Т. А. Барън
Изгубените години (37)

35
Замъкът под покрова

Първото, което забелязах, щом дойдох на себе си, беше колко се е смалил Беля. Храбрият ястреб стоеше на гърдите ми и ме побутваше ту с едното си крило, ту с другото. Внезапно осъзнах истината — не той се беше смалил, а аз си бях върнал предишните размери.

Щом видя, че съм буден, мерлинът скокна на каменния под и тихичко изсвири, сякаш от облекчение.

От далечния край на мрачната гола стая, изпод мъждукащ факел в поставка от черно желязо се разнесе не по-малко облекчена въздишка. Шим се надигна, погледна Беля, изтупа се от рошавата глава до косматите палци на краката, примигна и пак се изтупа. После се обърна към мен, а под носа му разцъфна широка усмивка.

— Аз се радва пак да е голям и висок.

Повдигнах вежда, но сдържах усмивката си.

— Да, и двамата сме отново големи. Домну сигурно е направила така, че магията да се развали, щом влезем в замъка.

Шим се навъси.

— Колко любезностно от нейна страна.

— Благодарен съм й за стореното — отвърнах аз и посегнах да погаля свитите криле на ястреба. — И не само за него.

Беля решително изчурулика, жълтите му ириси грейнаха на светлината на факлата и той се зае да остри ноктите си в каменния под. Явно искаше да ме увери, че отново е готов за бой.

Дързостта му обаче ме ободри само за миг. Огледах внушителните грубо издялани камъни, които ни заобикаляха. Стените, подът и таванът не можеха да се похвалят нито с украса, нито с майсторска обработка. Замъкът под Покрова бе строен не с любов, а със страх. Ако в изграждането му бе вложена някаква любов, това бе просто любовта към студените камъни и яките укрепления. Освен ако тази стая беше изключение, в него нямаше никаква красота, но по всяка вероятност щеше да надживее дори Мрачните хълмове. Сигурен бях, че мен ще надживее със сигурност.

Едва тогава ме порази непрестанния грохот, който се надигаше и спадаше непрестанно, като морски вълни. Изправих се, но загубих равновесие заради вибриращия под и постоянното движение, което ме теглеше към стените. Наведох се да взема тоягата си, но дори с нейна помощ ми трябваха няколко мига, за да стъпя стабилно на краката си.

Обърнах се към Шим.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако Галатор бе още у мен.

— Виж! — отвърна той, застанал на пръсти до прозореца. — Колко е тъмностно навън! И под все се движи и тресе. Не ми харесва това място.

— На мен също.

— Аз го е страх. Много, много, много го е страх.

— И мен също — кимнах аз. — Само че това, че съм с приятели, ми дава кураж.

Очичките на малкия великан светнаха.

— Кураж — тихо промълви той. — Аз му дава кураж.

— Ела.

Предпазливо се промъкнах до вратата. Водеше към тъмен коридор, осветен само от един факел в далечния край.

— Трябва да се опитаме да открием Риа! Ако е жива, сигурно е долу в тъмницата.

Шим изду гърди.

— Такова ужасностно място! Аз ще се бие с всеки, който я наранил!

— Нищо подобно — възразих аз. — Замъкът се охранява от воини-таласъми и гулианти.

— Ооо — веднага оклюма той. — Ние не бива се бие с тях. — Точно така. Трябва да ги надхитрим, ако можем, а не да се сражаваме.

Беля кацна на рамото ми и потеглихме. Прокрадвахме се по слабо осветения коридор и се стараехме да не вдигаме шум. За щастие грохотът на замъка заглушаваше всичко, освен слабото почукване на тоягата ми по пода. Реших, че стига да не ни открият, пазачите на замъка едва ли ще очакват натрапници. От друга страна ясно си спомнях, че си бях помислил същото за таласъмите при Призрачното тресавище.

Щом стигнахме до съскащия факел, грубо натикан в една ниша между камъните, коридорът рязко сви вдясно. Надникнах и видях врати и от двете му страни. Навън гледаше един-единствен тесен прозорец. Доближихме се и аз изтръпнах — през него струеше мрак, точно така, както би струяла светлина, ако не беше Покровът.

Внимателно пъхнах ръка в един от сноповете тъмнина. Студ гризна пръстите ми и ми се стори, че кожата ми сякаш е състарена, полужива.

Разтреперан, аз отдръпнах ръка и продължих напред. Босият Шим щапукаше беззвучно до мен, а ноктите на Беля здраво стискаха рамото ми. Един коридор водеше към друг, една немощна факла — към следващата. Всички стаи на пътя ни бяха празни, с изключение на гърчещите се сенки, хвърляни от пламъците. Можех само да си представя колко празни помещения имаше в този огромен замък, но колкото и да се лутахме, не открихме стълбище.

Предпазливи като мишки, ние се прокрадвахме из лабиринта от коридори, първо наляво, после надясно, пак надясно и пак наляво. Започнах да се чудя дали не се въртим в кръг и дали някога ще открием път надолу. Тъкмо когато наближавахме поредната врата, Беля изпърха до шията ми. Дочух дрезгави гласове, потънали в просташки разговор. Таласъми. Няколко, доколкото можех да преценя.

Зачакахме до вратата, не знаейки как да преминем, без да ни видят. Беля нервно крачеше напред-назад по рамото ми. Тогава ми хрумна нещо. Потупах мерлина по човката и посочих към вратата. Той сякаш мигновено съобрази и безшумно се понесе към пода. Като се придържаше към сенките до стените, той се шмугна в стаята. Двамата с Шим притеснено се спогледахме.

След няколко секунди един от таласъмите изкрещя, очевидно от болка.

— Намушка ме, идиот такъв!

— Не съм! — ревна друг, надвиквайки трясъка от нещо метално.

— Лъжец!

Нещо тупна тежко на пода, изсвистя меч.

— Ще ти покажа аз кой е лъжец!

Избухна кавга. Задрънчаха мечове, заблъскаха юмруци, изригнаха ругатни. В суматохата Шим и аз се промъкнахме край вратата. Спряхме, за да изчакаме Беля, който кацна обратно на рамото ми, и изтичахме надолу по коридора. След поредния завой се озовахме пред стълбище.

Едва осветени от факела на площадката, каменните стълби се виеха надолу в почти непрогледен мрак. Тръгнах пръв, а Беля застана плътно до лицето ми — и двамата нащрек, в случай че нещо се спотайва в сенките долу. Шим ситнеше зад мен и нервно мърмореше под нос.

Усуквайки се в спирала, стълбите ни отведоха до втора площадка. Светлината на факлата й придаваше злокобен вид, а по стените пълзяха сенки. Надолу грохотът се засили, както и миризмата на застояло. Слизахме от етаж на етаж, колкото по-ниски, толкова по-тъмни. Накрая стълбите свършиха пред висок каменен свод. Зад него чернееше мрачно подземие, което вонеше на разложение.

— Тъмницата — прошепнах аз, надвивайки постоянното бучене.

Шим не отвърна, но очите му се разшириха неимоверно. На входа на тъмницата ни посрещна протяжен стон, пропит с неподправена агония. Гласът ми се стори почти човешки, но не съвсем. Разнесе се отново, по-силно от преди. Шим замръзна на мястото си и аз тръгнах напред без него, като опипвах най-сенчестите кътчета с върха на тоягата си.

Минах под свода и надникнах в тъмницата. Вляво, под една от малкото факли в тази огромна зала, видях каменна пейка. На нея лежеше мъж и по дишането му личеше, че спи. Макар на колана му да висяха меч и кама, той не носеше броня, като се изключи тесният нагръдник над кожената му риза и островърхият му шлем.

Най-странно обаче беше лицето му — бледо като пергамент, като маска без изражение. Не знаех защо, но изглеждаше живо… и все пак неживо.

Внезапно мъжът започна да стене и да вие, а ехото понесе вика му из подземието. Осъзнах, че сигурно сънува, че отново преживява някаква ужасна болка. Изкушавах се да го събудя, за да му спестя терзанията, но не смеех да рискувам. Обърнах се да предупредя Шим и ахнах. Него го нямаше.

Бързо изтичах до стълбите и го повиках по име, достатъчно силно, за да ме чуе през грохота, но не достатъчно, за да събудя спящия войник. Трескаво се огледах, ала от него нямаше и следа. Отново го повиках — отговор не последва.

Как би могъл да изчезне? Къде би могъл да отиде? Може би най-сетне страхът го бе завладял напълно. Вероятно се криеше някъде и се тресеше от страх, но сега нямах време да го търся.

Върнах се обратно и докато Беля стискаше неспокойно рамото ми, внимателно се промъкнах край спящия пазач. Постепенно навлизах все по-навътре в тъмницата. Под висящите от стените вериги тъмнееше засъхнала кръв. Подминавах килия след килия, някои с широко отворени тежки врати, други — здраво заключени. Стигнех ли до затворена врата, надничах през тесния й процеп, но виждах само кости и гниеща плът. Риа, тъй енергична и жадна за живот, в този гнусен затвор! Не можех да си го представя, но се надявах да е вярно — добре знаех каква е алтернативата.

От деня, когато морето ме върна във Финкайра, бях научил съвсем малко за миналото си. За истинското си име знаех още по-малко, но тези недовършени задачи ме теглеха далеч по-слабо от желанието да намеря Риа. Готов бях да оставя всичките си въпроси без отговори, навярно завинаги, само да стигнех навреме до нея.

В една килия открих череп, смазан под тежка скала. В друга два скелета, единият на възрастен човек, а другият — на бебе, се бяха прегърнали навеки. Третата беше напълно празна, а в ъгъла й тъмнееше куп листа.

Продължавах унило напред, но всяка крачка все повече ме отчайваше. Затова ли бях дошъл чак дотук? За стари кости и куп листа?

Замръзнах на място. Куп листа.

Изтичах обратно до последната килия и отново надникнах през процепа, а сърцето ми бясно блъскаше. Тихичко издадох онзи звук, с който Риа разговаряше с буковете. Листата се размърдаха.

— Риа! — развълнувано прошепнах аз.

— Емрис?

Тя скочи на крака и се втурна към вратата. Премяната й от лози бе парцалива и мръсна, но тя беше жива.

— О, Емрис — невярващо изрече момичето. — Ти ли си наистина, или си призрак?

Вместо отговор подадох показалец през решетките, а тя плахо уви своя около него, както бе правила преди.

— Ти си.

— Аз съм.

— Отвори ми!

— Първо трябва да намеря ключа.

Риа се умърлуши.

— Пазача до входа, у него е — каза тя и боязливо стисна пръста ми. — Само че той…

— Спи дълбокостно — довърши друг глас.

Завъртях се и видях Шим, вдигнал глава към мен. Личицето му грееше от гордост. Малкият великан протегна ръка, а в дланта й лежеше голям ключ от ковано желязо. Зяпнах го, изумен.

— От пазача ли го открадна?

Шим се изчерви, а крушовидният нос порозовя почти колкото очите му.

— Спи дълбокостно, затуй не беше трудно.

Кацнал на рамото ми, Беля възхитено изсвири, а аз се ухилих. Осъзнах, че Шим може би не е толкова малък, колкото изглежда.

Ключът издрънча в ключалката и вратата се отвори. После се появи Риа — изпита и измъчена, ала облекчена. Прегърна мен, Беля и накрая Шим, чийто нос порозовя още повече.

Тя се обърна към мен и попита:

— Как ще се измъкнем оттук?

— Още не съм го измислил.

— Е, да започваме да мислим тогава.

— Ще ми се Галатор все още да беше у мен.

Риа зяпна.

— Изгуби ли го?

— Аз… размених го. За да стигна дотук.

Очите й грееха дори в тъмницата. Тя отново хвана показалеца ми със своя.

— Все още имаш нас.

Тръгнахме заедно към входа, а Беля запърха с криле и ме погали по врата. Дори без Галатор на шията, сърцето ми се стопли… но само малко. Докато минавахме край килията със смазания череп, казах на Риа:

— Трудно беше да влезем, но още по-трудно ще излезем. Живи, искам да кажа.

— Знам — кимна тя и изправи гръб, напета като букова фиданка. — Можем само да се надяваме, че Арбаса е била права.

Беля, който тъкмо бе започнал да се разхожда напред-назад по рамото ми, спря и наклони глава, сякаш слушаше.

— Че ще се видим пак в Отвъдния свят ли?

Риа кимна несигурно.

— Да. След Дългото пътуване.

Намръщих се, убеден, че загинем ли днес, няма да има повече пътешествия — нито дълги, нито къси.

Шим подръпна туниката ми.

— Хайде тръгва! Преди хъркащият пазач да…

Точно тогава пазачът изникна от сенките. Скрито зад шлема, смъртнобледото му лице не изразяваше нищо. Той бавно извади меча от ножницата си… и се хвърли към мен.