Т. А. Барън
Изгубените години (9)

7
Скрит

Гласове. Ангелски гласове.

Рязко седнах в леглото. Нима наистина чувах ангели? Мъртъв ли бях? Обгръщаше ме мрак, по-непрогледен от най-черната нощ, която можех да си спомня.

После усетих болката. Болката в лицето и дясната ми ръка показваше, че съм още жив. Изгаряща, разкъсваща болка, сякаш ме деряха жив.

Освен нея постепенно усетих някаква странна тежест на челото си. Внимателно посегнах към лицето си и осъзнах, че пръстите на дясната ми ръка са превързани, както и челото, бузите и очите ми. Бяха обвити в студен, влажен плат, който миришеше остро на билки. И най-лекото докосване ме пронизваше като кама.

Проскърца тежка врата. По просторен, застлан с камъни под наближиха стъпки, чието ехо отскачаше от висок таван. Стъпки, чийто ритъм познавах.

— Брануен?

— Да, сине — отвърна глас в мрака. — Буден си. Радвам се.

Докато тя нежно ме галеше по врата, си помислих, че звучи по-скоро отчаяна, отколкото зарадвана.

— Трябва да сменя превръзките ти. Боя се, че ще боли.

— Не! Не ме докосвай.

— Трябва, ако искаш да оздравееш.

— Не.

— Емрис, трябва.

— Добре, но внимавай! Толкова ме боли!

— Зная, зная.

Постарах се да не мърдам, докато тя внимателно развиваше превръзките с пръсти, леки като крило на пеперуда. Преди това наръси лицето ми с нещо, което ухаеше на гора след дъжд и сякаш притъпяваше болката. Чувствах се по-добре и въпросите ми изригнаха като фонтан.

— Откога спя? Къде сме? Тези гласове чии са?

— Двамата с теб, прости ми, ако щипе, сме в църквата „Свети Петър“. Гостуваме на монахините, чуваш тяхното пеене.

— „Свети Петър“! Но това е в Каир Мирдин.

— Така е.

Усетих студено течение от някой отворен прозорец или врата и се загърнах по-плътно с вълненото одеяло.

— Но това е на няколко дни път, дори с кон.

— Така е.

— Но…

— Емрис, не мърдай, докато развържа това.

— Но…

— Стой мирно… точно така. Само още малко. Готово.

С превръзките изчезнаха и въпросите ми за пристигането ни тук. Нов въпрос ги измести до един… защото макар че очите ми не бяха покрити, аз не виждах нищо.

— Защо е толкова тъмно?

Брануен не отвърна.

— Не си взела свещ ли?

Отново не отвърна.

— Нощ ли е?

Тя все така не отвръщаше. Не се и наложи, защото вместо нея ми отговори кукувица, увлечена в песен.

Пръстите на непревързаната ми ръка трепереха, когато докоснах плътта около очите си. Напипах грапавите кори и разранената кожа под тях и едва не подскочих. Нямах вежди. Нито мигли. Пренебрегвайки болката, примигнах и прокарах пръсти по клепачите си, също покрити с корички и белези.

Знаех, че очите ми са широко отворени. Знаех, че не виждам нищо. Потреперих, защото разбрах и още нещо. Че съм сляп.

Изревах от мъка, чух отново гласа на кукувицата и рязко отметнах завивките. Краката ми трепереха, но пряко сили станах от сламеника и избутах ръката на Брануен, която посегна да ме спре. Запрепъвах се по камъните, следвайки звука.

Спънах се в нещо, паднах и си ударих рамото. Протегнах ръце, ала не напипах нищо, освен камъните под себе си. Бяха корави и студени като в гробница.

Виеше ми се свят. Усетих как Брануен ми помага да се изправя, чух задавените й ридания. Отново я отблъснах, тръгнах напред и ръцете ми се натъкнаха на стена. Гласът на кукувицата ме насочи наляво и пръстите на здравата ми ръка се впиха в перваза на прозореца. Сграбчих го и се присламчих по-наблизо. Хладният въздух щипна бузите ми. Чувах кукувицата толкова ясно, че ми се струваше, че ако протегна ръка, ще докосна крилете й. Стори ми се, че за пръв път от седмици наред ме облива утринна светлина, но колкото и да търсех слънцето, не го виждах.

Скрит. Целият свят е скрит.

Краката ми се подкосиха. Паднах на пода, подпрях глава на камъните… и заридах.