Джули Гарууд
Идеалният мъж (2)

Втора глава

Агент Даниълс я чакаше в коридора, точно до вратата на интензивното. Стоеше облегнат на стената, кръстосал единия си глезен пред другия, и изглеждаше полузаспал и напълно отпуснат.

Ели бе впечатлена. Беше й отнело години недоспиване да усъвършенства изкуството да заспива права. Не по време на операции, разбира се — това определено не се посрещаше с одобрение — но между два спешни случая, когато знаеше, че има само няколко минути, преди пейджърът й да зазвъни отново. Пет минути тук, десет минути там — изглеждаше достатъчно, за да се почувства освежена и концентрирана. Обаче още не умееше да се отпуска напълно, колкото и да се стараеше. А като гледаше Даниълс, това изглеждаше съвсем лесно.

Ели беше доволна, че не го бе накарала да чака дълго. Трябваше само да уточни лекарствата на госпожа Клайн. Господин Клайн беше истинският проблем. Наложи се да му нареди още веднъж да не пипа системите и тръбичките на жена си и да престане с опитите да я събуди. Упоритият мъж така и не можеше да проумее идеята за медикаментозно предизвиканата кома, но все пак разбра, че ще го лишат от достъп до интензивното, ако продължи да нарушава правилата. Джанет Нюман — главната сестра, беше убедена, че господин Клайн се опитва да убие съпругата си и после да обвини болницата за смъртта й. Джанет изтъкна, че госпожа Клайн е двайсет и девет години по-голяма от съпруга си, прекалено стара, за да я възприемат като привлекателна, и също така изключително богата. За сестрата беше очевидно, че хитрият негодник — така Джанет наричаше господин Клайн — се е оженил за бедната жена само заради парите й.

Въпреки че Ели не вярваше, че господин Клайн иска да навреди на жена си, тя даде на Джанет нови нареждания: при следващ инцидент със системите да извика охраната, за да изведе господин Клайн от отделението.

Общуването с близките изискваше състрадание, търпение и разбиране. В дни като днешния, след толкова дълго дежурство, Ели усещаше, че и трите не й достигат. Беше изкарала изтощителна седмица с двойни дежурства и много малко сън. Запита се дали изглежда толкова уморена, колкото се чувства. Даването на показания не би трябвало да трае дълго, помисли си тя, а после щеше да се прибере вкъщи, да си вземе горещ душ и да се строполи в леглото. Тази привлекателна мисъл я накара да въздъхне. Малко по-рано си бе взела бърз душ в съблекалнята на лекарите, но не беше същото като да се изкъпе в собствената си баня, със собствения си шампоан с аромат на кайсия, с лосионите за тяло и меките хавлии. Нямаше търпение да се прибере у дома.

Трябваше да се досети, че няма да си тръгне от болницата толкова лесно.

Като вървеше към агента, го попита:

— Не ме чакахте дълго, нали, агент Даниълс?

— Никак — съгласи се той. — Викайте ми Макс — добави.

— А вие на мен Ели.

Тя почти беше стигнала до него, когато допотопният интерком изпращя.

— Доктор Блу в интензивното. Доктор Блу в интензивното. — Повикването съобщаваше с неособено таен код, че пациент е в критично състояние. Всички в болницата го знаеха, включително и всички пациенти над десетгодишна възраст, но администраторът отказваше да смени кодираното повикване.

Ели рязко спря, пое си дълбоко дъх и се втурна обратно към интензивното.

Извика през рамо:

— Агент Даниълс… тоест Макс… ако искаш, остави номера си на регистратурата и аз ще ти се обадя, когато приключа тук.

Дори и той да й отговори, Ели не го чу, защото вратите се затвориха зад нея, а тя вече тичаше към пациента в беда.

Този път се забави малко повече, но немного — само петнайсет минути, и когато отново излезе в коридора, се изненада, че Макс продължава да я чака. Той говореше по мобилния си телефон, но веднага щом я забеляза, прекъсна разговора си и тръгна към нея.

Внезапно й хрумна, че той може да се е разтревожил, че критичният пациент е бил колегата му, и побърза да го успокои:

— Повикването не беше за агент Гудман.

— Да, знам. Помолих една от сестрите да отиде да провери.

Тя го погледна.

— Току-що минах да видя как е. Почива си.

— Това е добре — кимна той. — А повикването? — попита я с любопитство. — Добре ли приключи?

— Да, успяхме да спасим пациента, значи всичко е наред.

Той се усмихна и Ели усети някакво нервно пърхане в гърдите си. Как можеше някой с толкова суров вид да има такава опустошаваща усмивка? Той беше впечатляващо едър, висок и с широки рамене, с огромни бицепси и гръден кош, който изглеждаше като изтъкан от мускули. Челюстта му беше скрита от наболата брада, но леката трапчинка на бузата все още се забелязваше. Гъстата му коса се нуждаеше от подстригване и като цяло имаше вид, сякаш се е върнал от война. Не беше типичният хубавец, изобщо не се доближаваше до великолепната външност на д-р Андрюс, но въпреки това имаше потенциала да завърти главата на всяка жена. Но не и нейната. Вече беше изживяла това. Почти бе приключила.

Ели се насили да се съсредоточи върху причината за присъствието му — стрелбата. Налагаше се да му обясни, че ако той иска да я разпита, трябваше да си намерят място някъде извън болницата. Докато се намираше тук вътре, сестрите и лекарите щяха да продължат да я викат по пейджъра. А двамата по-възрастни хирурзи, които бяха дежурни тази вечер, щяха с удоволствие да я оставят тя да им върши работата, докато те гледат спортния канал в лекарската стая.

— Трябва да се махна оттук — започна тя. — Иначе постоянно ще ни прекъсват… О, не! — изстена. — Супер — прошепна. — Просто супер!

Макс се обърна и видя висок мъж със заоблени рамене, гигантско чело и много малко коса, който се беше устремил към Ели с мрачно изражение на лицето.

— Кой е той? — попита агентът тихо. Можеше да се закълне, че чу прошепнатия й отговор:

— Един динозавър.

Мъжът, който се доближи до тях, беше лекар, и то от най-превзетите. Носеше снежнобяла престилка, от един от джобовете на която се подаваше стетоскоп. Бледосиня риза с дълъг ръкав, ярка раирана вратовръзка, черен панталон с идеален ръб и мокасини с пискюлчета, които изглеждаха нови — беше безупречно облечен. Макс се зачуди дали характерът на мъжа е също толкова колосан, колкото външността му.

Д-р Брент Уестфийлд беше шеф на хирургията в „Сейнт Винсънт“. Тъкмо бе завил зад ъгъла, когато забеляза Ели и изръмжа:

— Какво правиш тук, Чудо? Не беше ли в почивка този уикенд? Разбира се, че си. Трябва ли да ти напомням, че от две седмици спазваме нови правила? Без никакви изключения. Знаеш това. — Погледна спортния си часовник „Гучи“ и добави: — Би трябвало да си напуснала болницата преди два часа.

Нови правила. Да. Ели кимна с досада. Беше вярно. Според новата политика на болницата, лекарите и специализантите можеха да бъдат дежурни само определен брой часове в денонощие, но имаше една голяма пробойна, кратка фраза в правилата, която правеше целия правилник безсмислен: освен при спешни случаи. Колко интересно — спешни случаи имаше постоянно. Ели бе сигурна, че формулировката е просто хитър начин болницата да се преструва, че спазва правилата, докато в същото време кара лекарите си да работят, докато не умрат от изтощение. В действителност новите правила не бяха чак толкова различни от старите и Уестфийлд го знаеше. Просто той беше в настроение да я мъмри, реши тя, сигурно защото бе подразнен от факта, че не е подписала договора, че остава на работа в болницата… засега. Ели още се колебаеше къде да работи и с какво да се занимава — травматология или обща хирургия. А трябваше да вземе предвид и Евън Патерсън. Къде се криеше той? Как можеше да вземе решение, без да знае къде се намира той? В момента бе толкова изморена, че никой вариант не й изглеждаше добър, но знаеше, че скоро ще се наложи да вземе решение, защото въпреки всички стипендии, които бе спечелила, пак дължеше малко над двеста хиляди — пари, платени за обучението й.

— Да не искаш да ми създадеш проблеми с Борда? — попита той.

Той майтапеше ли се? Бордът на директорите го обожаваше. Това беше толкова лицемерен въпрос, че тя дори не си направи труда да му отговори.

Уестфийлд рязко се обърна към Макс.

— И кой е този?

Ели знаеше, че той е забелязал значката на ФБР, закачена отляво на колана на агента, както и пистолета в кобура от другата страна, но не направи коментар, нито спомена, че на гърба на тъмносинята тениска на Даниълс е написано ФБР с големи жълти букви. Вместо това, набързо ги представи един на друг и двамата мъже се ръкуваха. Ели се държеше покорно спрямо шефа на хирургията заради поста му, агресивната му тактика и най-вече уменията му в операционната, но като стоеше до агента от ФБР, който го превъзхождаше значително по ръст, Уестфийлд изведнъж й се стори не толкова страшен. Макс беше много по-внушителен. А тя силно се съмняваше той да е такъв любител на кавгите като шефа й.

— Чух, че имало стрелба пред вратите на болницата. Вярно ли е?

— Да, случи се недалеч от болницата — потвърди Макс.

Уестфийлд изчака агентът да продължи с обясненията, ала беше горчиво разочарован. Обикновено смръщеният поглед на шефа й, нацупените му устни и влудяващото му мълчание бяха достатъчни да накарат събеседника му да се почувства толкова смутен, че да избълва цялата информация. Тази тактика обаче не действаше при Даниълс.

— Трима убити? — подкани го Уестфийлд.

— Да, точно така.

Нови десет секунди мълчание. После шефът й попита:

— Един ранен агент на ФБР?

— Да.

Ели едва сдържаше усмивката си. Уестфийлд сигурно бе напълно отчаян от ситуацията. Като използваше строгия си тон и най-смръщения си поглед, той правеше всичко възможно да предизвика агента да му съобщи повече подробности, но не получаваше никакви. Очевидно Макс не се плашеше лесно.

Шефът на хирургията рязко се обърна към нея:

— Кой оперира агента? — И преди тя да отговори, добави: — Не може да си била ти, защото дежурството ти беше приключило, нали? И не си на повикване този уикенд. Така че кой оперира агента? Уолмър ли?

Уестфийлд знаеше, че тя е оперирала агента. Той знаеше всичко, което се случва в болницата. Просто се опитваше да демонстрира властта си и да я притесни. Още четири дни щеше да й бъде шеф, само четири дни — и после тя щеше да е свободна. Трябваше да издържи дотогава.

— Не, сър. Не доктор Уолмър извърши операцията. — Следвайки примера на Даниълс, тя замълча.

— Едмъндс? — сопна се той.

— Не, сър.

— Тогава кой го е оперирал?

— Аз.

Намръщеният му поглед я прониза отново.

— Въпреки че не си била дежурна?

— Точно така, въпреки това.

— Не ми се прави на интересна, Съливан — каза той и размаха пръст към нея.

Макс очакваше Ели да обясни на Уестфийлд, че агент Гудман е настоял тя да го оперира, но не се случи нищо такова. Тя не предостави никакви извинения. Просто се взираше в очите на Уестфийлд и чакаше.

— Помогни ми да разбера — започна шефът й със саркастичен тон. — Защо не си уведомила Уолмър или Едмъндс, че трябва да извършат спешна операция? — Отново не й даде възможност да отговори, а продължи с въпросите: — Смяташ се за по-добър хирург от тях ли?

Тя не се поколеба.

— Да, сър. Определено.

Макс усети, че Уестфийлд е доволен от отговора й, но се старае да не го покаже.

— Много си арогантна.

Ели се канеше да каже: „Благодаря“, но се овладя навреме.

— Да, сър, така е.

И това беше самата истина. Когато ставаше въпрос за работата й, тя беше арогантна, точно като всеки друг хирург в болницата. Това си вървеше като неизменна черта на професията и според Ели беше съвсем необходима за практикуването й. Когато един хирург държеше скалпел в ръката си и се канеше да разреже пациента си, той трябваше да има не само умения, а и почти свръхчовешка самоувереност. Тя категорично не смяташе, че съществуват скромни и плахи хирурзи, а ако имаше такива, със сигурност не би се оставила те да я оперират.

За нещастие, тази самоувереност и арогантност не се пренасяха ни най-малко в личния й живот. При предишното й пътуване до дома сестра й я беше нарекла депресирана и комплексирана. Но тъй като Ава беше сестрата, която се канеше да се омъжи за бившия й годеник, Ели нямаше никакво намерение да изслушва мнението й. Близначката на Ава — Ани, живееше в Сан Диего и не беше имала възможността да се изкаже относно недостатъците на Ели. Тя, разбира се, би застанала на страната на Ава, но би се държала много по-мило. Въпреки настояването на сестрите си, Ели не беше на едно мнение с тях. Тя не беше депресирана и комплексирана. Само малко.

Изведнъж младата жена осъзна, че се е отнесла. Сега не беше подходящ момент да обмисля личните си проблеми. Щеше да има предостатъчно време за това, докато си е у дома. Съсредоточи се, каза си тя. Уестфийлд отново разговаряше с Макс, сигурно му обясняваше как да си върши работата. Тя си пое дълбоко дъх в опит да осигури повече кислород на уморения си мозък.

Уестфийлд се обърна отново към нея и доближи показалеца си на сантиметри от лицето й.

— Ти. Изчезвай оттук. Веднага! — Не излая заповедта си, но думите му прозвучаха почти така.

Ели го видя как тръгна с наперена походка към интензивното. Шефът й бутна вратите, погледна през рамо и се сопна:

— И подпиши договора.

Вратата се затвори сама зад него. Тя въздъхна и с лек южняшки акцент каза:

— Не е ли голям сладур. Всички го обичаме до полуда.

Макс се засмя.

— От колко време изпълняваш заповедите му?

— Открай време.

— Защо те нарича Чудо?

Тя сви рамене.

— Защото му харесва.

Ели тръгна по коридора и агентът закрачи до нея.

— Но в какъв смисъл го използва?

Когато тя не отговори веднага, той сведе поглед към нея и забеляза, че страните й са поаленели. Беше смутена и това само засили интереса му. Реши след малко да продължи с тази тема.

— Правилно ли чух, че го нарече динозавър? Когато те попитах кой е той…

Тя се усмихна.

— Не виждаш ли приликата? Всъщност обикновено му викам Ти-Рекс. Мисля, че е по-лично. Когато започне да ръмжи — което е в деветдесет процента от времето — определено ми напомня на гигантски праисторически звяр.

Младата жена крачеше бързо.

— Ели, чакай. Къде отиваш?

— Горе, да взема ключовете си.

— Трябва да седнем и да…

— Знам.

Тя продължи да върви. Макс започваше да губи търпение.

— Винаги ли търчиш така?

— Горе-долу — призна тя. Забави крачка до нормален ход… нормален за нея, във всеки случай. Забеляза, че Макс няма проблем с това да върви заедно с нея. Всъщност с дългите си крака той просто трябваше да разшири леко разкрача си, за да не изостава.

Погледна го крадешком. Той определено не беше безопасен за нея. Тестостеронът направо бушуваше в него и я караше да се чувства смутена. Но не я плашеше. Когато се усмихнеше, ъгълчетата на очите му се набръчкваха и в тях проблясваше нещо, от което по тялото й преминаваха тръпки.

Боже, бързо се вземи в ръце, Съливан. Държеше се като загоряла тийнейджърка. Вярно че беше минало доста време, откакто бе излизала с мъж — много, много дълго време — но въпреки това реакцията й към Макс беше изключително странна. Беше в пълно противоречие с обичайния й спокоен и рационален живот. Когато имаше време, щеше да анализира нетипичното си поведение. Трябваше да има някакво логично обяснение. Но пък може би изобщо не се налагаше да се тревожи за това, защото веднага щом Макс приключеше да я разпитва за стрелбата, щеше да си тръгне и тя щеше да възвърне здравия си разум.

Той забеляза, че тя постоянно го поглежда с озадачено изражение.

— Какво има? — попита я.

Ели поклати глава.

— Нищо важно.

— Все пак?

— Опасявам се, че няма да съм ти от голяма полза с описанието.

— Все пак трябва да запишем показанията ти.

— Да запишете?

— Двамата с един друг агент — Бен Макбрайд, работим заедно по този случай и трябва да те разпитаме.

— Добре — съгласи се тя. — Къде е той?

— На местопрестъплението — отвърна й. Където би трябвало да бъда и аз — добави мислено.

— Защо не започнеш с въпросите, докато вървим натам?

— Не става така. Трябва да запиша това, което кажеш.

— Добре, значи се нуждаем от някое тихо място, нали?

— Да.

Ели мина покрай редицата асансьори и продължи към стълбището.

— Само ще си взема нещата и можем да се махаме оттук. Имам по-голям шанс да си тръгна, ако си с мен.

— Защо?

Тя се усмихна.

— Защото си въоръжен.

Младата жена изкачи на бегом три етажа и Макс я последва.

— Да нямаш проблем с асансьорите? Фобия?

— Това е единствената ми възможност да се раздвижа.

— Бягала си в парка, когато стрелбата е започнала, нали така?

— Как се сети? — попита го, като забави леко ход, докато изчакваше отговора му.

— Работя във ФБР, обучен съм да бъда наблюдателен.

— О, я стига, ти ме помисли за ученичка от футболния мач на гимназията.

Той се засмя.

— Вярно — призна си. — Един от другите агенти ми каза, че си бягала по пътеката.

Явно умееше да се присмива на самия себе си. Каква привлекателна черта. Харесваха й мъже, които умееха да се самоиронизират… Наистина ли? Какво й ставаше? Определено трябваше да се махне от него възможно най-бързо.

— Не отговори на въпроса ми. Фобия ли е, или просто странност?

— Качвам се пеша по стълбите, бягам в парка и не си падам особено по това да се тъпча в тясна метална кутия с други хора.

Той се засмя.

— Приемам това за положителен отговор. Наистина имаш фобия.

Вероятно, помисли си тя, но не смяташе да си признае. Качваше се на асансьора, когато трябваше да придружи някой пациент. Не й беше приятно, но го правеше.

— Къде си държиш нещата? На покрива ли? — попита Макс.

— Ето тук. — Ели влезе в коридора на четвъртия етаж и отвори вратата на тъмна стая, пълна с шкафчета. Светна лампата и отиде до третото отляво. Ако беше сама, щеше да заключи вратата и да се преоблече в дънки и тениска, но не беше сама, така че щеше да се наложи да остане с лекарската си униформа. Не обичаше да я носи извън болницата, но сега нямаше избор. Извади раницата си, пъхна някакви дрехи вътре, грабна ключовете си от горния рафт и беше готова.

Последва Макс надолу по стълбището, оценявайки факта, че той не продължи да коментира въпроса с асансьорите. Когато мобилният му телефон иззвъня, агентът спря на площадката между етажите, за да отговори, и тя го изчака.

Обаждаше се партньорът на Макс — Бен Макбрайд, който се нуждаеше от помощ с неколцина свидетели, отказващи да сътрудничат.

— Добре, добре, идвам до пет минути.

— Чакай — каза Бен. — Агент Хюс искаше да говори с теб.

Докато Макс чакаше Бен да отиде до Хюс, се обърна и погледна Ели. Тя стоеше на едно стъпало над него и така очите й бяха на едно ниво с неговите. Тази жена направо го оставяше без дъх. Очите й бяха с най-невероятния оттенък на синьото. Носът й беше осеян с лунички, което му се струваше адски съблазнително, а устата й… О, боже, определено трябваше да спре да я зяпа. В главата му се въртяха фантазии, свързани с плътните й чувствени устни, и щеше да загази сериозно, ако позволеше на очите си да се спуснат надолу по тялото й.

Макс не изчака обаждането на Хюс. Затвори рязко телефона, обърна се и тръгна надолу по стълбите.

— Къде ще го направим? — попита тя.

Той се усмихна. Ето това беше добър въпрос… предвид посоката, в която се рееха мислите му.

— Върви си вкъщи — отвърна й кратко.

— Наистина ли?

— Да. — Обърна се и я погледна. — Можеш да се прибереш, а ние ще дойдем по-късно.

— Супер — каза тя. — Тъкмо ще се преоблека. Да ти дам адреса си…

— Имам го.

— А мобилния?

— И него.

— Но как…

— Ти си свидетел. Получих цялата информация за теб на телефона си, докато те чаках.

— В Гугъл ли ме провери?

— Не се наложи.

Ели се зачуди какво ли би намерила в Гугъл за него. Дали за професия щеше да пише, че е агент от ФБР, и да е посочен броят на престъпниците, които е заловил… и застрелял? Не, разбира се, че не. Профилът му сигурно нямаше да й покаже дали има връзка, или е женен. Беше забелязала, че не носи брачна халка, и нещо й подсказваше, че ако е женен, той би носил халката си винаги.

Това пък откъде й хрумна? Не беше ясновидка и истината беше, че не знаеше нищо за него, освен че той носеше значка на ФБР, че можеше да бъде доста плашещ на моменти и че имаше страхотна усмивка. Дали не го възприемаше за привлекателен, защото й се искаше да е такъв? От това, което знаеше за ФБР — което бе съвсем оскъдно — личната информация не се разпространяваше безразборно, но тя можеше все пак да потърси нещо за него в Гугъл, просто от любопитство.

Добре де, явно трябваше да има някакъв живот извън операционната. Тогава сигурно нямаше да реагира така силно на един мъж, когото едва познаваше.

Стигнаха до първия етаж на южното крило на болницата. Старичкият джип на Ели беше на паркинга за лекари. Макс отвори вратата и й направи път да излезе. Когато мина край него, тя долови смътно мъжествения аромат на афтършейва му. За човек, който имаше вид, сякаш не е докосвал самобръсначка от дни, той ухаеше много добре.

Ели знаеше на какво мирише самата тя. На дезинфектант. За нещастие, това беше парфюмът й през последните няколко години. Можеше да бъде и по-зле, помисли си. Специализантите в патологията миришеха на формалдехид дори когато не бяха на работа. Този мирис се пропиваше в кожата им.

Макс я изпрати до колата й. Беше кавалерска постъпка, макар и напълно излишна, тъй като навън беше светло и наоколо бе пълно с полицейски коли. Екипът от криминолози още беше на местопрестъплението и претърсваше парка за допълнителни улики. Ели смяташе, че е в пълна безопасност.

— И през нощта ли идваш дотук за колата си? — попита Макс и се огледа.

— Да. Защо?

— Преброих само шест лампи, а паркингът е огромен, с много възможности човек да се скрие. Не ми харесва.

— Ако си тръгвам през нощта, един пазач излиза да ме изпрати до колата.

— А какво става, когато те повикат да дойдеш спешно в болницата?

Паркирам колата си, после бягам презглава до вратата, като стискам паралитичен спрей в ръката си — помисли си тя, но не го изрече.

— Старая се да паркирам възможно най-близо до болницата и съм нащрек — заяви спокойно.

— Нащрек, а?

Усмивката му можеше да предизвика задръстване. Ели не можеше да разбере дали той я дразни, или й се присмива.

Макс отвори вратата на колата й.

— Ще се видим по-късно. Сигурно ще дойдем след два-три часа. Не излизай никъде. Стой си вкъщи.

— Разбира се.

Чак когато излезе от паркинга и пое към дома си, Ели се погледна в огледалото. Без грим, с разрошена коса, лекарски гащеризон с два номера по-голям — страхотно. Нищо чудно, че Макс я бе изпратил до колата. Сигурно я съжаляваше. При нормални обстоятелства не би я погледнал втори път.

Добре де, какво значение имаше? Един кратък разпит — и той щеше да бъде история, а след следващия вторник тя също щеше да бъде история за това място. Поне така се надяваше.