Карън Робърдс
Правосъдие (25)

Глава 25

— Харесва ли ви партито, мис Форд? — Като позна гласа, Джес едва не изтърва чинията си. Мистър Дън! Беше изненадана, че помни името й. Обърна се към него с нервна усмивка и го огледа. С одобрение? Надяваше се. Поне, благодарение на Грейс, беше добре облечена. Поизправи гръб.

— Много.

— Радвам се да го чуя. Полагаме много усилия да направим подобни събития запомнящи се. Особено в тези трудни времена е жизненоважно нашите клиенти да знаят колко много ги ценим.

— Струва ми се, че всички се забавляват и им харесва.

— Заради шампанското е. — Сините му очи неочаквано проблеснаха и изведнъж станаха изненадващо млади. Веждите над тях бяха гъсти и бели като косата му. Въпреки че по лицето му имаше много бръчки и вече бе леко прегърбен от възрастта, раменете му бяха все още широки и все още бе висок близо метър и деветдесет. Джес си помисли, че някога вероятно е бил много привлекателен мъж. — Шампанското е истинско вълшебство, не знаете ли? Ако изпиете достатъчно от него, ще прекарате добре, независимо къде се намирате. Поръчваме около сто каси за едно парти. Нашите клиенти знаят кое е най-доброто и не само му се наслаждават — особено когато е безплатно — но и очакват да го получат. Поради която и причина избират Елис Хейс, разбира се.

— Разбира се. — Погледът на Джес се спря на Тони Манцини, красивата телевизионна звезда, главен герой в драма, заснета главно във Вашингтон, който танцуваше с непозната, разкошна блондинка. — Трябва да ви кажа, че непрекъснато се удивлявам на списъка ни с клиенти. Наистина съм впечатлена.

Мистър Дън кимна.

— Клиентите са нашата кръв, а тя ни е необходима, за да живеем. От дните на Джон Елис — той беше тогава Елис във фирмата Елис Хейс и беше дядо на майка ми — ние влагаме всичките си усилия за изграждането на връзки с онези, които се обръщат към нас с молба за помощ. Борим се като питбули за всичките си клиенти, готови сме на всичко за тях. „Отиваме на война, когато залозите са най-високи“ е не само наш лозунг, но и мантра. Отиваме на война и по Божията воля печелим. Затова и привличаме клиенти. Бяха необходими десетилетия, за да изградим репутацията си, но трябва да кажа, че тя е едно от нещата в моя живот, с които най-много се гордея. Както и качеството на хората, които работят за нас, разбира се.

Той й се усмихна галантно и Джес му се усмихна в отговор.

— Мистър Дън, как сте? — Хейли се присъедини към тях, или по-скоро се вклини между двамата така, че едното й рамо бе обърнато към Джес, и се усмихна ослепително на мистър Дън. Светлината от китайските фенери играеше по гладката й кожа и тъмната й коса. Беше прекрасна, екзотична. — Какво превъзходно парти! Този път наистина сте надминали себе си.

— Е, благодаря ви, мис Кристофоли. Но не мога да приема, че заслугите са мои. Помощниците ми организират всичко, а фирмата, която наемаме за храната, е наистина добра.

— Но зад всичко стои вашият ум и ние го знаем. Имаш ли нещо против да открадна мистър Дън? — Хвърли кос поглед на Джес, преди отново да се усмихне ослепително на мистър Дън. И продължи, преди Джес да е успяла да отговори: — Ако нямате нищо против да танцувате, разбира се.

Мистър Дън изглеждаше изненадан, но доволен.

— За мен ще бъде чест. — Погледна Джес. — Мис Форд…

— Моля ви, вървете. — Джес нямаше нужда да види триумфалното пламъче в очите на Хейли, за да осъзнае, че е била изиграна. Хейли затвърди победата си, като пъхна чинията си в ръцете на Джес. — Имаш ли нещо против? Благодаря. — И отведе мистър Дън към дансинга.

Джес остави чинията с мисълта, че Андрю е описал правилно Хейли, и направи горчива гримаса. Хейли очевидно смяташе, че двете си съперничат, но Джес не беше сигурна каква бе наградата — дали не бе следващото повишение във фирмата? Обаче реакцията й бе положителна — беше готова да приеме предизвикателството.

— Е, и това ако не е любимият ми адвокат. — Една ръка я прегърна през раменете и Джес се усмихна, защото позна гласа. Беше сенатор Филипс. — Как си, скъпа?

— Добре, а вие, сенаторе? — Част от работата беше да си очарователен с клиентите и Джес задържа усмивката на устните си, докато кимаше на мисис Филипс и Роб, които бяха със сенатора. Мислеше, че поне е длъжна да се опита да бъде мила.

— Ние сме наистина добре.

Мисис Филипс й се усмихна и хвана съпруга си за ръка.

— Виж, скъпи, ето ги и семейство Милигън. Наистина трябва да отидем при тях и да ги поздравим.

— Ти се погрижи — каза сенаторът и мисис Филипс се усмихна отново и се отдалечи.

Вместо да я последва, Роб се приближи толкова близо до нея, че я докосна, което извика лошо чувство у Джес. Космите на тила й настръхнаха.

— Искаш ли да танцуваме?

Джес вече не се усмихваше.

— Не, благодаря.

Той я хвана малко над лакътя, пръстите му погалиха леко голата й кожа. Джес едва не подскочи и изтръгна ръката си. Чинията й застрашително се наклони. Изгуби апетита си и остави и своята чиния върху количката.

— Хайде. Ще бъде забавно.

— Изкълчих си глезена — каза тя. Известно й бе, че той разбира лъжата й, но не даваше и пет пари.

— Знаеш ли, Джес, сега, когато вече не си мой адвокат, мисля, че можем да излезем на вечеря. Какво ще кажеш за „Ла Мезон“?

Това беше най-скъпият ресторант в този много скъп град. Чакащите за там бяха много, списъкът бе дълъг.

„Не обиждай клиента.“ Джес едва ли не чу думите на Пиърс.

— Не и в този живот — отговори тя мило. — Извини ме, някой ме вика.

Отдалечи се, защото в онзи момент не можеше да понесе да диша един и същи въздух с Роб Филипс. Макар да не знаеше къде има намерение да отиде, тръгна право към Марк.

— Скъпа, лицето ти е зачервено — поздрави я Кристин, когато тя стигна до Марк. Едва тогава осъзна, че Марк все още разговаря с Кристин и че Андрю също е част от групата, както и жената, с която бе танцувал. Имаше още няколко души, които тя не познаваше.

— Случва се понякога, когато ям ягоди — излъга отново, като внимаваше тонът й да е весел, защото усещаше, че Марк я гледа със смръщени вежди. Очевидно беше загрижен.

— А аз съм алергичен към змиите. — Андрю направи смешна гримаса. — Дори само да ме доближи змия, и припадам.

Блондинката, с която беше танцувал, се изкикоти.

— Струва ми се, че се страхуваш, а не, че си алергичен.

— Да, но предпочитам да мисля за страха си като за алергия. По-мъжествено е.

— Искаш ли да танцуваме? — запита Марк тихо, а блондинката отново се изкикоти. Джес кимна, той я хвана за ръката и я поведе към дансинга.

— И така, какво има? — Говореше много тихо.

Тя се отпусна в прегръдките му. Макар че бе на високи токчета, очите й стигаха едва до брадичката му. Допирът до силното му здраво тяло я успокояваше. Вдигна поглед към красивото му лице и усети как възелът в стомаха й се отпуска. Пое си дълбоко дъх и издиша. Дланите му бяха топли и твърди. Усещаше едната му длан на гърба си и й беше приятно.

Чувстваше се добре, когато беше с Марк.

— Роб Филипс ме покани на вечеря.

— И какво отговори ти?

— Не и в този живот. — Кос поглед й каза, че Роб ги наблюдава. По гърба й полазиха студени тръпки. — Трябваше да бъда по-дипломатична, знам, но този наистина ме плаши.

— Дипломатичността да върви по дяволите. — Марк проследи погледа й. Тя усети как тялото му внезапно се напрегна, когато видя Роб. Ръцете му я стиснаха по-здраво и това бе единственото предупреждение, преди да се наведе и да я целуне. Неподготвена, Джес стоеше с широко отворени очи, докато езикът му обхождаше устните й. Той задълбочи целувката и пулсът й се ускори. Затвори очи, зави й се свят и забрави всичко друго, освен страстта, която усещаше.

Отговори на горещата му и настоятелна уста с внезапна инстинктивна страст, притисна тялото си в неговото, целуна го в отговор, плъзна ръката си зад врата му. Той имаше вкус на кафе и шампанско. Целувката я накара да тръпне чак до върха на пръстите си.

Той прекъсна целувката и вдигна глава.

Тя отвори очи. Малко замаяна, трябваше да премигне два пъти, преди лицето му да дойде на фокус. Той я гледаше, клепачите му бяха натежали, погледът му бе горещ. Устните му бяха извити така съблазнително, че й се прииска да го целуне отново.

Докато не си спомни къде бяха.

На дансинга бе тъмно, но не чак толкова, че никой да не ги види. Всъщност всеки можеше да ги види. Навсякъде около тях двойки се поклащаха в такт с музиката. Джес не виждаше мистър Дън и Хейли, но беше сигурна, че и те са някъде тук, и идеята, че мистър Дън може да е видял целувката, я накара да потрепери. Хората, които се тълпяха около бюфета, също можеха да ги видят, както и онези, които отпиваха от питиетата си под навеса.

„О, мили боже. Колко непрофесионално.“

— Какво беше това? — изсъска в ухото му, като много внимаваше никой да не ги чуе. Ръката й се плъзна от врата му към рамото. Въпреки че той я притискаше към себе си, успя да откъсне гърдите си от неговите. Сега отново само танцуваха, но тя все още усещаше горещината на целувката.

— Трябваше да му покажа.

— На кого?

— Филипс те гледаше. Исках да знае, че си заета, че принадлежиш на друг. Ако има някакъв разум, сега ще те остави на мира. — Марк говореше сериозно.

Джес беше очарована от желанието му да я защити. Надяваше се, че Марк е прав и че след като бе видял целувката, Роб нямаше да мисли повече за нея.

— Но аз не принадлежа на никого. Какъв шовинист си само.

Марк се усмихна леко.

— Да.

— И, второ, това е делово парти. Не искам да създавам този образ.

— Виновен.

— И, трето, не можеш да ме целуваш, когато ти се прииска. Ние приключихме, помниш ли?

— Така ли? — Той вече не се усмихваше. Бяха се отдръпнали до далечния край на тълпата и Джес усети с облекчение лекия ветрец по кожата си. Марк отново я притискаше към себе си, толкова силно, че усещаше твърдите му гърди до своите, както и твърдите мускули на бедрата му. — Сигурна ли си?

Въпросът я накара да си поеме дълбоко дъх. Имаше два отговора — единия й нашепваше сърцето, а другия — разумът. Знаеше, че трябва да му отговори с разума си.

— Да. — Каза го ожесточено.

— Изпаднах в паника, знаеш ли. Онзи ден, когато Кейтс ме целуна, изпаднах в паника, защото нещата между теб и мен се развиваха толкова бързо. Онова беше само импулс, глупав проклет импулс и съжалих в минутата, в която го извърших.

Сърцето й биеше тежко. Чуваше пулса в ушите си. Осъзна, че изпада в паника. Толкова много го искаше, но…

— Виж, простих ти за това, че целуна Кейтс. И дори отново те уважавам. Оценявам усилията ти да опазиш живота ми. Но това нищо не променя.

Той изглеждаше раздразнен.

— Джес…

— Не мога да водя този разговор сега — прекъсна го тя и се освободи от прегръдките му. Огледа се и отново се увери, че много очи могат да ги видят, както и много уши могат да ги чуят. — Извини ме. Отивам до тоалетната.

И се отдалечи, без да изчака отговора му.

Джес стоя дълго пред огледалото в тоалетната. Когато излезе, се чувстваше по-спокойна. Нямаше да разговаря повече с Марк и изпита облекчение да открие, че той не я чака, както се беше страхувала, отпред.

Пиърс все още беше с Марго Найт до водопада, но разговаряха, а не танцуваха — вероятно за да може наследницата да се наслади на цигарата си. Трябваше да говори с Пиърс — беше по-добре да чуе от нея, че се е съгласила временно да представя Тифани — а и трябваше да остане далеч от навеса известно време. Може би сега не беше най-подходящият момент да се приближи до Пиърс, но това трябваше да бъде свършено. Пък и тя определено бе на страната на Ленор. Ако можеше да наруши усамотението на Пиърс с мис Пари, щеше да го направи.

Като внимаваше да стои далеч от Марк, тя тръгна покрай басейна към двойката, за която като че ли никой друг не съществуваше. Високите, засадени в саксии, палми й пречеха да вижда. Шезлонгите пък я караха да заобикаля. Шумът от водопада бе достатъчно силен, за да не чува какво си говорят двамата, но виждаше Пиърс да се смее, което я караше да изпитва болка за Ленор. Беше може би на петнайсет крачки от тях, когато вниманието й бе привлечено от минаващ покрай нея гост. Спря рязко и го проследи с поглед. Висок мъж в смокинг, черна коса, светла кожа, тясна брадичка…

Светлините угаснаха. Внезапно настъпилият пълен мрак я разтревожи. Остана на мястото си, докато не светнаха отново и не разбра, че са били изгасени нарочно и че това е било сигнал. Музиката бе спряла. После започна да свири оркестърът някъде над нея, може би на най-горната тераса. Високо и силно, с отчетлив ритъм.

— Всички на горната тераса. Мистър Дън ще направи изявление — обяви мъжки глас.

Джес не слушаше. Замръзнала на мястото си, тя търсеше с поглед мъжа, който тъкмо бе отминал. Видя го до навеса. Той тръгна нагоре като всички други. Като че ли усетил погледа й, се обърна и я погледна.

Кой…?

Светлините отново изгаснаха.

Този път, когато кадифената нощ ги обгърна, когато музиката се извиси до кресчендо, когато всички гости се отдръпнаха от басейна, се случи нещо. Прекалено изумена, за да извика, Джес откри, че вече не стои на краката си и че лети в пространството към точката, където водопадът се вливаше в басейна. В ноздрите й се бе задържала миризмата на евтин одеколон.

Откакто сестра й се беше удавила, тя изпитваше смъртен страх от водата. Никога не отиваше да плува.

Но сега падаше в дълбокото.

„Не!“

Извика, но беше прекалено късно.

Студена и тъмна, водата се затвори над главата й, погълна вика й, навлезе в носа й, задави я и запечата устните й. Джес се бореше с всички сили, но нещо я дърпаше надолу. Беше заслепена и оглушена от водата и не можеше да види какво е то, но усещаше, че я тегли все по-надълбоко и по-надълбоко към дъното и че тя е безпомощна. Съпротивляваше се с всички сили, опитваше се да сдържи дъха си. Сърцето й биеше оглушително, сякаш щеше да се пръсне. Дробовете я боляха.

Ужасът я завладя и трябваше да признае истината — сбъдваше се най-лошият й кошмар.

„О, мили боже! Ще се удавя.“