Джули Гарууд
Идеалният мъж (9)

Девета глава

Бен изненада Ели в ранния неделен следобед, като почука на вратата й и й каза, че трябва да я закара до полицията, за да прегледа някои снимки. Ако беше пристигнал петнайсет минути по-късно, щеше да я изпусне. Облечена с дънки, тениска и маратонки, Ели тъкмо прибираше телефона в чантата си, заедно с червилото, гребена, портфейла, чифт латексови ръкавици — беше се научила винаги да си носи по един — и малко шишенце с дезинфектант. Никога не излизаше от къщи без него.

Не попита къде е Макс, но Макбрайд сам й съобщи информацията:

— Роб, тоест агент Хюс, искаше Макс да му помогне с разпитването на всички възможни свидетели. Един млад мъж е минавал напряко през парка и твърди, че видял двамата Ландри.

— И може да ги идентифицира?

— Ще видим — отвърна Бен уклончиво.

— Значи той няма да е в управлението? — попита тя, когато се настани на седалката до агента.

— Кой? Макс ли? Не.

— Имах предвид агент Хюс — обясни тя. — Мислех, че той държи да присъства, когато ми показват снимките.

Бен поклати глава.

— Толкова му се иска да успееш да идентифицираш семейство Ландри, че му беше намекнато, че може неволно да те насочи към техните снимки, затова се взе решение Хюс да стои настрана.

Тя кимна.

— Няма проблем.

— Агент Уолбърг ще присъства — допълни Бен. — Той е от местния клон на Бюрото.

Мобилният телефон на Ели иззвъня. Тя погледна дисплея и каза:

— Извини ме. Обаждат се от болницата. — След кратък разговор прибра телефона в чантата си. — Току-що изписах Кайл. Леля му е дошла да го вземе. Той ще остане при нея — съобщи тя.

— Слава богу! Не ми се мислеше, че може да попадне на друг Горман.

— Той не е типичният социален работник. Повечето са компетентни и проявяват искрено съчувствие и разбиране — каза тя. — Да се надяваме, че наследникът на Горман ще бъде по-състрадателен.

След няколко пресечки Ели го помоли:

— Разкажи ми за тези Ландри.

— Те са едни шибани… — Бен не довърши изречението си, макар да бе готов с няколко пиперливи думи по техен адрес. — Отначало действаха в Омаха. Там живееха допреди пет години. — Разтри врата си и продължи: — Продават оръжия на всеки, готов да си плати. Непроследими оръжия. Започнаха с по-малки — пистолети от всякакви марки и модели, после преминаха на полуавтоматични, а сетне на…

Той излезе на магистралата и мина в средната лента.

— Сега на улиците има оръжия с куршуми, които могат да пробият стомана. Бронираните жилетки не могат да ги спрат.

— Знам. Виждала съм какви поражения могат да причинят. Ние ги наричаме пумпали.

— Кои вие?

— Хирурзите от болницата. Куршумите се въртят като пумпали в тялото, разкъсват артерии и органи. Миналата зима опитах да спася десетгодишно момче, пострадало от такъв куршум. Майка му ми обясни, че то просто пресичало улицата, когато стрелбата започнала.

— Оживя ли?

— Не. Издъхна, преди да извадим куршума. Никога няма да го забравя. Беше толкова красиво малко момче. Казваше се Джоел Уоткинс. — Тя извърна лице и се загледа през страничния прозорец. — Знам, че не тези Ландри са продали точно оръжието, с което е бил убит Джоел, но според мен те са също толкова отговорни за смъртта му. Всеки, който продава оръжия на улицата, е отговорен за всяка такава смърт.

Бен споделяше мнението й.

— Има стотици други дилъри, но Ландри са… те ще попаднат на специално място в ада.

— Без съмнение.

— Преместиха се в Хонолулу преди две-три години, когато се заеха с по-големи и мощни оръжия.

— Трябва да са планирали много голяма сделка, за да дойдат чак дотук.

— Да — кимна той. — За лош късмет, мъжете, с които трябваше да се срещнат, бяха убити в парка. Щеше да бъде добре, ако бяхме успели да заловим поне един от тях.

Стигнаха до полицейското управление и Бен намери място за паркиране зад ъгъла.

Ели го последва през двойната врата и попита:

— Колко време мислиш, че ще ви трябва, за да ги заловите?

— Трудно е да се каже, но рано или късно ще се появят. Ако не тук, тогава в Хонолулу. Свикнали са да получават призовки.

— И ще видят с какви доказателства разполагате?

— Да. И с какви свидетели.

Тя усети как по гърба й пробягаха тръпки. Беше предупредена за начина им на действие. Свидетелите изчезваха, а ако нямаше солидни доказателства срещу тях двамата Ландри щяха да се завърнат необезпокоявани към бизнеса си.

Агент Уолбърг ги чакаше в приемната и ги придружи до втория етаж, до една просторна дълга стая. Стените бяха боядисани в неутрално бежово и бюрата бяха почти едно върху друго. На всяко бюро имаше по един монитор и по един стол. Повечето бяха празни, но все пак бе неделя и все още беше рано. Ели предположи, че вечерта сигурно ще стане доста по-оживено, ако полицията приличаше на спешното отделение.

Тя подмина едър мъж с отпуснати рамене и външност на мексиканец, облечен с потник и дънки. Беше закопчан с белезници за стола си и седеше до детектива, който пишеше доклада си на компютъра. Ели забеляза жена и малко момче, които разтревожено наблюдаваха случващото се от една пейка в другия край на стаята, и предположи, че са роднини на арестувания. Мъжът стоеше с наведена глава и отговаряше троснато на въпросите на детектива.

Ели мина покрай мъжа и спря за момент. Забеляза нещо, върна се назад, за да го погледне по-добре, после продължи към дъното на стаята, където я чакаха Уолбърг и Макбрайд. Уолбърг любезно я настани на един стол, а Бен постави две папки със снимки пред нея. Отвори едната и Ели видя, че са полицейски снимки в профил и анфас. След като получи указания от Уолбърг, тя се зае да изучава внимателно всяко лице, страница след страница.

През няколко минути вдигаше поглед да провери какво става с мъжа, който седеше при детектива. Изобщо не се поколеба какво да направи. Когато видя, че детективът отключва белезниците на мъжа, избута стола си назад, изправи се и каза:

— Извинете ме за минута.

Бен тръгна след нея, но тя вдигна ръка.

— Ей сега се връщам.

— Какви ги върши тя? — попита Уолбърг.

— Не знам — вдигна рамене Бен.

Ели нямаше представа как ще реагира мъжът, но се чувстваше длъжна да говори с него.

— Днес е щастливият ти ден, Карлос Гарсия — каза детективът точно когато лекарката ги доближи. — Пускам те, но следващия път няма да бъда толкова снизходителен.

Веднага щом Карлос се изправи, жена му и детето също станаха. Ели заобиколи бюрото, за да застане лице в лице с мъжа.

— Бих искала да ви кажа нещо насаме.

Карлос я погледна изплашено в първия момент, после се ядоса на желанието й. Детективът се изправи и се намеси:

— За какво се отнася? Сигурно аз мога да ви помогна.

— Не — отвърна Ели, протегна ръка към Карлос и почти грабна неговата, за да се ръкуват.

— Коя сте вие? — попита той и после хвърли поглед към жена си. — Направил ли съм ви нещо?

— Не — увери го тя. — Ще ме последвате ли? Няма да ви отнема повече от минута.

Не изчака отговора му, а тръгна към ъгъла на стаята. Карлос я последва.

— Вижте, госпожо, не знам какво си мислите, че…

Тя го прекъсна:

— Казвам се доктор Съливан.

И това беше последното, което чу детективът, който бе разпитвал Карлос. Останалата част от разговора се проведе със съвсем тих глас и той не дочу нищо. След няколко минути Карлос извика жена си, която също се включи в разговора. Тя кимаше, докато слушаше това, което Ели й обясняваше, и изглеждаше все по-разтревожена.

— Какво прави тя? — попита Уолбърг отново.

Бен сви рамене. Видя как Ели се наведе през бюрото, взе лист хартия и написа нещо на него, преди да го подаде на Карлос.

После младата жена постави ръка върху рамото на събеседника си.

— Това няма да ви струва нищо, уверявам ви. Докторът ми е задължен. Само ми обещайте, че ще отидете скоро. Аз ще се погрижа той да се заеме с вашия случай. Написала съм мобилния си телефон най-отдолу — добави тя, обърната към съпругата. — Ако има някакъв проблем, обадете ми се.

И Карлос, и жена му се ръкуваха с Ели. Лекарката се здрависа дори с малкото момче.

— Добре, това е всичко — чуха я да казва, а сетне се отправи обратно към Макбрайд и Уолбърг.

Без да обясни нищо, отново се зае с разглеждането на снимките.

— Ели?

Тя вдигна глава.

— Да?

— Познаваше ли този мъж?

— Не — отрече тя и обърна на следващата страница.

— А защо отиде да говориш с него? — учуди се Уолбърг.

— Налагаше се — отвърна му лаконично.

Нямаше намерение да му обяснява, че когато минаваше край Карлос, бе забелязала бенка на врата му, за която беше към деветдесет и пет процента вероятно да е меланома. Бенката трябваше да бъде проверена от специалист възможно най-скоро.

Жената на Карлос й обясни, че и тя е забелязала бенката и че със сигурност не е от дълго време. Това беше добър знак. Ели се надяваше, че дори и да беше меланома, щеше да бъде хваната, преди да се е разпространила по цялото тяло. Надяваше се да е сбъркала в диагнозата си, но се съмняваше в това.

И двамата агенти не настояха за разяснение. Бен се настани на един стол и започна да отговаря на няколко току-що пристигнали есемеса, докато чакаше.

Ели обърна страницата и продължи да оглежда снимките на някои от най-ужасяващите и страховити мъже и жени, които бе виждала. И то при положение че беше оперирала такъв огромен брой членове на улични банди.

Телефонът й звънна, че е получила есемес, и тя спря със снимките, за да отговори. Когато завърши, се обърна към Бен:

— Имаш поздрави от жена си.

Той грейна.

— Днес за какво се тревожи?

— За храненето си — отвърна тя. — И запомни, че ми е приятно да си общувам с нея, така че не я дразни, когато се прибереш вкъщи.

— Обещавам, няма.

Ели отново се съсредоточи върху снимките.

— Вижте кой е тук — съобщи Уолбърг. — Знаех си, че Хюс няма да издържи да стои настрана. А това трябва да е мъжът, който е бил в парка и твърди, че е видял двамата Ландри.

Ели вдигна поглед и видя двама мъже, които вървяха към нея. Този, който крачеше отпред, беше към четирийсет и две-три годишен, с преждевременно побеляла коса и смръщено лице с дълбоки бръчки, които подсказваха, че усмивките не са му присъщи. Той излъчваше авторитет, ето защо Ели предположи, че това е Хюс, агентът, за когото я бяха предупредили. С него вървеше един по-млад мъж, висок и слаб. Дългата му коса беше сресана напред, така че покриваше челото му и почти скриваше очите му. А точно зад тях беше Макс.

Сърцето й прескочи един удар. По дяволите, мислеше си, че няма да го види след снощи. Трябваше ли отново да се справя с онова мъчително безпокойство?

Не, нищо подобно, реши тя. Нямаше да позволи той да й влияе.

Чудесен план, но не можа да го изпълни. Глупавото й сърце затуптя бясно още преди той да се доближи до нея. Не й помогна това, че Макс бе облечен с дънки и сива тениска, която подчертаваше мускулестите му гърди и ръце.

Не се заглеждай — заповяда си тя. Поздрави новодошлите и веднага заби поглед в снимките. Би предпочела да гледа Макс, но и кой ли не би го предпочел. Прави се, че го няма — подсказа й здравият разум. Това щеше да я предпази да не получи сърдечен удар. Сърдечен удар? Вероятността това да се случи бе толкова абсурдна, че Ели се засмя неволно.

— На какво се усмихваш? — попита Бен.

— На тези очарователни снимки.

Агент Хюс заобиколи бюрото и застана пред нея.

— Не ни представиха — каза той. — Не ставайте — допълни бързо и протегна ръка.

Беше учтив, но изключително сериозен човек, реши Ели. Напрежението от работата бе изписано на лицето му, но той изглеждаше достатъчно приятен и съвсем не така властен, както бе намекнал Макс.

— Вече приключихте ли с тази папка? Огледахте ли внимателно всяка снимка? — попита Хюс.

— Тя току-що започна — обади се Бен.

— Най-добре не се меси — добави Макс раздразнено. — Нека разгледа снимките на спокойствие.

— Представете ме на дамата — пожела младият мъж, който стоеше до Макс. — Аз съм Грег — каза и я огледа от главата до петите.

Тя понечи да изрече:

— Ели.

Но Макс беше по-бърз:

— Това е доктор Съливан.

— Каква е специалността ви? — попита Грег.

— Защо не седнеш на онова бюро там и не започнеш да преглеждаш снимките в другата папка — предложи му Макс. Застана точно зад Ели и небрежно постави длани върху раменете й. — Или можеш да гледаш снимките на компютъра. Ти решаваш.

— Ще правя като нея — каза Грег. — Всъщност защо да не седна до нея и да гледаме снимките заедно.

— Не става така — сряза го Даниълс. — Иди седни там.

— Ели, прегледа ли цялата папка? — попита Хюс. Преди тя да успее да отвърне, той предложи: — Може би трябва да я минеш още веднъж?

— Защо не седнеш при Грег — намеси се Бен — и не оставиш Ели да гледа, без да й даваш зор.

Хюс вдигна ръка.

— Добре, добре. Просто исках тя да…

— Стига! — сряза го Макс.

— Да не искаш да й кажеш на коя страница е снимката на Ландри? — попита Бен.

Хюс поклати глава и прекоси помещението, за да си налее кафе, но по едно време се обърна и вметна:

— Може би просто трябва да сложим шест-седем снимки на масата, както правим обикновено… може би…

— Не може сега да променяш правилата. Остави я да гледа.

Ели се почувства насред някакво мъжко състезание. Хюс се държеше толкова настървено, че тя се зарадва, че той ще се отдалечи поне за малко, но все пак започна да преглежда снимките отново от първата страница. Някъде към средата спря и потупа по една снимка с пръст.

— Този го помня. Миналата година го оперирах. С автоматичен нож му бяха срязали задната торакална артерия. Трудна операция беше.

— Когато е срязана артерия, не се ли получава силна кръвозагуба? — попита Бен.

— Не и когато хирургът запуши с пръст дупката.

— Ти ли го направи?

Тя кимна и продължи да оглежда лицата на фотографиите. Две страници по-нататък отново почука с пръст по една снимка.

— Два куршума в стомаха. Ужасно трудно възстановяване.

И продължи по същия начин. Още два пъти им посочи снимки и разказа за направени операции.

Макс се наведе през бюрото. Вгледа се в лицето й, когато тя обърна на страницата със снимките на Калвин и Ерика Ландри, които Хюс бе пъхнал сред останалите. На лицето й не се изписа никакъв знак, че ги е разпознала.

Той отиде при Хюс и му съобщи лошата новина, че Ели не е могла да разпознае Ландри.

Агентът не можа да скрие разочарованието си.

— Накарай я да ги прегледа още веднъж — настоя той. — Може да е била разсеяна, когато…

— Тя разгледа всички снимки два пъти. Няма да може да свидетелства, така че не я включвай в списъка.

Ели не обръщаше внимание на повишените гласове. Получи два есемеса един след друг. Прочете първия и реши да не реагира, но вторият беше по-настоятелен. Д-р Уестфийлд искаше да сключи сделка с нея. Ако тя отидела да направи една колонорезекция вместо него, той щял да се съгласи днес да е последният й ден в болницата. Предложението беше прекалено добро, за да му устои. Тъй като Уестфийлд не я очакваше в операционната преди пет часа и пациентът беше със стабилни показатели, тя изпрати есемес, че е съгласна да извърши операцията.

— Добре, Ели, приключихме с това — съобщи й с неохота агент Хюс.

Тя се изправи, пусна телефона в чантата си, опита се да не обръща внимание на Макс и заяви:

— Приятен ден, господа.

Обърна се, готова да си тръгне, когато осъзна, че не е дошла със своята кола до полицейското управление.

— Някой трябва да ме закара до къщи.

Всички мъже в помещението побързаха да предложат услугите си. Грег беше най-гръмогласен и веднага скочи на крака.

— Аз ще те закарам, а може да спрем някъде да обядваме.

Макс го натисна да седне обратно на стола си.

— Тя няма да ходи никъде с теб.

Бен изглеждаше заинтригуван от поведението на партньора си, който очевидно бе решил, че не харесва Грег и му няма доверие, а това изглеждаше напълно необяснимо. После забеляза как Макс гледа Ели. И това му изясни всичко. По дяволите, днес загряваше бавно. Би трябвало да е забелязал сигналите много по-рано. Той се изправи, извади ключовете си от джоба и тръгна към младата жена, но Макс го спря.

— Аз ще отида — каза тихо той. После хвана Ели за ръката и буквално я издърпа навън от стаята и надолу по стълбите.

— Направо невероятно — прошепна тя достатъчно силно, за да я чуе.

— Кое?

— В единия момент си сериозен федерален агент, а в следващия се държиш като неандерталец.

Той й се усмихна.

— Просто исках да те изкарам оттук, преди Хюс да натика снимките на семейство Ландри в лицето ти.

Щом се озоваха в колата му и потеглиха, тя заговори:

— Може би Грег ще успее да ги идентифицира.

— Да, възможно е. Той казва, че добре огледал Кал, преди онзи да си сложи слънчевите очила.

— Ти ще го уведомиш ли, че свидетелите срещу Ландри имат склонност да изчезват неочаквано?

— Хюс ще говори с него.

— В колко часа е полетът ти?

— Ще замина след ден-два. Зависи какво още трябва да свършим тук.

Беше й неприятно, че ще трябва отново да се сбогува с него. Обеща си този път да няма целувки, нито мъчителни копнежи.

— Забравих да кажа довиждане на Бен — отбеляза тя.

— Ще му предам. Виж, Ели…

— Да?

— Не съм забравил за Евън Патерсън. Ще го открия и веднага щом успея, ще ти се обадя.

— Може пак да е настанен в някоя психиатрична клиника — предположи тя.

— Ще проверя — обеща той.

Спря пред сградата й.

— Няма да влизам вътре — обясни му тя, докато разкопчаваше предпазния си колан. Извади ключовете за колата си от чантата и слезе, преди той да изгаси двигателя. — Пази се — каза му на раздяла. Успя да се спре, преди да е добавила: С тази рискована работа да преследваш лошите. Колко тъпо щеше да прозвучи.

Той не й каза довиждане. Поне тя не го чу, но всъщност буквално се гмурна в колата си и потегли бързо. Заповяда си да не гледа в огледалото за обратно виждане и след като зави зад ъгъла, въздъхна. Реши, че раздялата не е минала прекалено неловко. Но някъде в дъното на съзнанието й се появи нежелана мисъл. По-добре да беше спала с него.