Джули Гарууд
Идеалният мъж (15)

Петнадесета глава

Тя не се зарадва, като го видя. Всъщност сърцето й едва не спря, когато Макс паркира на алеята. Ели боядисваше старата стая на Ани на втория етаж и случайно погледна през прозореца точно когато агентът слизаше от колата.

Беше толкова слисана, че изтърва четката си. За щастие тя падна върху найлона, с който бяха застлали дървения под.

Какво правеше той тук? Дали не се беше случило нещо? Разбира се, че нещо се бе случило, реши тя и сама отговори на въпроса си. Иначе Макс нямаше да се появи тук.

Може би е открил къде се крие Евън Патерсън и искаше да й каже. Не, в такъв случай той просто щеше да вдигне телефона и да й се обади.

О, боже, баща й си беше вкъщи. Той вероятно седеше на верандата отпред и четеше новините на лаптопа си. И бездруго беше толкова стресиран. Появата на федерален агент щеше да го довърши.

Облечена в стари къси панталонки, блуза без ръкави и джапанки, Ели се втурна надолу по стълбите, прелетя през дневната и изтича навън. Подмина баща си, без да каже и дума, и спря рязко на крачка от Макс.

Беше й трудно да си поеме дъх, но не защото се бе уморила от тичането. Той беше причината. Когато я видя, на лицето му се появи широка усмивка. От онази трапчинка на бузата му на глупавите жени сигурно им се подкосяваха краката. Тя си напомни, че не е глупава жена.

Той изглеждаше адски секси. По дяволите!

Поздравът й не беше никак учтив:

— Какво правиш тук?

Макс гледаше зад гърба й.

— Това баща ти ли е? Има вид, сякаш ще припадне. А…

— Какво „а“? — попита тя намръщено.

— Забелязал е оръжието ми.

— Супер — прошепна тя. — Просто супер.

— Какво значи това?

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш — каза младата жена на висок глас, така че баща й да я чуе. После се надигна и целуна Макс по бузата.

Той не можа да устои. Придърпа я в прегръдката си, каза й, че има боя по косата, и я целуна по устните. Беше бърза целувка, но удивително страстна.

— Това би трябвало да върне малко цвета на лицето ти.

Тя обви ръце около врата му и прошепна в ухото му:

— Не съм казала на родителите си за стрелбата в парка… или за Шон Гудман… нали разбра…

— Ясно.

Рамо до рамо, двамата изкачиха стъпалата на верандата, където стоеше баща й, и Ели ги представи един на друг:

— Татко, това е приятелят ми Макс Даниълс.

— Уилям Съливан — протегна ръка баща й.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Прям както винаги, Уилям каза:

— Забелязах, че носите оръжие.

— Да, сър, така е.

— И значка — добави нервно Ели. — Той има и значка. Макс е агент от ФБР.

Видимо намръщен, баща й попита как двамата са се запознали. Беше очевидно, че е изпълнен с подозрения.

— В болницата — бързо отговори Ели, преди Макс да успее да каже и дума. — Запознахме се в болницата. Приятелят му се нуждаеше от лечение. — И добави небрежно: — Рутинна операция.

Тя не спираше да кима, въпреки че опитваше да се успокои. Това не беше светата инквизиция. Защо беше толкова нервна? Знаеше защо. Държеше се като побъркана, защото Макс се бе появил така неочаквано.

Младият мъж забеляза тревогата в очите на баща й, така че небрежно хвана ръката на Ели и я придърпа към себе си.

— Ели направи операцията — заяви той гордо.

Тя кимна отново. Започваше да се чувства като кукла на конци.

— Точно така. А после с Макс започнахме да се виждаме.

Чувстваше се ужасно, че лъже баща си, но оправда действията си с това, че мотивите й са добри. Ако му кажеше истината, той щеше да се задълбае във всички потенциални сценарии, които можеха да й се случат.

Баща й видимо се отпусна.

— Много се радвам да се запозная с един от приятелите на Ели. Защо не влезем вътре и да пийнем по нещо студено? Сигурно сте ожаднели. — Направи им знак да влязат пред него.

Майката на Ели се появи откъм кухнята, като бършеше ръцете си в престилката.

— Уилям, вечерята ще бъде готова след… — Спря на средата на изречението, когато видя непознатия, и реакцията й беше почти същата като на съпруга й при вида на оръжието.

— Клер, това е Макс Даниълс — каза Уилям. — Приятел на Ели.

— Приятел?

— Да, мамо — обади се Ели. — Приятел.

— О! — Тя потупа нервно прическата си. Погледът й се стрелкаше от дъщеря й към младия мъж и обратно.

Макс се усмихна и пое ръката й.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Боже, какъв красавец! — Клер се засмя след този коментар. — Ще останете за вечеря, нали?

— С удоволствие.

Лицето на майка й грейна. Какво й става? — зачуди се Ели.

— Хайде да седнем в стаята с камината, тя е до кухнята — предложи баща й.

Защо, за да го изпечете на шиш ли? — помисли си Ели. Оказа се права. Въпросите заваляха един след друг.

Не знаеше дали Макс харесва подсладен чай, но той прие предложената му чаша. Младата жена стоеше до кухненския остров и докато го гледаше, беше сполетяна от най-удивителното прозрение: Макс можеше да се държи очарователно. А майка й? Тя бе толкова развълнувана, че се беше изчервила. Дали се държеше така, защото дъщеря й най-после си е намерила друг мъж? Тази възможност я вбесяваше. Или майка й се държеше странно, защото Макс беше толкова мил… поне с нея.

— Ели, защо не отидеш да се преоблечеш преди вечерята — предложи майка й.

— Почти свърших с боядисването на стаята. Останала ми е само дограмата. — И една стена, добави мислено. — В колко часа ще вечеряме?

— След един час.

— Аз ще помогна за боядисването.

Ели нямаше нищо против. Гореше от нетърпение да остане насаме с него, за да разбере защо бе изминал целия този път, за да дойде при нея.

— Не, ти си гост — възрази баща й.

— Той обича да боядисва — бързо вметна Ели.

— Колко време ще останеш? — попита баща й.

— Не много — отвърна Ели вместо него.

— Уилям, Макс е придружителят на Ели. Ще остане поне до след сватбата. Нали, Макс?

— Моят какво? — попита младата жена.

— Твоят придружител, скъпа.

— Не, не е…

— Ще си тръгна заедно с Ели — съобщи Макс и й хвърли поглед, подсказващ й да не опитва да спори.

— Ще пътувате заедно на връщане?

— Точно така.

Ели клатеше отрицателно глава, но никой не обърна внимание на протестите й.

— Дъщеря ни не може да е в по-голяма безопасност, след като си има агент от ФБР, който да я придружава — каза Уилям и се обърна към Макс. — Настани ли се вече в някой от хотелите в града?

— Не, сър, пристигнах направо тук.

— Добре — заяви баща й. — Ще отседнеш в апартамента над гаража. Не е толкова зле, колкото звучи. Всъщност е много удобен, нали, Клер?

— Да, така е.

— Аз съм отседнала в апартамента — обади се Ели.

— Да, скъпа, така е — съгласи се майка й.

— Там има две спални — напомни баща й.

— А вие и двамата сте възрастни — добави майка й.

Ели остана като онемяла. Беше толкова нетипично за баща й да реагира по този начин. Вярно, тя вече бе възрастна, но до този момент баща й никога не се беше отнасял с нея по този начин. Отношението на майка й беше още по-шокиращо. Тя винаги се впрягаше, истинска южняшка дама, която вечно се тревожеше какво ще кажат хората. Очевидно в момента не даваше и пет пари за хорското мнение.

— Признавам, че ще спя по-спокойно, като знам, че има кой да те наглежда — каза Уилям. — Ели споменала ли ти е за Евън Патерсън?

Макс кимна:

— Да, сър. Знам всичко за него.

Баща й въздъхна с облекчение.

— Дъщеря ми все таи нещата вътре в себе си. Не бях сигурен дали ти е разказала за миналото си, но съм доволен, че го е направила. Сега разбираш защо съм доволен, че ще отседнеш у нас.

— Татко, Макс не е казал, че е съгласен да…

— С удоволствие ще отседна в дома ви.

— Добре — кимна Уилям. — Ще може ли след вечеря да поговорим относно Патерсън за малко?

— Разбира се — отвърна Макс.

— Много искам да науча повече за вас двамата — каза майка й. — От колко време се виждате и как…

— По-късно, мамо — прекъсна я Ели. — След вечеря ще можеш да зададеш всичките си въпроси. Четките ще изсъхнат. Хайде, Макс. Предложи да боядисваш. Да вървим.

Той я последва по стълбите. Ели мърмореше нещо, но Макс не чуваше какво точно казва. От тона й отгатна, че не е щастлива. Много лошо, помисли си той. Беше дошъл чак дотук, за да я пази, и точно това смяташе да направи.

Обаче щеше да му се наложи да впрегне самоконтрола си, за да се концентрира върху тази задача. Първата мисъл, която му хрумна, когато пристигна пред къщата й и я видя да слиза по стълбите към него, беше, че тя е невредима. И това го изпълни с облекчение. Втората мисъл беше съвсем в друга посока. Запита се дали краката й са станали по-дълги от предния път, когато я бе видял. А щом тя се доближи до него, главата му се изпълни с фантазии.

Ели го поведе към стаята на Ани. Макс се закова на място, като видя цвета на стените.

Тя изчака той да затвори вратата след себе си и после заговори:

— Положението е лошо, нали? Разбира се, че е лошо. Иначе нямаше да дойдеш тук. Щеше да се обадиш, ако новините бяха добри, нали? Значи е лошо. Кажи ми, Макс. Какво е станало?

Той чу, че баща й се качва по стълбите. Сега не беше подходящ момент да й обяснява. Ели щеше да се разстрои, а като видя как реагира баща й на пистолета, му стана ясно, че никак няма да се зарадва на новините.

— Мече или четка? — попита Макс.

Тя примигна.

— Моля?

Той повтори въпроса си точно когато баща й отвори вратата и влезе вътре с думите:

— Аз ще взема мечето, а вие двамата довършете дограмата. Колко ти е останало, Ели?

— Два прозореца.

Дограмата беше бяла, а стените — в искрящ нюанс на лавандулово. Макс се зае с единия прозорец, а Ели — с другия. Тя постоянно хвърляше погледи към него и се чудеше как да накара баща си да се махне, но той явно нямаше намерение да ходи никъде. Беше развеселен и настроен за приказки — несъмнено заради появата на въоръжения й приятел.

Тя отново изпита вина. Нейното присъствие в къщата го натоварваше допълнително. Не трябваше да се поддава на молбите на майка си да дойде за сватбата. За баща й щеше да бъде много по-лесно, ако не се беше появила.

— Трябва да видиш водопадите, докато си тук. До тях се стига само пеш, но не е дълго ходене, а гледката си заслужава, нали, Ели? — попита той, докато си наливаше боя във ваничката.

— Така е — отвърна тя. — Но не знам дали Макс ще има време…

— Разбира се, че ще има — настоя баща й. — Макс, нали каза, че ще бъдеш тук, докато Ели си тръгне?

— Точно така — потвърди агентът.

Ели го изгледа навъсено. Той й намигна.

— Вие двамата откога сте заедно? — попита баща й.

Твърдо решена да пресече желанието им да задават лични въпроси още в зародиш, тя отговори:

— От известно време. Макс, казах ли ти, че баща ми е доктор на математическите науки? Сега е декан на факултета в университета. Споменах ли ти това?

— Ели, Макс не иска да слуша за моите постижения. Но съм сигурен, че ще му бъде интересно да научи за твоите.

— Определено — потвърди Даниълс. — Каква беше тя като дете?

— Трудна — усмихна се баща й.

— Не се изненадвам — отбеляза Макс.

— Хей… — опита да протестира Ели.

— Тя беше истинско предизвикателство за нас — добави баща й. — Не спираше да ни удивява.

— Как?

Уилям спря за момент и задържа мечето над ваничката, докато се чудеше коя история да разкаже.

— Тя беше на седем или осем години, а в университета имахме един гостуващ професор…

— О, татко, не разказвай историята за лекцията.

— Ели, тя е една от любимите ми — възрази той.

Знаеше, че няма смисъл да спори. Когато баща й си наумеше нещо, никой не можеше да го разубеди.

— Бях много по-голяма — каза тихо тя.

Баща й не обърна внимание на уточнението.

— Беше професор по математика от Англия. Казваше се доктор Найджъл Гудрик и бе много интересен човек. Никога не би изнесъл лекция в толкова малък университет, но беше на посещение на свой роднина, който живееше в града, и затова се съгласи. Гудрик обръщаше голямо внимание на разни незначителни подробности и беше доста арогантен. Нали така, Ели?

— На мен ми се струваше зъл — каза тя. — И миришеше странно, на нафталин.

— Ели беше за няколко часа при мен в университета онзи следобед и случайно точно това беше избраното от доктор Гудрик време за лекцията му за великия немски математик Карл Фридрих Гаус. Очаквахме доста от студентите по математика да дойдат, така че лекцията бе преместена в най-голямата зала. Професорът беше долу на подиума, а ние с Ели седяхме до пътеката на около петнайсет-двайсет реда от него. Младежите, студентите… се отегчиха. Признавам, че професор Гудрик се оказа доста скучен.

— Направо приспа слушателите си — уточни Ели. Боядисваше перваза на прозореца и се дръпна крачка назад, за да огледа работата си.

— Все пак никой не си тръгна от залата. Студентите щяха да получат допълнителни точки заради посещението на лекцията, но за да докажат присъствието си, трябваше да се подпишат след края й, вместо в началото. Иначе мнозина щяха да си излязат. Повечето престанаха да го слушат в момента, щом започна да говори за живота на Гаус и приноса му към математиката.

— Сигурно и аз бих постъпил така — призна Макс. — Опасявам се, че никога не съм чувал за Гаус.

— Ако не се занимаваш с математика, не е много вероятно да си го чувал — каза Уилям. — В залата цареше гробна тишина, но това беше, защото повечето в аудиторията спяха — и затова постъпката на Ели толкова се наби на очи.

— И каква беше тя? — попита Макс.

— Доктор Гудрик тъкмо бе разказал една от легендите за Гаус. Говори се, че като дете Гаус бил много зрял за възрастта си и вечно си навличал проблеми в училище. Един ден учителят искал да го накаже и му казал да събере всички числа от едно до сто. Разбира се, учителят смятал, че това ще отнеме на младия Фридрих доста време, но Гаус решил задачата за секунди и учителят бил изключително удивен. Доктор Гудрик разказа историята и после попита дали някой от присъстващите студенти може да му каже отговора, който Гаус е получил, или как е стигнал до него. Всички мълчаха. След няколко секунди Ели се изправи и огледа залата.

— Очаквах някой от големите да вдигне ръка.

— Но никой не го направи — продължи баща й, — така че дъщеря ми вдигна ръка. Помня, че Гудрик се подсмихна високомерно, докато мъмреше студентите, че никой не се е опитал дори да отгатне, и ги обвини, че не са внимавали — което, като се замислиш, си беше критика към неговите умения на лектор — когато най-после забеляза Ели и я посочи. „Детето иска да пита нещо?“ — запита той.

Макс се усмихна. Вече се досещаше какво ще последва.

— Ели се притесни, защото сега всички я гледаха, но каза: „Не, сър. Аз знам отговора. Пет хиляди и петдесет“. Гудрик видя, че седя до нея, реши, че аз съм й подсказал отговора, и й предложи да излезе и да покаже на публиката как е стигнала до това заключение.

Ели се обърна и прекъсна баща си:

— Готова съм с прозореца. Да довърша ли твоя? — попита тя Макс.

— И тя направи ли го? — запита Макс, без да обръща внимание на въпроса й.

— И още как. Излезе на подиума, взе маркера от ръката му и показа как решението може да се разбие на петдесет двойки от еднакви суми от сто и едно. А петдесет по сто и едно е пет хиляди и петдесет. Гудрик изглеждаше слисан, но все пак я поздрави за правилното решение. После я попита дали може да реши друга задача. Осъзнах, че опитва да й натрие носа с втората задача, но тя се справи и с нея.

Ели махна с четката си.

— Татко, Макс, някой от вас чува ли ме изобщо?

— Аз те чувам — отвърна агентът.

Баща й продължи:

— След тези две задачи прекъснах препитването и я заведох вкъщи.

— Той ме накара да обещая, че няма да разказвам на мама какво се е случило — каза тя.

— Защо? — попита Макс.

— Двамата с Клер се бяхме разбрали, че ще помогнем на дъщеря си да води възможно най-нормален живот — обясни Уилям. — Излизането й на подиума и привличането на вниманието към нейните способности на такава ранна възраст… двамата с майка й не желаехме това и…

— И какво?

Уилям го погледна смутено.

— И знаех, че жена ми ще ми вгорчи живота, ако научи за станалото. — Засмя се и добави: — Кълна се, това беше единственият случай, когато й позволих подобна проява. Ели винаги е обичала математиката. Изчиташе всички книги, които носех вкъщи, и двамата решавахме задачи заедно от време на време вечер, докато близначките си пишеха домашните или се къпеха.

За щастие баща й устоя на желанието си да разкаже още истории за детството й и Ели беше благодарна за това. Тя довърши боядисването и когато баща й заведе Макс до гаража, за да му покаже апартамента, младата жена си взе душ и се преоблече в чисти дънки и тениска.

Майка й не одобри вида й.

— Трябваше да си сложиш пола. Имаме гост.

— Мамо, той е просто приятел.

— Отиди да подредиш масата в трапезарията.

— Имаме огромна кръгла маса в кухнята. Макс ще се чувства чудесно и тук. Освен това ти вече си я подредила.

— Просто си помислих, че трябва да бъдем малко по-официални. Когато Ава и Джон идват на вечеря, тя винаги настоява да вечеряме в трапезарията.

Има си хас, помисли си Ели. Ава си падаше по показността.

— Не е нужно да го впечатляваме.

— Добре тогава. Просто добави прибори за него на кухненската маса.

— Благодаря, мамо. — И я целуна по бузата.

— След като си в толкова добро настроение… — започна майка й.

Ели извади една чиния от шкафа.

— Отговорът ми все още е не.

Занесе приборите и ленената салфетка на масата и подреди мястото на Макс. Никога не би си помислила, че ще прави това.

— Дори не знаеш какво се канех да те попитам — каза майка й, докато вадеше зеленчуци от хладилника.

Ели ги взе от ръцете й и ги занесе на плота до мивката. Майка й й подаде дъската за рязане.

— Щях да кажа, че след като си в добро настроение, можеш да промениш…

— Няма да бъда шаферка.

— Виж какво, Елинор Катлийн… — ядоса се майка й. — Губиш си времето.

— Ще разбиеш сърцето на сестра си.

Ели поклати бавно глава.

— Няма да успееш, като опитваш да провокираш чувството ми за вина. Отговорът е не.

— Не какво? — попита баща й, който влезе през задната врата с Макс.

— Дъщеря ти се инати — отвърна майка й.

Макс носеше домати от градината, която Уилям гордо му бе показал. Остави ги в мивката и пусна водата, за да се измият. До него Ели режеше зеленчуци. Майка й я видя колко бързо действа с ножа и веднага я предупреди:

— Внимавай с този нож. Много е остър.

Ели не вдигна глава.

— Добре.

— Не бързай толкова, за бога. Ще си отрежеш някой пръст. Я най-добре дай ножа на мен. Аз ще ги нарежа.

— Добре, ще режа по-бавно — обеща младата жена.

Баща й бе отишъл в съседната стая и стоеше прав, с ръце в джобовете, и гледаше новините по телевизията, а майка й се отправи към трапезарията, за да донесе една от красивите си купи за салата. Макс се наведе към Ели.

— Майка ти знае, че си хирург, нали?

Тя се засмя.

— Да, знае.

— Значи би трябвало да е наясно, че умееш да използваш остри ножове.

— И мама, и татко знаят какво работя, но никой от тях не е видял как съм стигнала дотам. Когато напуснах дома си, бях още дете. Не ме видяха как изминавам пътя от студент по медицина, после стажант, сетне специализант и накрая пълноправен хирург. Не са слушали разказите ми какво се е случвало, докато съм се обучавала.

Уилям влезе в кухнята.

— Макс?

— Да, сър.

— Изглежда, има още известно време, докато вечерята бъде готова. Можеш ли да дойдеш с мен в задния двор, за да поговорим?

Ох-ох! Ели не се зарадва да чуе това.

— За какво ще говорите? — попита тя.

— За Патерсън — отвърна баща й. — Ако Макс се интересува, мога да го информирам какво съм научил от приятелите си във ФБР.

— Разбира се — кимна агентът. — Веднага идвам. — Обърна се към Ели и прошепна: — Не излизай от къщата.

Младата жена стоеше до мивката и се взираше по посока на двора. Не можеше да види двамата мъже, но дочуваше приглушените звуци от гласовете им. Беше сигурна, че Макс задава купища въпроси.

Той знаеше почти всичко за нея, а тя не знаеше абсолютно нищо за него. Е, не точно. Знаеше, че сега живее в Хонолулу, но е израснал в Монтана. И толкова. Сестри? Братя? Нямаше никаква представа. Реши, че й трябва план, за да се справи с неизбежните въпроси по време на вечерята. Веднага след това щеше да остане насаме с него и да настоява да получи отговори.

Вечерята щеше да е истинско предизвикателство.

— Къде си израснал, Макс? — попита баща й, докато Клер сервираше салатите.

— В Бут, Монтана.

— Родителите ти още ли живеят там?

— Не — отвърна Макс. — Когато бях първи курс в колежа, се преместиха в Минеаполис, Минесота.

— Все още ли живеят в Минеаполис?

— Да, сър.

— Там става доста студено през зимата и пада много сняг — обади се майка й.

— Не мисля, че е кой знае колко по-различно от Монтана. И там има големи студове — каза Уилям. — Баща ти какво работи, Макс?

— Адвокат е. Работеше за Министерството на вътрешните работи в продължение на двайсет и пет години, после се пенсионира, а сега работи като детски защитник за щата Минесота.

— Достойно за възхищение — отбеляза Уилям. — Предполагам, че това е трудна работа. Имаш ли братя или сестри? — зададе следващия си въпрос той, без да прави и най-малка пауза.

Ели слушаше разпита със смесени чувства. Искаше да научи повече за Макс, но беше ужасена докъде може да доведе този разговор.

— Татко, спри с въпросите, моля те — каза тя. — Макс не е на интервю за работа.

— Просто си приказваме приятелски — възрази баща й.

Ели забеляза, че Макс не изглежда ни най-малко смутен от въпросите. Тя, от друга страна, усещаше как стомахът й се е свил и едва успяваше да преглътне салатата си. Изобщо не трябваше да лъже баща си. Трябваше да му каже истината веднага след като го представи на Макс. Но не го бе направила. Беше решила да си замълчи, защото баща й не изглеждаше добре и тя не искаше да му причинява още тревоги. Как би могла да го обремени с тях?

— А майка ти? Тя работи ли нещо? — попита баща й.

— Учителка е по музика.

— Имаш ли братя или сестри?

— Татко, стига. Остави Макс да яде.

— Нямам сестри — отвърна младият мъж. — Имам шестима братя. Саймън е най-големият, после съм аз, сетне Бишъп, Себастиан, Брадли, Тайлър и Адам.

— На родителите ти никак не им е било лесно с толкова момчета — каза Клер.

— Саймън Даниълс — изрече баща й. — Същото име като на футболиста, по когото Ели толкова си пада. Винаги е бил номер едно в отбора на мечтите й.

— Когато изобщо имам избор — обясни Ели.

Макс й отправи една усмивка.

— Знаеш за Саймън Даниълс?

— Разбира се, че знам. Той е най-добрият куотърбек в лигата. Статистиката му за миналата година беше невероятна: четири хиляди и триста ярда пасове, шейсет и осем процента завършени, най-нисък процент на отнети топки в лигата. Ти не се ли интересуваш от футбол?

— Разбира се, че се интересувам — отвърна той.

— Макс, искаш ли още месо? — попита майка й.

— Не, благодаря.

— Брат ти какво работи? — запита Уилям, като пое платото, което Клер му подаде.

— Футболист е.

Пълно мълчание последва това изказване. То не трая дълго. Ели изпусна вилицата си.

— Да не би да ми казваш, че брат ти е онзи Саймън Даниълс, който много скоро ще влезе в Залата на славата?

— Да, точно това ти казвам.

Майката на Ели изглеждаше озадачена.

— Но той е афроамериканец, а ти… не си.

— Родителите на Саймън ме осиновиха — обясни той. Сетне се усмихна и добави: — После продължиха и осиновиха и останалите. Бях на осем, когато процедурата по осиновяването приключи окончателно.

— Какво се е случило с биологичните ти родители? — попита Уилям.

— Катастрофа.

— Татко, край на въпросите — настоя Ели.

Знаеше, че лицето й е зачервено. Усещаше, че страните й са пламнали. Макс направо я бе застрелял с небрежното си потвърждение, че Саймън, идеалният куотърбек, е негов брат. Тя беше напълно ошашавена от тази новина, но се стараеше да не го показва.

— Ели, забелязах, че и ти беше изненадана от новината, че Саймън е брат на Макс. Не знаеше ли? — попита баща й.

— Ъъъ… не — заекна тя. — Макс никога не го е споменавал. — Мислите й препускаха, за да намери приемливо обяснение. — Но мога да разбера защо — додаде.

— Ще ми обясниш ли? — настоя баща й, намръщен.

— Той е искал да го харесвам заради самия него… а не заради прочутия му брат — поясни тя, надявайки се, че думите й ще прозвучат логично.

Баща й кимна и това вдъхна на Ели надеждата, че е повярвал на поредната й лъжа.

— Има още много неща за Макс, които не знам — каза тя. Това беше меко казано. — Все още се опознаваме един друг.

После избута стола си назад, стана и грабна чинията на Макс. Докато вървеше към мивката, се сети да попита:

— Свърши ли, Макс?

Прибра и останалите чинии, докато баща й разказваше някаква смешна история за един от професорите в университета. След това се върнаха на темата за сватбата.

— Роднините ще започнат да пристигат след два дни, затова двамата с Уилям работихме трескаво да освежим къщата — съобщи майка й.

— Не трескаво, Клер.

— Има ли още стаи за боядисване? — попита Макс.

— Не, лавандуловата беше последната — обясни Уилям.

— Кой избра цвета?

Ели тъкмо изплакваше купата от салатата, преди да я сложи в съдомиялната.

— Не ти ли харесва?

— Не съм казал това. Просто се чудех кой го е избрал.

Родителите й се спогледаха, без да отговорят. Въпросът му сякаш ги изненада.

— Никой не го е избирал — обясни майка й. — Купихме тези цветове, които бяха на разпродажба, нали, скъпи?

— Точно така. Конкретно този цвят са го спрели от производство и затова беше намален.

Макс можеше да разбере защо. Боята направо фосфоресцираше.

— Взехме го почти без пари — съобщи Уилям гордо.

— Искаш ли кафе, Макс? — попита Клер.

— Не, благодаря.

Ели вече бе изплакнала и поставила в миялната повечето чинии. Майка й занесе една кана до плота и дъщеря й буквално я изтръгна от ръцете й, преди да я измие.

— Ели — започна майка й, — защо вие с Макс не се оттеглите вече в стаите си? Беше дълъг ден, а знам, че двамата ще искате да си поприказвате насаме. А и след като се наспиш добре, може би ще преосмислиш позицията си за сватбата.

— Уверявам те, че това няма да стане — отвърна тя и преди майка й да започне разговора отново, попита: — Сигурна ли си, че не искаш да довърша чиниите? — Без да изчака отговора й, стисна ръката на Макс и се отправи към задната врата.

Макс я накара да изчака, докато благодари на майка й за вечерята, след което я последва навън.

— Харесвам родителите ти.

Тя не погледна през рамо, докато прекосяваше с бърза крачка двора към стъпалата зад гаража.

— Ъхъ — съгласи се Ели. — Сигурно искаш да ми зададеш стотици въпроси за тях, нали?

— Не — отвърна той. — Добре де, може би два-три.

— Е?

Тя забърза по стъпалата и изчака Макс да отключи. Той се пресегна покрай нея, обгръщайки я в ръцете си, докато пъхаше ключовете. Ако помръднеше, устните й щяха да докоснат топлата му кожа. Младият мъж бутна вратата, за да я отвори, и се дръпна леко, за да влезе тя.

Ели отиде до средата на дневната, обърна се и скръсти ръце на гърдите си, докато чакаше той да заключи вратата и да я удостои напълно с вниманието си. Щом той се обърна с лице към нея, тя нареди:

— Хайде! Започвай да говориш. Защо си тук?

Той се облегна на вратата, ухилен.

— Мислех, че е мой ред да задавам въпроси.

Ели въздъхна отчаяно.

— Добре. Имаш право на два. После започваш да обясняваш. Хайде. Питай!

— Какво е придружител?