Карън Робърдс
Правосъдие (30)

Глава 30

— Има връзка между тях. Виждаш ли? — Джес бе така развълнувана, че едва успяваше да седи спокойно на мястото си, докато пътуваха обратно към фирмата на Елис Хейс с копие от лентата на конзолата между тях. Марк вече й беше заявил намерението си да даде лентата на свой познат, който да провери дали и Алисън няма да се появи на нея.

— Алисън Хауърд е познавала Луси Пийл от изправителния лагер — каза Марк замислено, когато паркира колата в подземния гараж. — Луси е изчезнала. Алисън също. Може би са заедно. Възможно е да са намислили нещо и затова Алисън да е решила да изчезне. Не за първи път възрастен избягва с дете.

— Не е това. — Джес го изгледа гневно.

Той сви рамене.

— Ако ще разследваме, трябва да премислим всички възможности.

В сърцето си Джес беше сигурна, че Алисън не е избягала с Луси, но, както бе казал Марк, трябваше да се премислят всички възможности. Затова, когато се върна в офиса си — което й отне известно време, защото този път срещна Андрю и трябваше да отговори на въпросите му дали се чувства добре — включи компютъра, за да провери банковите сметки на Алисън и да види дали има тегления на пари, които биха подкрепили теорията, че Алисън е избрала да изчезне.

Това, което откри, я изненада.

Последната седмица, за която Джес бе сигурна, че Алисън е била жива, тя беше прекарала в Насау, затова Джес провери дали Алисън има сметка на Бахамите. Вероятно би прехвърлила там част от средствата си, ако е планирала да изчезне. Алисън си бе открила сметка в Първа банка на Бахамите в същия ден, в който бе пристигнала на острова. Първоначалният депозит беше петстотин долара. Но четири дни по-късно в сметката бяха получени пари и общата сума възлизаше на три милиона долара.

Джес ококори очи. Като знаеше какъв е произходът на Алисън и размерът на заплатата й, не изглеждаше възможно да е спечелила тези пари законно. Но ето че бяха в сметката й.

Джес продължи да разследва и откри, че цялата сума е била изтеглена следващата седмица чрез електронно нареждане.

В понеделник, по-точно. Другите финансови трансакции на Алисън бяха прекратени ден и половина по-рано, предната събота вечер.

Разбира се, три милиона долара бяха достатъчни човек да изчезне.

— В какво си се забъркала? — запита тя невидимото присъствие в офиса си, за което започваше да мисли, че е просто игра на въображението й. Защото ако Алисън не бе мъртва, ако наистина бе взела тези пари и беше избягала, значи не беше призрак и не можеше да населява общото им пространство.

Разбира се, за толкова пари можеха също да убият.

Смръщила замислено вежди, Джес прегледа файловете, по които Алисън бе работила малко преди да изчезне. Стандартни неща и, доколкото можеше да види, все свързани с делото Филипс.

Тогава на Джес й хрумна нещо. Алисън със сигурност имаше собствен лаптоп. А ако Джес всъщност търсеше файлове, които тя в никакъв случай не би държала на служебния компютър, но в които всеки, който има необходимите хакерски умения, може да влезе? Ако наистина важните неща бяха в личния й компютър?

Тъй като Алисън бе сваляла файлове на служебния компютър от личния си, Джес можеше да проследи връзката и да установи далечна връзка с компютъра. Имаше нужда само от паролата на Алисън.

Клемънтайн.

Бинго. Беше вътре.

Успя да включи камерата на лаптопа. Сега виждаше всичко, което виждаше и компютърът.

За нещастие, компютърът виждаше само черно пространство.

Компютърът не беше повреден, камерата работеше и тя наистина виждаше, каквото виждаше и компютърът. Това бе добрата новина.

Лошата беше, че всъщност не виждаше нищо.

Разочарована, Джес започна да отваря на екрана файловете на Алисън. След половин час се бе облегнала назад и бе поне малко окуражена. Компютърните файлове на Алисън не съдържаха нищо интересно. Рецепти, стотици снимки, повечето от които на Клемънтайн. Информация, свързана с процеса Филипс, идентична с тази, която беше във вече проверените от Джес файлове. Не откри наистина нищо. И със сигурност не разбра откъде бяха дошли трите милиона долара.

Джес смръщи замислено вежди и погледна горния десен ъгъл на екрана, който показваше какво вижда компютърът на Алисън — все още нищо.

— Къде си? — запита тя на глас.

Започна безцелно да си играе, да проверява различните настройки, докато премисляше различните неща, които вече бе узнала, и се опитваше да ги свърже по някакъв начин. Откри нещо — свободното място на твърдия диск на Алисън бе изненадващо малко, като се имаше предвид броят и размерите на файловете.

Втренчена в цифрите и замислена за несъответствието, Джес едва не се усмихна. Разбира се, Алисън бе скрила най-важното. В това имаше смисъл.

Но това, което повечето хора не разбираха по отношение на компютрите, бе, че всъщност нищо не се губи наистина. Човек можеше да трие, но някой и някъде все пак щеше да успее да възстанови файловете.

Някой като нея.

Джес свали програма на лаптопа на Алисън, която щеше да й позволи да възстанови изгубените файлове, и я активира.

И те бяха там само след секунда.

Четири файла, всеки от които имаше име — Шели Смитърс, Елън Хънтър, Касандра Мейхю, Таша Гупта.

Отвори ги един по един, първо ги прегледа, а после започна да чете подробно. И й прилоша.

Първият файл, Шели Смитърс, беше от преди осем години. Имаше снимка, очевидно училищна, на която се виждаше красива блондинка с дълга права коса. Петнайсетгодишна, дъщеря на механик и медицинска сестра, намерена изнасилена и удушена в гората близо до академията „Редфърн“, изключително скъпо частно подготвително училище в Ню Джърси. Убиецът й така и не бе открит.

Елън Хънтър беше на осемнайсет. Снимката й разкриваше, че тя също е красива блондинка. Дъщеря на самотна майка, също медицинска сестра, намерена изнасилена и удушена преди шест години в гараж в покрайнините на Бар Харбър. Убиецът й също не бе открит.

Преди четири години деветнайсетгодишната Касандра Мейхю, трета красива блондинка, също беше намерена изнасилена и удушена до езерото Трейл в Палм Бийч. Убиецът не бе открит.

Двайсет и две годишната Таша Гупта, красива и русокоса като останалите, бе намерена изнасилена и удушена в Ню Хейвън, Кънектикът парк. Това се бе случило преди две години. Убиецът й не бе открит.

Като гледаше снимките и четеше файловете Джес вече се досещаше какво вижда — четири различни, отвратителни престъпления. Един извършител. Сериен изнасилвач и убиец. Момичетата твърде много си приличаха, престъпленията бяха извършени по един и същи начин и водеха до едно и също заключение.

Но имаше и още. Друг файл. Съдържанието му свързваше в едно четирите престъпления. Имаше карта, на която местопрестъпленията бяха свързани и присъстваха имената и датите. Местата, където телата бяха открити, бяха маркирани със сини квадрати. В квадратите присъстваше още едно име.

Роб Филипс.

Според картата той е бил на местопрестъпленията в дните, когато четирите момичета са били убити.

Бяха събрани и още доказателства — бяха видели кола, която беше като тази на Роб Филипс, да си тръгва от мястото, където е била убита Елън Хънтър, ухапванията по тялото на Касандра Мейхю съвпадаха със зъбните отпечатъци на Роб, фактът, че Шели Смитърс е познавала Роб, а по онова време полицията се е интересувала от него, и физическо описание от свидетел на мъжа, когото видели с Таша Гупта ден преди смъртта й. Описанието съвпадаше с това на Роб Филипс.

Убийствата бяха станали на четири различни места, далеч едно от друго. Доказателствата не бяха достатъчни, за да позволят на полицията да разкрие престъпленията. Но ако четирите случая се съберяха в едно, доказателствата бяха повече от достатъчни.

Джес беше готова да заложи всичко, което има, на това, че Роб Филипс е извършил и четирите престъпления.

Тифани приличаше на другите жертви. Ако преди да се огъне на свидетелската скамейка, Тифани бе казала истината, то Роб следваше модела да напада жена на всеки две години. Дали щеше да убие и Тифани? Беше ли я убил вече?

Но мъжът, с когото Джес я бе видяла, определено не бе Роб.

Джес не осъзнаваше, че е спряла да диша, докато леко бипкане не я накара да подскочи и да си поеме дъх в същото време.

Бипкането дойде от компютъра. Известяваше факта, че малкото квадратче в десния ъгъл изведнъж е оживяло.

Пулсът на Джес се ускори.

Там имаше някой. Малко лице я гледаше от екрана. Джес смръщи вежди. Първото й чувство бе разочарование, защото това не бе Алисън. Увеличи квадратчето и ококори очи. Сърцето й заблъска в гърдите. Стомахът й се сви.

Гледаше право в тесните тъмни очи на мъжа, който се бе опитал да я удави в басейна — беше почти сигурна. Мъжът, когото бе видяла с Тифани пред метрото.

Обзета от паника, бутна стола на колела назад и едва не скочи и не избяга от стаята. После си спомни, че вижда образ, уловен от камерата. Той бе там, където бе лаптопът на Алисън, а не в офиса с нея. Тя го виждаше, но той нея — не.

Джес издиша бавно, взе мобилния си телефон и набра номера на Марк.

Ставаше все по-нервна, макар да знаеше, че вижда само образ. Когато Марк отговори, тя откри, че незнайно защо шепне.

— Открих нещо. Влязох в компютъра на Алисън и включих камерата й. И чрез нея видях мъжа, който се опита да ме убие. О, господи, гледа право в мен. Ела веднага. Трябва да видиш това.

— Не мърдай оттам. — Марк й отговори кратко и натъртено. — Тръгвам.

Марк затвори и образът изчезна. Вече уголеменият квадрат отново бе черен. Джес смръщи вежди, но безполезно. Образът бе изчезнал.

Или връзката се бе изгубила. Джес се опита отново да активира камерата, защото наистина искаше Марк да види…

Беше така заета с опитите си да възстанови връзката, че не вдигна поглед в първите секунди след като чу вратата на офиса й да се отваря.

— Изгубих го — каза разсеяно на Марк, както мислеше. — Беше тук, но сега го няма.

Вратата се затвори, чуха се две бързи стъпки и, за части от секундата, тя се усъмни, че нещо не е наред.

— Марк… — Джес вдигна поглед и видя нападателя на няколко метра от бюрото си.

Ужасът я скова и във вените й сякаш потече лед. Скочи на крака и отвори уста да извика, но той изстреля нещо още преди викът да е излязъл от устата й.

Пистолет за зашеметяване. Осъзна това в мига, в който бе парализирана.

Дишането й спря. За част от секундата се почувства така, сякаш я бе ритнало муле.

После се свлече на пода и светът се превърна в черна бездна.

 

 

В първия момент, когато светлините изгаснаха и асансьорът спря, Марк не се разтревожи. Вътре бяха той и още трима души — мъж и две жени, вероятно адвокати. Когато асансьорът спря рязко и ги обгърна мрак, една от жените — или поне така мислеше той, макар че не можеше да бъде сигурен — ахна, а мъжът каза:

— Какво, по дяволите…?

Включи се аварийната светлина.

— Заседнахме в асансьора — каза по-ниската от двете жени, белокоса, майчински тип. Тонът й бе такъв, сякаш не можеше да повярва.

— Дали ще паднем? — Другата жена, може би четирийсетгодишна, имаше къса светлокестенява коса. Изражението й издаваше, че е уплашена. Като останалите трима, и тя беше в костюм и стискаше дипломатическо куфарче.

— Не. — Марк протегна ръка покрай белокосата жена, която беше пред него, наведе се и натисна бутона за аварийни случаи. Трябваше да го натисне два пъти, преди някой да отговори.

— Авария ли има? — Служителят от охраната, който отговори, бе жена. Гласът й бе мил.

— Пети асансьор спря, вътре има четирима души — каза й той.

— О, боже! — беше отговорът. — Останете спокойни. Веднага ще изпратя някого.

Но Марк вече започваше да се тревожи.

„Открих нещо. Влязох в компютъра на Алисън и включих камерата й. И чрез нея видях мъжа, който се опита да ме убие.“

Кръвта на Марк замръзна, когато си спомни думите на Джес.

— Мислите ли, че ще останем тук дълго? — Мъжът се бе придвижил напред и натискаше трескаво бутона за приземния етаж.

— Не мисля, че трябва да правите това — каза нервно жената със светлокестенявата коса. — Ако…

— Но ние вече сме заседнали — отговори мъжът.

— Трябва просто да останем спокойни, както ни казаха, и да чакаме да ни извадят — каза белокосата жена.

Марк не можеше да стои на едно място. Чувстваше се неспокоен като котка върху горещ покрив. Извади мобилния си телефон и се обади на подкреплението — агентът, който дежуреше пред сградата за следобеда и чието име не можеше да си спомни в момента.

— Заседнах в асансьора — каза, опитвайки се да запази спокойствие. — Трябва да влезеш в сградата и да отидеш до офиса на обекта на шестия етаж. Възможно най-бързо! Погрижи се за безопасността на обекта и остани с нея, докато дойда. Но първо ми се обади, за да знам, че е в безопасност. И изпрати някой да ме извади от проклетия асансьор сега.

— Да, сър — дойде отговорът.

— Вие да не сте ченге? — запита жената със светлокестенявата коса, когато той прибра телефона в джоба си, и го изгледа с нескрито възхищение.

— Тайните служби — отговори той по-скоро твърдо, отколкото учтиво и тя започна да му разказва някаква история за племенника си, който работел във ФБР.

На него не му се говореше. Вътрешното му чувство му подсказваше, че нещо не е наред. Джес го бе повикала спешно, а асансьорът бе спрял. Може би беше съвпадение, но опитът му подсказваше, че лошите неща обикновено не са съвпадение.

Трябваше да направи усилие, за да не се помъчи да изкърти вратата. Ако не беше сигурен, че са между етажите, така и щеше да направи.

След няколко минути — малко преди да изгуби разсъдъка си от безпокойство — светлините се включиха и асансьорът тръгна.

Тъкмо излизаше от него на шестия етаж, когато мобилният му телефон звънна. Той отговори веднага.

— Райън.

— Сър, обектът не е тук — каза агентът, чието име не можеше да си спомни.

 

 

Луси, седнала на твърдия бетонен под и облегнала гръб на горещата метална стена, си помисли, че този е вторият ден от затворничеството им.

Целия ден бяха прекарали заключени в гаража. Миналата нощ, след като успяха да се измъкнат от багажника и бяха чули нечии стъпки, едва не бяха умрели от ужас, сигурни, че е похитителят им, който идва да ги убие. Бяха останали тихи и се молеха дошлият — който и да е — да се отдалечи. И така беше станало. Бяха чули стъпките да се отправят в посоката, от която бяха дошли, само че по-бързо, сякаш някой бе извикал. Облекчението, което изпитаха, бе така силно, че им се зави свят. Но с изминаването на часовете трябваше да признаят ужасната истина, че няма как да се измъкнат от проклетия гараж. Часовникът тиктакаше и това им ставаше все по-ясно и по-ясно. После слънцето се издигна високо в небето и осъзнаха, че няма храна и почти никаква вода. Тези факти придобиваха все по-голяма и по-голяма тежест. Нямаше и електричество, което означаваше, че климатичната инсталация не работеше. Луси бе така гладна, че й прилошаваше, но жаждата бе дори по-лоша. Беше готова да убие за вода. Гърлото й гореше, езикът й бе надебелял, а устата й бе така пресъхнала, че дори не можеше да преглъща.

Ако не бе наполовина пълната бутилка вода, която бяха намерили на предната седалка на колата, след като бяха разбили стъклото с надеждата да намерят дистанционното за вратата на гаража, мобилен телефон или въобще нещо — но напразно — вероятно вече щяха да са умрели от жажда.

— Ще се върне и ще ни убие, нали? — Джейдън седеше, съвсем отпусната, до нея, подпряла глава на свитите си колене. Гласът й бе дрезгав шепот. И преди беше слаба, но сега приличаше на скелет. Скулите й бяха така остри, сякаш всеки момент щяха да пробият бледата кожа.

— Готови сме за него — каза Луси с повече увереност, отколкото изпитваше. Бяха затворили багажника и на пръв поглед не личеше, че е бил разбит. Стъклата от счупения прозорец бяха изритали под колата. Луси се беше въоръжила с лопата, която беше открила в един ъгъл, където имаше още два чувала зърно, количка и гребло. Джейдън се бе въоръжила с греблото. Ако убиецът се върнеше, щяха да се скрият в ъгъла до вратата зад количката и чувалите, които предвидливо бяха преместили, а после да се втурнат навън, преди да ги е забелязал. Ако този план не успееше, щяха да го нападнат с лопатата и греблото.

Луси искрено се надяваше, че няма да се стигне дотам.

— Ако не побърза, ще умрем. — Джейдън хвърли поглед на почти празната бутилка вода, оставена на бетонния под между тях. След още двайсет и четири часа щяха да са в безсъзнание или мъртви, Луси бе абсолютно сигурна в това.

— Можем да опитаме отново да блъскаме по стените. — С нарастването на отчаянието им се бяха отказали да стоят тихо и бяха опитали да привлекат нечие внимание с викове, блъскане по металните стени с лопатата и греблото и натискане на клаксона — последното се бе оказало безполезно, тъй като акумулаторът на колата бе изтощен. Другите им действия също не бяха дали резултат. Просто се бяха изтощили и жаждата се бе засилила.

В гаража вече се стъмваше — не пълен мрак, а сив. Навън вероятно се здрачаваше. Очакваха горещината в гаража да намалее до поносима, но досега това не бе станало. Може би защото с тези метални стени и бетонен под той бе като естествена фурна.

— Защо не се опиташ да поспиш в колата? — Луси облиза пресъхналите си устни. Това не помогна особено, защото не й бе останала и слюнка. — Аз ще пазя.

Джейдън поклати глава.

— Мисля, че трябва…

Млъкна рязко. Вдигна глава. Очите й се отвориха широко. Луси също го чу — мъркането на двигател и скърцането на гуми по чакъла.

Някой идваше.

Заеха позиция зад количката, точно когато най-близката до тях врата започна да се отваря с късащ нервите шум. В гаража не светна никаква светлина. Луси реши, че вероятно няма крушка.

— Изчакай колата да влезе съвсем и тогава бягай — прошепна Луси. Джейдън кимна.

Сърцето на Луси заби тежко. Джейдън се задъхваше. Просто за всеки случай, пръстите на Луси обгърнаха дървената дръжка на лопатата. Тя беше дълга около метър и петдесет и щеше да бъде страхотно оръжие, ако той нямаше пистолет.

Като колата, в която бяха заключени, и тази беше голяма и черна, макар да изглеждаше доста по-нова. Шумът от двигателя ги накара да настръхнат. Погледнаха с копнеж отворената врата. Луси едва се сдържа да не излезе от прикритието си и да не затича към свободата — към покритата с чакъл алея, към тревата и сребристите дървета, които виждаше от мястото си. Джейдън направи леко движение, като че ли се канеше да направи точно това.

— Чакай — предупреди я Луси толкова тихо, че гласът й бе само леко дихание. Но предупреждаваше и себе си толкова, колкото и приятелката си.

Предницата на колата влезе в гаража и Луси потрепери. Страхът извикваше кисел вкус в устата й.

Изчакаха колата да влезе. По план щяха да побегнат после, но се оказа, че не могат.

Зад първата кола спря втора, също голяма и черна. Тази кола спря отвън, на алеята. От нея слезе мъж. Беше прекалено тъмно и не можеха да го разгледат. Забелязаха само, че е висок, че е облечен в костюм и има пистолет.

На Луси й прилоша от ужас и сграбчи ръката на Джейдън. Поклати глава. Очите на Джейдън блестяха диво във все по-сгъстяващия се мрак.

Стъпки по бетонния под накараха Луси да погледне отново колата, спряла в гаража. Фаровете и двигателят й бяха изгасени, а шофьорът заобикаляше превозното средство, за да отиде до багажника. Направи знак на мъжа с оръжието, който отиде при него.

Сърцето на Луси блъскаше бясно в гърдите. Тя сдържа дъха си. Мъжът с пистолета трябваше да мине само на няколко стъпки от тях. Виеше й се свят от страх и тя наведе глава, защото се страхуваше да погледне, страхуваше се, че той ще усети погледа й или ще види лицето й в мрака. Джейдън направи същото. Луси усещаше, че ръката на приятелката й трепери.

Чуха стъпките първо по чакъла, а после, с все по-нарастващ ужас, и по бетона. Вече почти се беше изравнил с тях.

Чуха звука от отварянето на багажника и погледнаха към колата, която бе спряла в гаража. Шофьорът вдигна капака…

— Назад, копеле! — извика женски глас и изскочи от багажника, пръскайки нещо в лицето на мъжа. Луси видя, че е дребна и русокоса и с разширени от уплаха очи.

— Аа! — Той политна назад, покрил лицето си с ръце, а тя изскочи от багажника, стиснала спрея в ръце. — Ще те убия, кучко!

Жената се препъна, после се приготви да побегне…

— Остани на мястото си! — извика мъжът с пистолета. Вдигна ръка, прицели се в жената, която извика и насочи спрея към него.

Спрей срещу огнестрелно оръжие, Луси знаеше как ще свърши това. Щяха да видят жената, която беше жертва като тях, да умира пред очите им. Но тя правеше, каквото можеше. Луси изскочи от прикритието си и замахна към главата на мъжа така, сякаш той бе бейзболна топка, а лопатата — бухалка.

Той вероятно бе чул свистенето, защото се обърна в последния момент и успя да се отдръпне. Но ударът все пак имаше ефект — той изтърва оръжието.

Това бе достатъчно.

— Бягай! — извика Луси и захвърли лопатата. Тя падна с трясък, а Луси се обърна и побягна от гаража. Джейдън и непознатата жена я следваха само на крачка.