Джули Гарууд
Идеалният мъж (23)

Двадесет и трета глава

Статията за градинското парти беше публикувана в местния вестник в петък сутрин. Ава беше разстроена. Тя бе поискала да пуснат материала в събота, защото хората четяха „Уинстън Фолс Нюз“ през уикенда, а не в работни дни.

От първия ред на статията Ели я побиха тръпки. Там пишеше, че сестрите на Ава — в множествено число — са домакини на събитието. Това означаваше, че всеки, който прочетеше вестника, щеше да разбере, че Ели е в града.

Ава нарочно ли беше включила и нея, като част от стратегията за справяне със „злобните слухове“? Надяваше се, че сестра й не го е направила съзнателно, защото това щеше да означава, че Ава е истинска кучка.

Не можеше да я попита, защото близначките вече бяха потеглили по програмата си за деня, която включваше козметични процедури и куп дребни задачи.

Ели допиваше втората си чаша мляко и наблюдаваше как техникът и баща й пресичат задния двор, за да отидат до климатика. Майка й сортираше пристигналата поща на кухненската маса.

— Видя ли статията за градинското парти във вестника? — попита Ели.

— Да, видях я. Хубава е, нали?

Беше очевидно, че тя не е забелязала думата сестри, и Ели реши да не го прави на въпрос. Така само щеше да разтревожи майка си още повече.

— Задният двор изглежда чудесно — каза вместо това.

Клер грейна.

— Мислех, че заради шатрата дворът ще изглежда много по-малък, но всъщност така изглежда дори по-голям.

Макс се появи на вратата.

— Готова ли си да тръгваме?

— Къде ще ходите? — попита майка й разтревожено. — Не си тръгвате от Уинстън Фолс, нали? Обеща да останеш, а леля Вивиан и леля Сесилия ще бъдат разочаровани, ако не те видят. Те пристигат днес следобед.

— Мамо, просто ще свършим това-онова и ще се срещнем с агентите, които Макс извика, за да помогнат за охраната на партито.

— И ще отидеш облечена така?

— Какво им е на дрехите ми?

— Елинор, облечена си с избелели дънки и тениска, а тези обувки…

— Мислех да покажа на Макс водопадите. Затова съм с тези стари маратонки.

— Поне се преоблечи. Нали не искаш Макс да се чувства неловко заради теб пред колегите си?

— Никога не бих се почувствал неловко заради Ели — обади се Макс и кимна към вратата.

Младата жена целуна майка си по бузата и прошепна:

— Ще се върнем навреме, за да ти помогна за вечерята.

Ели предположи, че Макс не е видял статията във вестника. Изчака да потеглят от града и тогава му разказа.

Той не прие новината добре.

— По дяволите…

— Може би никой няма да забележи.

Погледът, който й отправи, я накара да се почувства като глупачка.

— Добре, но все пак малко хора четат местния вестник.

Мускулчето на бузата му потрепери. Това не беше добър знак. В опит да смени темата, Ели предложи:

— Искаш ли да отидем до водопадите днес? Ходи се известно време, но не е прекалено далече.

Той отново я изгледа строго.

— Какво? — попита тя.

— Не сме на почивка, скъпа. Работата ми е да те опазя жива, разбра ли? А разходки из природата с кошница за пикник не ми влизат в длъжностната характеристика.

— Не съм споменавала никакъв пикник — сопна се тя. — И престани да ме наричаш скъпа. Това би трябвало да е обръщение към любим човек. А ти го изричаш с ръмжене.

Мобилният му телефон иззвъня. Тя го сръга с лакът.

— Ако е Саймън, най-добре го попитай.

— Добре.

За нещастие, не беше Саймън. Беше Бен с нова информация за изчезналия свидетел — Грег Роупър.

Макс приключи разговора и й обясни:

— Според агент Хюс, Роупър не е убит. Мисли, че просто е избягал. Някой се е свързал с него и го е подплашил.

— Какво ще стане сега? Могат ли да задържат семейство Ландри, ако няма свидетели?

Обсъждаха вариантите в продължение на няколко минути и накрая замлъкнаха, потиснати, защото не измислиха никакви отговори на въпросите си.

— Бен каза, че ще ми се обади по-късно, след като говори с всички агенти, ангажирани със случая.

— Хюс ще иска аз да свидетелствам, ако тези Ландри стигнат до съд някой ден. Ще трябва да кажа какво съм видяла, въпреки че не мога да ги идентифицирам. Нали? — попита Ели.

Той поклати глава.

— Не знам какво ще решат прокурорите, но ще направя всичко възможно ти да не бъдеш замесена. Сега просто трябва да изчакаме.

Макс не бързаше да стигнат до целта си. Кара известно време по магистралата, после отби по един изход, пое по някакъв страничен път в продължение на няколко километра и после отново се върна на магистралата. Докато шофираше, наблюдаваше движението и отпред, и в огледалото за обратно виждане. Ели разбра, че иска да е сигурен, че никой не ги следи.

Макс забеляза табела, че при следващия изход от магистралата има аптека.

— Искаш ли да се отбием там, за да купиш теста за бременност?

— Прекалено близо сме до града.

Той получи същия отговор и следващите три пъти, когато предлагаше да спрат в някоя аптека. Накрая не издържа и попита:

— Ще купиш ли този тест скоро, или да карам направо към Маями?

— Можеш да спреш на следващата.

— Какво би направила ти, ако се окажеш бременна?

Тя не се поколеба.

— Ще родя бебето.

— И Ани така каза.

— Ще й помогна с каквото мога.

— А ще уведомиш ли бащата?

— Разбира се, че ще му кажа. Моя отговорност е да му съобщя. Зададе ли същия въпрос и на Ани?

— Не.

— Тя току-що се яви на изпита за адвокатска правоспособност.

Той кимна в знак, че Ани му го е споменала. Колко ли време бяха говорили Макс и Ани, запита се Ели.

— Къде е срещата ни с Кларк и Хърши?

— В един ресторант, който се казва „Хатауейс“. На около километър и половина от магистралата.

Появи се табела за клон на една от големите вериги аптеки и Макс зави към паркинга. Ели купи три теста за бременност, по един от три различни марки.

— Просто за по-сигурно — обясни му тя, докато чакаше на касата.

Касиерката, набита жена с розови бузи и къса къдрава коса, върна на Ели рестото, погледна Макс, после отново спътницата му и каза:

— Успех!

Ели се усмихна.

— Благодаря. И аз стискам палци.

Когато се върнаха в колата и потеглиха, Макс я попита:

— Стискаш палци?

— Не исках да разочаровам жената.

Той поклати глава.

— Ти си уникална, знаеш ли.

— Купих десерт — съобщи тя и му подаде едно шоколадче „Хърши“.

Той се засмя и пак поклати глава.

Пристигнаха в ресторанта няколко минути преди уречения час. Тъй като още беше рано, можеха да си изберат маса. Макс се спря на една в ъгъла, за да могат да говорят на спокойствие. От мястото си той можеше да гледа през прозореца, а зад гърбовете им беше стената.

— Познаваш ли някого от двамата агенти? — попита Ели.

— Говорили сме по телефона няколко пъти, но не съм работил с тях. Чувал съм, че са добри.

— Но как ще се слеят с тълпата на партито?

— Дори няма да разбереш, че са там.

— Макс, това е малък град, всички се знаят. Всеки непознат се набива на очи.

— Стига си се тревожила.

Сервитьорката им донесе по чаша вода и менютата.

Мобилният телефон на Макс иззвъня.

— Ако е Саймън…

— Не е. И спри да мислиш за футбол.

Тя го погледна.

— Как да спра? Нали съм американка.

Той отговори на четвъртото позвъняване:

— Агент Даниълс.

Не каза нито дума в продължение на няколко минути, но по лицето му личеше, че новините не са добри. Когато пусна телефона обратно в джоба си, се обърна към Ели.

— Обади се шериф Бенет — започна той. — Каза, че получил обаждане от един приятел, който държал оръжеен магазин близо до Уинстън Фолс. Та той съобщил на Спайк, че около пет минути след отварянето на магазина Евън Патерсън влязъл и опитал да си купи оръжие.