Карън Робърдс
Правосъдие (19)

Глава 19

— Красива си — каза Марк и се усмихна с онази бавна секси усмивка, която Бог сигурно е създал, с цел да се покоряват силните жени.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Натискаш ме, ще ме смачкаш. — Започна да бута раменете му в опит да се освободи. — Пусни ме.

Паниката вече се надигаше в нея, тонът й бе остър.

„Какво направих?“

Усещаше, че всичко се връща — замайването, силната любов, която изпитваше, когато беше напълно под неговата магия. Онази любов, която можеше да съкруши сърцето й.

„Никога повече няма да бъда уязвима.“

Бореше се с паниката.

— Д-добре…

И двамата се чувстваха неловко. Ярката флуоресцентна светлина къпеше двама голи, които току-що бяха правили страхотен секс. Тя продължаваше да седи на плота, краката й висяха само на сантиметри от пода, а той я гледаше като ястреб, който дебне мишка. Това не ги улесняваше при откъсването на телата им едно от друго. Тя се плъзна на пода, като стъпи на двата си крака, трепна от болка и премести тежестта си на здравия си крак. Тъй като голотата не допринася особено за достойнството, а нощницата й беше на пода далеч от ръката й, свали от закачалката пухкавата синя хавлия и се загърна.

Сложи отново очилата на носа си, но нощницата наистина беше много далеч. Трябваше да мине покрай него, за да я вземе и да приключи с това.

Каза:

— Лягам си. Лека нощ.

Отиде, накуцвайки, в спалнята. Гардеробът й беше до стената срещу леглото. Издърпа едно чекмедже, извади друга нощница, обърна се и го видя, застанал на прага между спалнята и банята. Беше обул боксерките си, слава богу. Светлината от банята беше зад гърба му и беше невъзможно да се разчете изражението на лицето му.

— Предполагам, че сексът не беше предварително обмислен. — Тонът му беше сух.

Тя вдигна поглед към него.

— Не беше.

— Искаш ли да ми кажеш какъв беше тогава, по дяволите?

Тя вирна брадичка.

— Просто секс.

— Така ли?

— Имаш ли проблем с това?

— Ти не правиш просто секс.

Тя стисна устни.

— Може би се уча от теб.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Виж, трябва ли да говорим за това до втръсване? Уморена съм и искам да си легна.

— Сама. — Беше облегнал рамо на рамката на вратата, скръстил ръце, и я наблюдаваше.

— Да.

— Ще го кажа още веднъж и това ще е за последен път. Не съм спал с Мери Джейн Кейтс. Или с някоя друга, докато бяхме заедно. Тя ме целуна и аз я целунах в отговор. Това е всичко.

Щеше да е по-лесно, ако се престореше, че не му вярва. Но нямаше да е честно.

Каза неохотно:

— Зададох й този въпрос вчера.

— Питала си нея? Какво, по-точно, я пита?

— Дали тя е била инициаторът за целувката, която видях. И дали е било само целувка.

— И тя какво каза? — Изглежда, се забавляваше.

— Че точно това ще кажеш, опитвайки се да ме убедиш.

— По дяволите. — Изправи гръб и тя реши, че ще тръгне към нея.

— Чакай. — Джес вдигна ръка, за да го задържи. — Знаеш ли какво? Сега, след като страстите се поохладиха малко, след като имах време да размисля и след като разговарях с Кейтс, ти вярвам. Ето, казах го. Но макар че ти вярвам, това нищо не променя.

— Искаш ли да ми го обясниш? — В гласа му се долавяше опасна нотка.

— Не искам връзка. Нито с теб, нито с някого другиго. В момента нямам време за това. Сам го каза: работата ми изисква много, трябва да работя упорито. А и двамата с теб сме несъвместими.

— Мисля, току-що демонстрирахме, че сме съвместими.

— Във връзката трябва да има нещо повече от просто секс.

Той я гледа втренчено един миг.

— Сигурно се шегуваш. Чудесно. Сега поне знаем истината. Ти не искаш връзка. Този път разбрах съвсем добре. — Тръгна към вратата на спалнята. — Ако отново се възбудиш, ще бъда на дивана.

Темпераментът й щеше да се прояви всеки момент.

— Знаеш ли, мисля, че не искам да спиш на дивана. Мисля, че искам да си тръгнеш.

Той каза само:

— Дръж. — И хвърли нещо към нея.

Нощницата й, както разбра, когато пръстите й се сключиха около нея.

Тя остана да стои на мястото си още миг, заслушана в звуците, които долитаха от другата стая. В душата й се бореха най-различни чувства, от които най-силни бяха гневът и съжалението. Каза си, че Марк е задник. Но онази част от нея, която винаги си оставаше неудобно честна, призна истината: може би ти не си по-различна от него.

И да беше така, нищо не можеше да направи. Може би някои жени успяваха да простят някоя и друга целувка. Тя беше направила избора си и макар да изпитваше болка, щеше да живее с него. Тази сравнително слаба болка беше нищо в сравнение с огромната, разтърсваща агония, до която щеше да я доведе любовта. Може и да беше склонна да бъде привличана от опасно привлекателни мъже, но това не означаваше, че ще се поддаде на склонността си. Можеше да се предпази от катастрофата. Може и да беше дъщеря на майка си, но това не означаваше, че трябва да има нейния живот.

 

 

Беше ядосан. Марк най-после призна истината, когато в пет сутринта се отказа от опитите да заспи, стана, облече се и сложи кафето да заври. Да бъдеш отхвърлен два пъти от жената, по която си луд, не е приятно изживяване. Особено когато знаеше дяволски добре — е, поне мислеше, че знае — че и тя е влюбена в него. Вярно, бе направил огромна грешка, като беше целунал Кейтс, но само една грешка не би трябвало да е достатъчна за разрушаването на връзка, така специална като тази между него и Джес. Та това бе само целувка — макар и страстна и гореща — а не отношения, както беше обяснил и беше обещал да не повтаря повече. Не би трябвало да сложи край на връзката му с Джес. Въпреки че тя имаше право да бъде обидена и сърдита.

Непрекъснато си повтаряше, че няма нужда от обидена и сърдита жена в живота си. Проблемът беше в това, че не беше успял да се убеди.

А най-лошото беше, че вината бе изцяло негова. И за онази целувка, и за горещия секс тази вечер.

Трябваше да остане на дивана, когато беше чул звуците откъм кухнята.

Ситуацията се влошаваше още повече заради това, че не можеше да си тръгне просто така. Трябваше да остане с нея, независимо дали беше ядосан или не. Трябваше да я пази, докато не откриеха кой я бе нападнал. Можеше да приеме целувката с Кейтс не като наказание, а като благословия и да продължи напред. В морето имаше много риба. Но в момента бе консултант на Елис Хейс с първостепенна мисия да пази живота на Джес, докато Тайните служби не разрешат случая. Хасбро беше дръпнал някои конци в адвокатската фирма. Марк беше помолил да заеме поста и го беше получил — разбира се, че го беше получил, та кой бе по-добър от него, кой не само знаеше истината, но беше и в близки отношения с Джес? — и сега имаше свой собствен офис на първия етаж с офиси, собственост на Елис Хейс. Всъщност офисът му беше само на няколко врати от този на шефа на охраната, Ед Лали, бивш федерален агент, когото познаваше и който непрекъснато го поздравяваше, че се е издигнал в света на корпоративна Америка с неговите големи заплати и добавъчни бонуси.

Ако Лали го поздравеше още веднъж, докато се разминаваха по коридора, Марк нямаше да издържи и щеше да го фрасне по мутрата.

Макар че може би корпоративна Америка бе нещо, за което трябваше да мисли. Когато Анет Купър бе убита по време на неговата смяна, това се отрази на кариерата му. Той все още беше на служба, все още вършеше дяволски добра работа в Отдела по разследването на Тайните служби, но вече не влагаше сърцето си. Работата в охраната на Белия дом изпълваше вените с адреналин, беше важна и дори само една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Да разследваш престъпления, също си струваше усилията, но не бе така опасно и предизвикателно.

Може би не искаше да запълва времето си, докато направи възраст за пенсия.

Правителството не му плащаше достатъчно, за да прекара следващите двайсет и няколко години седнал зад бюро и отегчен до смърт.

Трябваше да мисли и за дъщеря си. В следващите няколко години, освен разноските за колеж, за които той не се шегуваше, Тейлър щеше да иска кола и може би още няколко пътувания като училищната екскурзия до Италия, на която се надяваше да отиде следващото лято, абитуриентски бал и, надяваше се, сватба някой ден, за която, както се очакваше, трябваше да плати той.

Той бе висококвалифициран оперативен агент, който притежаваше впечатляващи умения. Така че може би трябваше да започне сериозно да обмисля търсенето на работа в частния сектор, където се търсеха хора като него. Работа с голяма заплата и бонуси.

Откакто нараняване го принуди да се откаже от професионалния футбол на двайсет и две годишна възраст, той работеше за правителството. Но когато беше решил да защити Джес, вместо да си затвори очите и да остави да я убият, той си беше създал врагове сред най-опасните в света хора.

Ако Джес имаше мишена на гърба, той също имаше.

И за двамата нямаше връщане назад.

Да се окаже от другата страна на правителството, на което се беше заклел да служи и да защитава, беше съвсем ново преживяване. Не му харесваше, но започваше да свиква. Нова игра, нови правила.

Да се чувства използван само за секс, също бе ново преживяване и то също не му харесваше. Обикновено жените го молеха да се обвърже. Обикновено той желаеше да се забавлява без никакви последствия.

Тези мисли не му доставяха удоволствие. Настроението му никак не беше добро, когато провери електронната си поща чрез айфона си и откри, че чаканата от него информация е била изпратена през нощта. При отсъствието на стъпки, отпечатъци от пръсти и каквито и да било веществени доказателства на местопрестъплението, които биха помогнали се идентифицира копелето, нападнало Джес, се беше обърнал към най-добрия приятел на човека в дигиталния век охранителните камери.

Единствената такава на улицата, където живееше Джес, беше на автобусната спирка. Не беше уловила нищо интересно. Но при търсенето в концентрични кръгове от нейната сграда навън и постепенното разширяване на обсега бяха открили нещо. Камерата при аптеката на около четири пресечки по-нататък беше уловила човек да хвърля пакет в кофа за боклук пет минути след нападението. Образът не беше особено полезен — включваше само част от лицето на мъжа, дясната му ръка и може би една трета от предмишницата. Но техниците, които Тайните служби наемаха, бяха най-добрите в бизнеса. Ако някой въобще можеше да научи нещо от подобна снимка, то това бяха те.

Бяха претърсили кофата и съобщението на телефона му гласеше: открихме го. Снимката, която го придружаваше, показваше черно поло, черна ски маска и чифт черни кожени ръкавици, внимателно поставени върху пластмасова торбичка за пазаруване. Той не се съмняваше какво вижда — от тези веществени доказателства можеше да се получи ДНК-то на нападателя.

Като гледаше предметите, Марк изпрати мислено съобщение на нападателя: „Мой си, нещастник.“

После се обади на Ранди Ротънбърг, връзката му в кабинета на патолога.

— Да не си се побъркал, Райън? Шест и половина сутринта е. — Ето как Ротънбърг отговори на обаждането.

— Какво мога да кажа? Тайните агенти никога не спят. Трябва да знам с какво разполагате по случая Кауан.

В телефонната слушалка се чу прозявка.

— Все още правим токсикологични тестове.

— Не давам и пукната пара за токсикологичните тестове. Знам, че сте имали време да установите причината за смъртта. Застрелял ли се е Кауан или не?

— На този етап, каквото и да кажа, ще бъде предварително изявление.

— Добре, казвай.

— Остатъчните вещества по дясната му ръка говорят „да“. Траекторията на куршума, преминал през черепа, създава повече проблеми. Ъгълът не изглежда естествен, но все още го обработваме с компютър и обмисляме различните сценарии, такива неща, за да видим дали ще се получи нещо.

— Какво е най-доброто ти предположение?

— Аз съм учен. Не правя най-добри предположения.

— Помниш ли, когато бяхме в Мексико и измъкнах жалкия ти задник от затвора?

— Никога няма да ме оставиш да забравя, нали? Добре, искаш най-добрата ми преценка, базирана на достъпната информация на този етап от разследването. Не, не мисля, че се е самоубил. Но не мога да бъда сигурен, докато не бъдат проведени всички тестове.

— По дяволите.

Когато сложи край на разговора, Марк беше много сериозен, мрачен дори.

Двамата с Джес може би бяха приключили. По дяволите, може би дори се радваше, че са приключили. Но това беше лично. А като професионалист той щеше да бъде нейна сянка, докато не се увереше, че тя ще е в безопасност и без него.

Когато му се бяха обадили с вестта за Ленард Кауан, първата му спирка беше Рок Крийк Парк. Колата на Кауан все още беше там, където беше намерена. Тъй като наближаваше пладне, горещината беше потискаща. Миризмата на разлагаща се плът, мирисът на смъртта, който с годините се беше научил веднага да разпознава, го беше ударила в носа още преди да се е навел и минал под жълтата лента, ограждаща местопрестъплението. Униформени полицаи и няколко детективи в обикновени дрехи бяха все още там, а фотографът на полицията правеше снимки, въпреки че тялото беше преместено. Мухите кръжаха на рояци около покрива на синята кола. В началото беше помислил, че страничният прозорец откъм шофьора е от тъмно стъкло. После се беше приближил достатъчно, за да види, че стъклото беше плътно покрито с кръв.

— Причина за смъртта? — беше запитал, след като беше показал значката си на приближилия се към него детектив.

— Огнестрелна рана в главата.

Огнестрелна рана, която бе достатъчно точна, че кръвта дори не беше опръскала предното стъкло. Професионален изстрел, беше първата му мисъл тогава. Така мислеше и сега.

Ако подозренията му бяха правилни, той бе единственото, което стоеше между смъртта и Джес.

Което означаваше, че никъде нямаше да отиде. Нямаше начин.

 

 

— Какво ще правим сега? — запита Джейдън, ужасена, втренчила поглед в табелата, залепена на стената на станцията на метрото.

— Ще изчезнем оттук — прошепна настоятелно Луси, защото очевидно трябваше да направят това.

ИЗЧЕЗНАЛИ пишеше на табелата с огромни печатни черни букви. Под надписа бяха залепени двете снимки — нейната и на Джейдън — а под тях бяха изписани имената им и основната информация. Луси разпозна снимките: бяха същите, които се виждаха и на личните им карти, направени при първото им влизане в изправителния лагер, което означаваше, че са достатъчно нови, актуални и ясни.

Мършавите чернокоси момичета като Джейдън бяха нещо обикновено по улиците на града. Но нейната къдрава червена коса беше като ярка факла в тъмна нощ.

На Луси й прилоша от страх.

— Ако е видял това, той знае кои сме. Знае и имената ни. — Думите излязоха от устата на Луси секунди след като мисълта мина през главата й. Завладя я нов ужас. Чу как Джейдън си пое рязко въздух. Лицето на приятелката й беше бяло като смъртта. Очите й приличаха на две огромни черни дупки в него.

Нямаше нужда Луси да обяснява кой е той. И двете знаеха — убиецът на мис Хауърд.

— Мислиш ли, че е видял обявата? — Гласът на Джейдън трепереше.

— Не знам. — Луси преглътна. — Хайде. Наведи глава.

С бясно препускащи сърца, сковани от напрежение, двете се уловиха за ръце и тръгнаха с уж небрежна походка към ескалатора. Струваше им се, че всички погледи са втренчени в тях. Беше ранна утрин — 06:42 според огромния дигитален часовник на стената — но бяха в сърцето на града и наоколо имаше много хора. Това щеше да е добре, ако образите им не бяха разлепени по стените.

А така й се струваше, че всяка минута някой ще ги сграбчи за ръцете.

— Искам да си отида у дома — прошепна Джейдън, докато се изкачваха с ескалатора към улицата. Устните й трепереха. Очите й, пълни със сълзи, срещнаха тези на Луси.

— Да, знам.

Но и двете знаеха, че това няма да стане. Вече нямаха дом. Майката на Джейдън, родила четири деца от четирима различни мъже, три от които бяха в системата, беше в затвора с обвинение за разпространение на наркотици. Майката на Луси беше избягала, когато тя беше на пет, и я беше оставила на баба й, която бе починала преди три години. И двете нямаха бащи. Луси дори не знаеше кой е нейният. Косата на майка й беше тъмнокестенява, така че винаги когато видеше мъж с червена коса на подходяща възраст, й се искаше да запита: „Аз твое дете ли съм?“

— Не се чувствам добре — прошепна Джейдън. Изглеждаше почти като скелет на сивата утринна светлина. Луси си помисли, че прилича на персонаж от филма „Кошмарът преди Коледа“.

— Искаш ли да седнеш? — От другата страна на улицата имаше парк, а пред него — пейки, което вероятно бе добре. Ако се изключеше фактът, че трябваше да прекосят улицата. Огромни тъмни облаци се събираха над главите им. Въздухът беше гъст и натежал. Луси вдигна поглед към небето и в този миг изтрещя гръм, предвестник на бурята.

Дева Марийо, искаше да е на някое по-безопасно място така отчаяно, както не бе искала нищо в живота си.

Бяха бягали цяла нощ — първо от полицейското преследване в резултат на бягството им от онова ченге, после се криха по улиците и алеите, докато се опитваха да се измъкнат от парка на колежа. Разполагаха само с шейсет и два долара и четирийсет и девет цента и нямаше много места, на които можеха да отидат. Накрая бяха избрали метрото, но усещаха нервите си опънати докрай, докато се качат на влака. Бяха пътували безцелно известно време, докато на Джейдън не й хрумна брилянтната идея да провери дали някой от доведените й бащи няма да ги приеме. Луси не смяташе, че идеята е добра, защото един доведен баща лесно можеше да ги предаде обратно на системата, но не можеше да предложи нищо по-добро, пък и бе прекалено уморена, за да спори. Затова бяха слезли от влака на северната спирка „Фарагът“ и сега вървяха по „М Стрийт“ към апартамента на единия от доведените бащи на Джейдън, до който им оставаха още две пресечки. Джейдън не беше говорила с този човек от пет години, но твърдеше, че това няма значение и че той ще ги приеме, ако е там.

Луси мислеше, че неизвестностите са прекалено много, но не казваше нищо. Нейният алтернативен план беше да се приютят в един от тунелите под града и в които живееха колонии от бездомни, ако доведеният баща на Джейдън ги изгонеше. Дългосрочният план все още беше да избягат в Калифорния, но затова им трябваха лични карти и пари в брой, а те нямаха нито едното, нито другото. След безсънна нощ и двете бяха така изтощени, че им се виеше свят, бяха гладни и мръсни, чувстваха се безпомощни. Джейдън залиташе, сякаш беше пияна. Луси се тревожеше за нея, но също така се тревожеше и за себе си.

През последната седмица се бяха крили в мазето на сградата срещу парка на колежа.

Сега спешно трябваше да намерят ново скривалище. Не се знаеше колко табели с имената и снимките им са разлепени, нито къде. Всеки можеше да ги види. Всеки — дори случаен минувач — можеше да ги разпознае и да извика ченгетата.

А може би трябваше да отидат в полицията. Но щяха да загазят и може би щяха да ги разделят и да ги затворят, докато не станат поне на двайсет и една. Но поне щяха да са живи. Ако ги заловеше убиецът на мис Хауърд, щяха да са мъртви.

А може би той дори не ги търсеше. Може би просто беше избягал, оставяйки възможно най-много мили между себе си и мястото на престъплението. Може би…

Позната неонова табела привлече погледа й.

— Виж. — Беше заведението за бързо хранене „Куик Стоп“ на ъгъла от другата страна на улицата. Стомахът на Луси къркореше и бездруго, а сега се обади и в отговор на вида на сградата. Може би беше развила нещо като инстинкт да се чувства гладна, когато видеше „Куик Стоп“, като кучето от опитите на руския учен Павлов.

Ъгълчетата на устните на Джейдън се отпуснаха надолу.

— Не мога нищо да хапна.

— Е, аз пък мога.

Джейдън вървеше бавно, докато Луси я дърпаше по пешеходната пътека. Остави я отвън, облегната на червената тухлена стена, а тя влезе за кафе и поничка. Избра шоколадова, покрита с крем, защото предполагаше, че има най-много калории. Само като я гледаше и устата й се пълнеше със слюнка. Тя ухаеше така апетитно, че едва ли не усещаше вкуса й, преди да я е захапала. Дори не осъзнаваше, че облизва устните си всеки път, когато я погледне. Остави я внимателно върху хартията и напълни с кафе една пластмасова чашка. Добави захар и сметана в кафето.

Когато излезе от магазина, внимателно носеща наградите си, Джейдън я нямаше.

 

 

Беше малко след седем сутринта, когато Джес излезе от спалнята. Взе душ, като внимаваше да не намокри раната на стъпалото си, изпи отново два „Адвил“-а, сложи контактните си лещи, облече тъмносив костюм с панталон и добави към него черна вратовръзка. Не беше в едно от най-добрите си настроения, което, като се имаха предвид събитията от предната нощ, всъщност не беше изненада. Но беше твърдо решена да скрие това, защото можеше да изглежда, че лошото й настроение е свързано с Марк. А не бе така, защото той нямаше власт над настроенията й. Двамата бяха приключили, случилото се снощи не се броеше.

Но този път тя бе твърдо решена да стои далеч от него.

Нямаше нужда от излишни драми. Тръгна, е, накуцвайки, към кухнята, като че ли напълно забравила за случилото се предната нощ. Той я погледна, но тя не смръщи вежди. Марк седеше на дивана, напълно облечен, но без сако, и държеше телефона си — очевидно проверяваше електронната си поща. Тя едва-едва му хвърли поглед, съвсем спокойно, и влезе в кухнята за чашка кафе. Щеше да му благодари, че го е приготвил, ако не го познаваше така добре — сутрин той също имаше нужда от кафе. Не беше го направил специално за нея. Това бе проява просто на грижата му за самия себе си, или поне тя предпочиташе да мисли така.

Като че ли за да подчертае това, не беше приготвил закуска. Но беше почистил стъклата и разлятото мляко, за което тя му дължеше благодарност. Щеше да му благодари, с достойнство, по-късно. Напълни си чашка кафе, спомни си до какво бе довела снощната бъркотия и тялото й се стопли и запулсира в отговор. Решително отблъсна спомените.

Видя мобилните телефони, които бе оставила на барплота, и реши, че това е добре дошло като отвличане на вниманието. С кафето в ръка, взе розовия, отвори го и натисна бутона за съобщенията.

После изслуша, едно по едно, седемте съобщения. Първото, което научи, бе, че телефонът е на Луси. Повечето от съобщенията бяха от приюта за домашни любимци, където беше работила, преди да се озове в изправителния лагер. С първите четири искаха да узнаят къде е и кога ще се върне на работа. Петото й съобщаваше, че е уволнена. Шестото бе от момиче на име Аманда.

Седмото съобщение накара Джес да си поеме дълбоко дъх.

„Здравей, мамо, Алисън е. Ще се омъжвам! Можеш ли да повярваш? Той се казва Грег и ще избягаме в Лас Вегас тази вечер. Ще ти се обадя след два дни с подробностите, ОК? Ще говорим по-късно. Чао.“

Джес, изненадана, гледаше втренчено телефона. Съобщението беше от преди малко повече от три седмици. Името на екрана беше на Алисън Хауърд.