Джули Гарууд
Идеалният мъж (39)

Тридесет и девета глава

Макс съжали, че не му беше позволено да внесе камера в съдебната зала, за да заснеме Ели на свидетелската скамейка. Тя направи на пух и прах адвокатите, които печелеха по две хиляди долара на час, и го стори с невероятна грация.

Съдията обясни, че това изслушване е само за предварително представяне на доказателствата и свидетелите, за да се определи кои обвинения ще бъдат приети и кои ще бъдат отхвърлени поради липса на доказателства.

Ели седеше на свидетелската скамейка, отпуснала ръце в скута си, със спокойно изражение на лицето, докато чакаше адвокатите на защитата да се опитат да дискредитират всяка нейна дума.

Кристофър Хамънд, водещият адвокат, имаше най-лицемерната усмивка, която Ели бе виждала. Беше висок, достопочтен на вид мъж, със скъп дизайнерски костюм и идеален възел на копринената вратовръзка, елегантно облечен… ако не се броеше един малък недостатък.

Семейство Ландри седяха на масата на обвиняемите с каменни физиономии. Госпожа Ландри, облечена в строга бяла блуза и пуловер с остро деколте, и господин Ландри, в тъмносин делови костюм, изглеждаха като олицетворение на благоприличието. Ели не беше присъствала в съдебната зала по време на показанията на Уилис Когбърн, но знаеше от Макс, че Уилис е описал с големи подробности връзката си с Ландри и след това е разказал за действията, които бе предприел по тяхна заповед. Опитните адвокати бяха направили всичко възможно, за да го дискредитират, но Уилис бе издържал на напрежението. След един час даване на показания той дори бе събрал достатъчно смелост, за да погледне Кал Ландри в очите.

Хамънд, с ръце зад гърба и вперил поглед в пода, крачеше пред свидетелската скамейка в продължение на няколко секунди, подбирайки внимателно думите си, преди да се обърне към Ели.

— Вие имате впечатляваща биография, доктор Съливан — започна той. — Толкова млада, а хирург травматолог… и вече сте получили такова признание… много впечатляващо наистина.

Ако очакваше тя да започне да се хвали, много беше сбъркал. Тя просто се взираше в него и чакаше. Щом Хамънд осъзна, че не може да я очарова, се залови за работа. Помоли я да му повтори какво е казал Уилис Когбърн, докато тя се е занимавала с раната му край пътя.

Ели отговори на въпроса, без да украсява разказа си.

— Повярвахте ли на господин Когбърн, когато ви каза, че е бил нает да ви убие?

— Да, повярвах му.

— Вече беше доказано чрез свидетели в този съд, че господин Когбърн е лъгал в множество случаи, за да избегне съдебно преследване. Имате ли причина да вярвате на човек, който обичайно лъже?

Прокурорът понечи да възрази, но се облегна назад, когато Ели отговори:

— Той стреля по мен. Така че — да, вярвам, че искаше да ме убие.

— Ние не сме тук, за да опитваме да установим действията на господин Когбърн — напомни й адвокатът. — А за да определим дали господин Когбърн е действал по заповед на господин и госпожа Ландри. Смятате ли се за наблюдателна личност, доктор Съливан?

— Да.

— Били сте в ужасна ситуация. Уилис Когбърн призна, че е стрелял няколко пъти по колата ви в опит да взриви резервоара. За щастие той не е успял, но все пак е уцелил едната ви гума.

— Задавате ли някакъв въпрос, или просто си припомняте фактите? — попита прокурорът.

Хамънд продължи:

— Помните ли колко изстрела са били възпроизведени?

— Мисля, че бяха три.

— Но не сте сигурна.

— Не.

— Ала твърдите, че сте наблюдателна.

— Да.

— Когато сте се намирали под обстрел, бих предположил, че възприятията ви са били силно ограничени. Вие сте бягали, за да спасите живота си.

— Отново — обади се прокурорът, — съдържа ли се някакъв въпрос в словоизлиянията на господин Хамънд?

— Вашата способност да оцените ситуацията е била силно повлияна, нали?

Ели погледна съдията, а после се обърна към Хамънд:

— Ако си спомняте, аз съм хирург травматолог. Обучена съм да се справям с кризисни ситуации.

— Да, разбира се, но трябва да признаете, че тази ситуация е била различна. Преследвал ви е побъркан мъж, който е смятал, че е нает да ви убие. Стрелец, страдащ от налудничави заблуди.

Ели не отговори, а изчака следващия въпрос.

— В онзи момент господин Когбърн е изпитвал силна болка, нали?

— Да. Той имаше огнестрелна рана.

— Кажете ни точно какво мислите, че сте чули да казва господин Когбърн, докато сте превързвали раната му.

Тя отново повтори разговора дума по дума.

Когато тя приключи, адвокатът продължи:

— Дори и той да е казал онези думи, приемате ли, че господин Когбърн може да е бил в неадекватно състояние или вие да не сте могли да направите точна оценка на умственото му състояние към онзи момент? В края на краищата вие самата току-що сте били преживели травматично събитие.

— Очите му бяха бистри и той не говореше дезориентирано.

— Това вашите наблюдения ли бяха?

— Да. Уилис Когбърн не беше в състояние на помътен ум и не лъжеше — настоя тя.

— Значи вярвате, че вашите наблюдения са били точни? — попита той с подигравателен тон.

Ели започваше да се дразни. Защо адвокатът продължаваше с тези налудничави въпроси?

— Да, вярвам. Аз съм много наблюдателна — заяви тя. Трябваше да спре дотук, но не устоя. — Забелязвам, че обривът на лявата ви ръка няма да се оправи, ако продължите да го мажете със същия мехлем. Алергичен сте към него. Забелязвам, че господинът на третия ред отляво има тежък конюнктивит. А жената на втория ред има пликче с бонбони в чантата и се опитва да измисли как да ги яде, без да вдига шум. Бонбоните са „M & M“. Също така забелязвам, че помощник-адвокатът на масата на защитата постоянно поглежда към часовника си и няма търпение да се махне оттук, защото, изглежда, има нещо между него и съдебната репортерка.

Помощник-адвокатът погледна паникьосано, после сведе глава и заби поглед в бюрото.

Ели спря за момент, погледна Хамънд в очите и завърши:

— И забелязвам, че ципът на панталона ви не е вдигнат.

Адвокатът почервеня от смущение и бързо вдигна ципа си.

— Нямам повече въпроси.