш!“

Джейдън я гледаше втренчено в отговор. Изражението й беше като на заловена в светлината на фаровете сърна. Беше ужасена и Луси беше сигурна, че я е разбрала правилно. Джейдън беше висока, може би около метър и седемдесет, но слаба като вейка, толкова слаба, че кафявите й очи изглеждаха огромни, а костите й стърчаха под кожата. Луси тайно мислеше, че страда от анорексия, но Джейдън отричаше, а никой друг — нито учителите, нито съветниците — се тревожеха, така че Луси също престана да мисли за това. Джейдън имаше къса и остра коса, която боядисваше в най-тъмния черен цвят, слагаше прекалено много очна линия, черно червило, а на дясната си ноздра носеше сребърно топче. Обличаше черни дънки и черна тениска, на която бе изобразена роза, прободена с кама, и черни маратонки или джапанки — според сезона. Луси нямаше нито характерни черти, нито се обличаше в свой стил. Беше може би с пет сантиметра по-ниска от Джейдън и мускулеста, с атлетичен вид, макар никога да не бе спортувала. Косата й беше оранжева и къдрава, отвратителна наистина, затова винаги я носеше прибрана в конска опашка. Кожата й беше много бяла, затова почти непрекъснато я мажеше с автобронзант, а веждите и миглите й бяха толкова светли, че ако не използваше грим — който тя винаги старателно полагаше — нямаше дори да се забелязват. Очите й бяха светлосини. Някои хора казваха, че е хубава, но ако беше честна, трябваше да признае, че това в по-голямата си част са момчета, които искат да легнат с нея. А тя не беше никак глупава и знаеше, че те казват това на всички момичета, с които искат да легнат. Носеше черни ботуши с връзки догоре и скъсани дънки; тениски — черни или тъмнозелени — които бяха много къси и вероятно затова постоянно й беше студено. Друга причина вероятно беше климатикът, чиято струя се усещаше ясно под леглото. Третата — и вероятно най-важната — беше трупът, който току-що се бе строполил пред очите й.

„Трябва да се измъкнем оттук“, оформи Джейдън думите с устни. На лицето й беше изписана паника, което увери Луси, че е разбрала, че мис Хауърд е мъртва.

„Не мърдай“, настоя отново Луси. После: „Тихо!“.

Някакво скърцане накара космите на Луси да настръхнат. Обърна глава, за да може отново да вижда в ивицата между кувертюрата и пода, а двете с Джейдън се сгушиха една в друга, опитвайки се да застанат точно в средата на пода под леглото. Не биваше нито една част на тялото им да се покаже.

„Ако ни открие…“ От тази мисъл на Луси й се зави свят. Щеше да ги убие. Не трябваше да си гений, за да се досетиш.

Луси усещаше, че Джейдън трепери. Ако се изключи това — нещо, на което не можеха да попречат — двете бяха толкова неподвижни, колкото и мис Хауърд. Единствената разлика беше, че техните сърца биеха лудо, докато това на мис Хауърд никога вече нямаше да бие.

Нещо се надигна в гърлото на Луси. Помисли си, че може да повърне, и преглътна, за да го спре.

Чуха отново скърцането.

Той буташе нещо и то скоро се появи в полезрението им. Нещо синьо, с черни колела. Все пак, пролуката беше само няколко сантиметра. Когато нещото се приближи, тя разбра, че е кофа за боклук. Голяма, от онези, които трябва да стоят на всяка пресечка в кварталите.

Мъжът спря кофата близо до леглото.

Обувките му отново се появиха в полезрението им, заобиколиха кофата за боклук и спряха. Сега той стоеше между леглото и мис Хауърд и беше толкова близо до тях, че ако протегнеше ръка, Луси щеше да докосне обувките му. Но тя се притисна силно в Джейдън, която трепереше неудържимо. После, изведнъж, видяха ръцете му. Луси премигна изненадано и осъзна, че трябва да се бе навел. Дланите му бяха големи, с къси и дебели пръсти и много силни или поне такива изглеждаха. Без да премигва, тя загледа как те обгръщат китката на мис Хауърд и свалят пръстена от пръста й. Ръката на мис Хауърд отново се удари в пода, а после в полезрението им се появиха отново неговите ръце, които стиснаха мис Хауърд през талията. Имаше белег на кутрето му на по-близката до нея ръка, дясната. Беше бял и кръгъл, сякаш някакво животно го бе ухапало преди доста време. Под ръкавите на сивото му сако се подаваха тези на снежнобяла риза.

„Костюм. Той носи костюм.“

Като сумтеше и си мърмореше нещо под нос, той повдигна мис Хауърд.

Беше ужасно да гледат това. Повдигна я, като я държеше за талията. Главата и крайниците й увиснаха като на парцалена кукла. Косата й падна напред и скри по-голямата част от лицето й, но Луси продължаваше да вижда едното й празно синьо око, както и червената струйка кръв, която се стичаше към пода. Тя се удължи, когато той повдигна трупа, и накрая спря.

После мис Хауърд изчезна, напълно се скри от полезрението им и остана само малката локвичка кръв и слюнка. Двете момичета чуха силен тъп звук, който ги стресна. Кофата за боклук потрепери, което подсказа на Луси, че мис Хауърд е била захвърлена вътре.

Убиецът се отърваваше от трупа. Кофата за боклук беше идеалното място. Беше му лесно да напъха вътре мис Хауърд, която още не се беше вкочанила. После може би щеше да почисти кървавото петно с белина…

О, господи, май беше гледала прекалено много серии на „От мястото на престъплението“. А това тук бе реално. Истинско убийство и истински убиец.

Чу звук, за който бе сигурна, че бе от затварянето на капака. Може би сега щеше да изкара кофата за боклук навън и…

Миййййй.

Клемънтайн нададе едно от жалостивите си подобия на мяукане. Беше достатъчно силно, за да накара черните обувки да се заковат на място, а Луси да стрелне ужасен поглед към котката. Джейдън зарови лице в рамото на Луси. Легнала по корем и нащрек, Клемънтайн гледаше в посоката, в която бе изчезнала мис Хауърд. Козината й продължаваше да е настръхнала.

— Какво, по…? — Мъжът не довърши изречението.

Черните обувки се обърнаха към леглото. Сега Луси видя, че са старателно излъскани, видя и гънките по панталона му. Стори й се, че времето спря. Логично беше да потърси източника на звука под леглото. Щеше да се наведе, да повдигне кувертюрата и…

Останалото бе така ужасяващо, че дори не искаше да помисли за него.

Не смееше да диша. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Потта я заливаше на ледени вълни.

Миййййй.

Скована от страх, Луси чакаше той да ги открие. Джейдън се опита да срита котката, но не успя. Клемънтайн изсъска и се стрелна навън.

— Проклета котка. — Тонът на мъжа ясно подсказваше, че котките не са сред любимите му животни. Обърна се.

Луси щеше да припадне — толкова силно бе облекчението й. Отпусна глава така, че челото й опря в пода. Джейдън беше затворила очи.

Отново чуха скърцане.

Той изнасяше кофата навън.

Логично беше после да се върне и да почисти кръвта.

Стомахът на Луси отново се сви, защото тя си представи, че отново ще бъдат близо до него — толкова близо, че лесно можеше да открие присъствието им.

Джейдън я побутна. „Да вървим“, оформи с устни.

Този път Луси кимна, после сложи предупредително пръст на устните си: „Чакай.“

И двете слушаха как скърцането се отдалечава. Луси бе повече от сигурна, че той отива към задната врата, която беше в пералното помещение. От нея се излизаше в малък двор и имаше бетонена пътечка, която водеше до гараж и алея. Там можеше да се спре кола. Може би той щеше да откара трупа на мис Хауърд. Далечно тракане накара Луси да мисли, че кофата за боклук е преминала прага, който разделяше коридора от кухнята.

„Сега.“

Думата сякаш се изписа с неонови букви между двете. Те веднага се раздвижиха, измъкнаха се изпод леглото, застанаха на ръце и колене и запълзяха към вратата на спалнята. Сърцето на Луси биеше силно. Дишането й беше забързано и плитко. Все още чуваха тихото скърцане на колелата на кофата за боклук. Луси мислеше, че докато го чуват, всичко ще бъде наред. Пералното помещение беше до кухнята и ако съдеха по звука, той вече бе там. Те трябваше да излязат през предната врата. Нямаха много време.

Скърцането продължаваше.

Водеше Луси. Излязоха в коридора и тръгнаха на пръсти по червената персийска пътека. Коридорът се осветяваше от две лампи, имитиращи свещници, поставени върху ниска масичка. При дадените обстоятелства топлият жълт пламък им се стори не на място. В кухнята беше дори още по-светло. Тя бе съвсем обикновена кухня. Трябваше да минат покрай вратата, за да стигнат до входната врата. Ако той обърнеше глава…

Луси потрепери. „Ако ни залови, сме мъртви.“

Клемънтайн ги наблюдаваше. Беше се свила на прага на кухнята. Очите й бяха кръгли и блестящи като на бухал. Козината й беше настръхнала. Тя махаше с опашка.

„Моля те, не издавай нито звук, замоли й се мълчаливо Луси. Моля те.“

Скърцането изведнъж престана. Луси и Джейдън размениха ужасени погледи. Вече виждаха предната врата. Беше от здраво тъмно дърво, без прозорец и имаше две ключалки. Втурнаха се към нея и започнаха да се борят с ключалките, като се опитваха да бъдат бързи и тихи, хвърляйки постоянно ужасени погледи през рамо.

Чуха стъпки в кухнята. Приближаваха се. Клемънтайн подскочи и застана на четири крака, вирнала опашка като метла, и се обърна да погледне в посоката, от която идваха стъпките. Луси избута ръцете на Джейдън и завъртя бясно топката, молейки се мълчаливо двете ключалки да са отключени, но паниката караше пръстите й да треперят, а коленете й бяха омекнали.

Мийййй.

— Кой е там? — Извика мъжът високо и рязко. О, господи, беше ги чул. Идваше към тях, защото Клемънтайн уплашено избяга от пътя му.

Със сърце в гърлото, Луси отвори вратата. Двете с Джейдън минаха едновременно през нея, изтичаха надолу по стъпалата и се озоваха в топлата и влажна нощ.

Докато тичаха по алеята, Луси се осмели да хвърли бърз поглед през рамо.

Силуетът му бе очертан в рамката на вратата, през която току-що бяха избягали. Гледаше ги втренчено. Лицето му беше в сянката, но тя успя да види, че има гъста черна коса, че е висок и мускулест.

— О, мили боже, той ни гледа — ахна Джейдън. Луси видя, че Джейдън също гледа назад. Погледите им се срещнаха, ужасени, после Луси сграбчи Джейдън за ръката и двете побягнаха така, както могат да тичат само тези, чийто живот е в опасност.