Джули Гарууд
Идеалният мъж (24)

Двадесет и четвърта глава

— Това не е лоша новина — настоя Ели. — Не ме гледай така. Сега знам къде се намира Патерсън и да се надяваме, че той ще опита да се добере до мен, а ти ще го арестуваш.

— Ели, той ще успее да се сдобие с пистолет.

— Ще знае ли как да си го купи на черно? Откъде? С кого може да говори? — Агент Кларк задаваше въпросите. Двамата с агент Хърши бяха пристигнали броени минути след разговора на Макс със Спайк.

Макс се беше оказал прав, когато я уверяваше, че двамата агенти могат да се слеят с тълпата. Джон Хърши беше висок метър и осемдесет, слаб, но мускулест. Ели предположи, че той бяга редовно, може би дори участва в маратони. С гъстата си чуплива коса и очилата той приличаше на професор от университета на баща й. Пийт Кларк беше нисък, набит и доста оплешивял. А с добродушното си обло лице изглеждаше като нечий любим братовчед.

— Този Патерсън е луд, но това не означава, че е глупав — вметна Хърши.

Кларк имаше снимки на Патерсън и на Уилис Когбърн в телефона си. Ели погледна снимката на Когбърн и си помисли, че той изглежда като нормален човек. Определено не приличаше на наемен убиец. Но пък, разсъждаваше тя, как би трябвало да изглежда някой наемен убиец? По какво би се различавал?

Отново насочи вниманието си към разговора за Патерсън, когато Макс каза:

— Той няма да стреля така, че да я убие. Ще опита да убие всеки, който е с нея, но Патерсън обича да използва юмруците си. Ще иска да я рани, за да не може тя да избяга. Ако му се удаде възможност, ще опита да я пребие до смърт.

Ели бе съгласна със заключенията му. Кларк се беше запознал с части от досието на Патерсън, Хърши — също. И двамата споделяха мнението на Ели. Това беше възможност маниакът да бъде заловен веднъж и завинаги.

— Ако той носи пистолет и опита да я рани, ще можем да го изпратим в затвора за дълго време — каза Кларк.

— Добре, значи сега се оглеждаме за двама мъже. Имаме снимките им и знаем какво трябва да правим — обяви Хърши.

— Да ги елиминираме — допълни Кларк. — Като бесни кучета. Това трябва да направим.

— Но вместо това ще ги арестувате — обади се Ели.

Макс й се усмихна.

— Ти си гласът на разума.

— Правилно ли съм разбрал, че ще заминете веднага след партито? — попита Кларк.

— Няма да си тръгна, преди Патерсън да се озове зад решетките — закле се младата жена.

— Ели… — започна Макс.

Тя не го остави да продължи.

— Ако трябва, ще почукам на вратата на родителите му и ще го подмамя да излезе и да ме нападне. Искам да го заловите и да го приберете. Моля ви! Искам този кошмар да свърши. — Гласът й пресекваше от силните емоции и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Хърши кимна.

— Да пипнем кучия…

— И Когбърн — добави Кларк.

Хърши се съгласи:

— Може да извадим късмет и да пипнем и него този уикенд.

* * *

Ели мълчеше, докато пътуваха обратно към Уинстън Фолс. Макар да не личеше по изражението й, Макс знаеше, че е разстроена, защото си беше поръчала мляко в ресторанта и го бе погълнала като лекарство.

— Язва ли имаш?

Тя го погледна озадачено. Въпросът беше абсолютно неочакван.

— Не.

— Пиеш много мляко.

— Обичам мляко. Успокоява ми стомаха.

— Поръча го точно след като научи, че Патерсън е опитал да си купи пистолет.

— Да — призна тя.

Известно време и двамата мълчаха, после Макс наруши тишината:

— Хайде, Ели. Кажи ми какво се върти в главата ти. Знам, че си разтревожена.

Разтревожена? Това дори не се доближаваше до начина, по който се чувстваше.

— Искам да остана в Уинстън Фолс и да заловите Евън Патерсън. Нямаш представа какво ми беше, като не знаех къде се крие той, но сега, след като е тук, имам възможност да го предизвикам да излезе на светло. Да се надяваме, че той ще направи нещо, заради което да бъде арестуван.

— Това сигурно те плаши.

— Ако видя отново лицето му, вероятно ще превъртя — призна си тя. — Но точно сега не съм изплашена. Ти ще бъдеш с мен. Няма да му позволиш да ме нарани.

Вярата й в него беше огромна.

— Точно така.

Тя кръстоса краката си и се премести на седалката така, че да е по-близо до Макс.

— Родителите му го подкрепяха, намираха му извинения и през цялото време виняха мен. Документирано е как твърдяха, че аз съм причината синът им да бъде измъчван.

— Знам, скъпа, прочетох досието. Мисля, че е време да си поговоря с господин и госпожа Патерсън.

— Но защо ще ходиш у тях? Ако Евън се крие в къщата им, те ще излъжат и ще кажат, че не е там. Ще направят всичко по силите си, за да го защитят.

— Вероятно — съгласи се Макс.

— Тогава защо ще ходиш?

— За да предупредя родителите му. Те трябва да знаят, че синът им се е опитал да си купи оръжие.

— Не мисля, че това ще промени нещо.

Колкото повече наближаваха Уинстън Фолс, толкова по-нервна ставаше Ели. Дланите й се изпотиха, започна да се задъхва, все признаци на посттравматичен стрес. Кой можеше да я вини? За нея името Патерсън беше синоним на болка.

Тя искаше да го прогони от мислите си, но всеки път, когато успееше да изтрие името му от съзнанието си, там се наместваше това на Когбърн. Същата игра. С друг играч.

Като видя колко е разстроена, Макс се протегна и хвана ръката й.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Бен. Макс включи телефона на високоговорител и го постави върху таблото.

— Аз съм с Ели, Бен — каза той. — Какво става?

— Хюс смята, че Ландри ще отзоват Когбърн.

— Защо?

— Заради Грег Роупър. Никой не знаеше за него, докато не се появи. А сега той изчезна. Единственото логично обяснение е, че е имало изтичане на информация. Някой осведомява Ландри за хода на разследването. Вече сме възложили на специален екип да открие кой го прави.

— А това означава, че семейство Ландри знаят, че Ели не е могла да ги идентифицира — заключи Макс.

— Точно така — потвърди Бен. — Според Хюс, Ландри нямат причина да се опитват да премахнат Ели. Според него тя не е изложена на опасност и може да остане сама.

— Някой откри ли Когбърн? — попита партньорът му.

— Не.

— Тогава няма да я оставя сама — натърти Макс.

— Съгласен съм. Мисля, че Хюс прибързва със заключенията.

След като приключиха разговора, Ели се обърна към Макс. Той беше намръщен.

— Смяташ, че ще съм в опасност заради Ландри?

— Не знам — призна той. — Но няма да те изпусна от поглед, докато не се разбере къде се намира Уилис Когбърн.