Т. А. Барън
Изгубените години (19)

17
Птицата алеа

Внезапно Риа изпищя и скочи. После приседна вдървено в стола си, без да мърда, без да диша. Дори златната зора, която се лееше върху лозовата й премяна през процепите в стените, не можеше да скрие ужаса по лицето й.

— Какво ти е? — скочих аз, а ококорените й очи надзърнаха в моите.

— Всичко.

— Какво значи това?

Тя тръсна гората от къдри на главата си.

— Беше сън. Толкова истински, сякаш наистина… — тя спря и дълбоко си пое дъх. — Уплаших се.

Докато я наблюдавах, си спомних своя сън. Слабата фигура на Куен също се доближи.

— Какъв сссън?

Риа се обърна към нея.

— Всяка нощ сънувам Друма. Всяка нощ.

— Е? Аз ссссъщо.

— Винаги е спокойно, безопасно. Винаги се чувствам… като у дома си. Дори когато се тревожа за неприятностите другаде из Финкайра, а те ме занимават все по-често, сънищата за Друма винаги ми носят покой.

Куен закърши възлестите си пръсти.

— Сссега не ми изглеждашшш ссспокойна.

— Не съм! — очите на Риа отново се изпълниха с ужас. — Снощи сънувах как Друма кърви! Дърветата, папратите, животните, скалите — всичко кървеше до смърт! Какво ли не опитах, но не успях да го спра. Гората умираше! Небето потъмня, всичко имаше цвят на изсъхнала кръв. На…

— Ръжда — довърших аз. — Както от другата страна на реката.

Тя кимна мрачно, стана и отиде до източната стена, където лавандуловите и розовите лъчи вече приемаха златист оттенък. Опря ръце на процепа пред себе си и впери поглед в зората.

— От месеци се опитвам да повярвам, че болестта от другата страна на Несекващата река никога няма да достигне Друма. Че ще загинат само Покварените земи, а не цяла Финкайра.

— Толкова е ссстрашно — додаде Куен. — През всссичките ми години, а те вече ссса тъй много, никога не сссъм усссещала такава опасссност в Друма. Никога! Ако ще оцелеем, ни трябват нови сссили, всссе едно какъв е източникът.

Последните й думи прозвучаха злокобно, но не бях сигурен защо.

Риа смръщи вежди.

— И това сънувах — тя направи замислена пауза. — В гората дойде странник. Не познаваше никого и нищо. Имаше някаква сила… — тя млъкна и рязко се обърна към мен. — И той, само той можеше да спаси Друма.

Пребледнях.

— Аз ли?!

— Не съм сигурна. Събудих се, преди да видя лицето му.

— Аз не съм вашият спасител. Това е сигурно.

Тя доближи лице до моето, но не продума. Беля впи нокти в рамото ми. Обърнах се от Риа към Куен и обратно към Риа.

— Грешите! Много грешите! Навремето имах… Но вече не мога, нищо не мога да сторя! Дори да можех, трябва да следвам своя път — довърших аз и тръснах лявата си ръка. — Въпреки тая птица.

— Сссвоя път ли? — попита Куен. — Значи не те е грижа за другите?

— Не съм казал това.

— Каза го — остро ме изгледа Риа. — Твоята цел те вълнува повече, отколкото Друма.

— Така погледнато, да — признах аз и бузите ми пламнаха. — Не разбирате ли? Трябва да открия миналото си! Не искам да се замесвам, само това ми липсва. Не може да ме молиш да се откажа от търсенето си само защото си сънувала кошмар!

Тя сурово ме изгледа.

— И докъде щеше да стигнеш, ако Друма не ти беше помогнала?

— Докъдето трябва. Сам стигнах дотук, нали?

— Звучиш като бебе, което твърди, че само се е нахранило.

— Не съм бебе!

Риа рязко си пое дъх.

— Чуй ме. В тази гора аз съм единствената от своя вид. Тук няма други жени, мъже или деца, освен онези, които се промъкват понякога, също като теб. Нима допускаш дори за миг, че живея сама? Че щях да оцелея без другите — Арбаса, Куен, птицата алеа, чиято прелест винаги ще помня, дори да не я зърна никога повече? Ако Друма е в беда, всички са в беда. Аз също.

Тя умолително разпери ръце към мен.

— Моля те! Ще ни помогнеш ли?

Извърнах поглед.

— Няма да ни помогне — с омерзение рече Куен, а Риа отиде до стълбището.

— Ела. Искам да видиш какво още ще загине, ако загине Друма.

Тя се спусна по ствола на Арбаса и аз я последвах, но с нежелание. Не ме напускаше чувството, че моето приключение трябва да ме отведе другаде, до други места из Финкайра, навярно дори отвъд самия остров, но със сигурност далеч от Друма. Дори да останех, как да помогна на Риа, без да се изкуша да използвам силите, от които се бях отрекъл? Поклатих глава, сигурен, че крехкото ни приятелство вече е загубено.

Хвърлих поглед към Куен. Не показваше никаква емоция, но зорко наблюдаваше Беля, очевидно доволна да се сбогува със сприхавата птица. Сякаш за да й отвърне, мерлинът вдигна ноктестия си крак и свирепо замахна към нея.

Докато се спусках по стълбите, долових познатия влажен аромат. Дълбоко се съмнявах, че някога отново ще се върна в това великолепно дърво. Спрях се, за да разгледам странното писмо по стените на Арбаса.

Стигнала до основата, Риа ме повика.

— Да вървим!

— Нека само да огледам тези знаци за последен път.

Долових объркването й дори на оскъдната светлина в ствола.

— Знаци ли? Какви знаци?

— На стената, не ги ли виждаш?

Тя се изкачи обратно при мен, проследи накъде соча и се взря, но объркването й не се разсея. Сякаш не виждаше нищо.

— Можеш ли да ги разчетеш?

— Не.

— Но ги виждаш?

— Да.

Тя внимателно ме огледа.

— Има нещо различно в зрението ти, нали?

Кимнах.

— Виждаш без очи.

Отново кимнах.

— И то нещо, което аз с очи не мога — прехапа устни Риа. — Сега те чувствам още по-чужд, отколкото когато се запознахме.

— Може би е по-добре да си остана такъв.

Беля нервно размаха криле.

— Тук не му харесва — забеляза тя, поемайки обратно надолу. Последвах я.

— Сигурно знае какво си мисли Арбаса за него — кимнах аз и след миг добавих: — Да не говорим какво си мисля аз.

Вратата изскърца и се отвори. Пристъпихме сред сутрешната светлина, пречупена през разлистените клони над главите ни, а зад нас Арбаса се затвори.

Риа хвърли поглед към короната на дъба и бързо навлезе в гората. Стъпките ми нарушиха равновесието на ястреба и той отново впи нокти в рамото ми.

Не след дълго стигнахме до голям бук с набръчкана от старост кора.

— Ела — повика ме тя. — Искам да ти покажа нещо.

Приближих, а тя постави длан върху ствола.

— Никое дърво не е по-словоохотливо от бука, особено ако е старейшина. Слушай.

Загледана в клоните, тя бавно им зашушна нещо. Те веднага се разлюляха и й отвърнаха с лек шепот. Риа променяше ритъма, тона и силата на гласа си, а дървото отговаряше в тон. Скоро потънаха в оживен разговор.

След известно време Риа се обърна към мен и отново заговори на нашия език.

— Сега опитай ти.

— Аз ли?

— Ти. Първо сложи ръка на дънера.

Подчиних се, изпълнен със съмнения.

— Преди да кажеш нещо, слушай.

— Вече чух клоните.

— Не с ушите си. Слушай с ръка.

Притиснах длан към ствола, а пръстите ми заопипваха хладната нагъната кора. В следващия миг по върховете им премина смътен трепет, продължи към дланта ми и накрая обхвана цялата ми ръка. Почти усещах деликатния ритъм на въздуха и земята, които се вливаха в дървото — ритъм, в който се сливаха мощта на океанска вълна и нежният дъх на спящо дете.

Без да се замислям, започнах да шушна като Риа. За моя изненада, клоните се отзоваха и се залюляха изящно над мен. Шепот раздвижи въздуха. Почти се усмихнах, осъзнал, че макар да не разбирах думите му, дървото наистина ми говори.

— Искам някой ден да науча този език — казах аз, както на Риа, така и на стария бук.

— Няма да ти е от полза, ако Друма загине. Само тук дърветата на Финкайра все още са достатъчно будни, за да говорят.

Приведох рамене.

— Какво бих могъл да сторя? Вече ти казах, че не съм човекът от съня ти.

— Забрави за съня ми! У теб има нещо изключително, нещо… специално.

Думите й ме поласкаха. И да не вярвах в тях, доверието й ме трогна. Сякаш за пръв път от цяла вечност си спомних как седя на тревата, съсредоточен в цветето и се опитвам да накарам венчелистчетата му да се разтворят. После си спомних къде ме отведе този път и потреперих.

— Едно време в мен наистина имаше нещо специално, но вече го няма.

Сиво-сините й очи се взряха по-дълбоко в моите.

— Каквото и да е то, в този миг е с теб.

— Имам само себе си и моето търсене, а то сигурно ще ме отведе далеч оттук.

Непреклонна, тя тръсна глава.

— Това не е всичко, което имаш.

Ненадейно осъзнах за какво говори. Галатор! В края на краищата не искаше мен, а амулета на шията ми, чиято сила все още не познавах. Нямаше значение как е разбрала, че го нося. Важното беше, че някак си знаеше. Колко глупав съм бил дори за миг да допусна, че е видяла нещо специално в мен! В мен самия, а не в медальона ми.

— Ти всъщност не искаш мен — изръмжах аз.

Тя се обърка.

— Така ли мислиш?

Преди да отвърна, ноктите на Беля се впиха в рамото ми и аз трепнах от болка. Едва се сдържах да не замахна към него, но се боях, че ще ме нападне толкова свирепо, колкото плъха-убиец край потока. Можех само да понеса болката, отчаян, че е избрал да кацне точно на моето рамо. Защо? Какво искаше всъщност? Нямах никаква представа.

— Виж! — извика Риа и посочи ярък червено-лилав проблясък, който тъкмо изчезваше сред дърветата. — Птицата алеа!

Хукна след нея, спря се и отново ме погледна.

— Ела! Да се приближим. Алеа носи късмет, не съм я виждала от години.

С тези думи тя се втурна след птицата. В същия миг вятърът повя през дърветата и клоните им шумно затракаха. И да казваха нещо, Риа не им обърна внимание. Спуснах се след нея.

Преследвахме птицата през паднали вейки и обсипани с иглички папрати. Доближахме ли се достатъчно, за да я разгледаме, тя отлиташе сред вихър от ярки цветове, като ни показваше края на перестата си опашка, за да ни изкуши да продължим. Накрая се настани на ниския клон на едно изсъхнало дърво. Вероятно бе избрала него, защото всички живи клони край нея бясно се люлееха. За пръв път наоколо нямаше листа, които да скрият перата й. Запъхтени, с Риа замръзнахме по местата си, втренчени в лилавия гребен на главата й и в искрящо алената й опашка.

Риа едва сдържаше вълнението си.

— Да видим колко можем да се доближим — прошепна тя и се промъкна напред, прекрачвайки един паднал клон.

Внезапно Беля рязко изсвири. Болката в ухото ме накара да се свия, а ястребът изхвърча напред. Сърцето ми прескочи — насочваше се право към прелестната птица.

— Не! — извиках аз, докато Риа бясно ръкомахаше.

— Спри! Спри!

Мерлинът не ни обърна внимание и се стрелна към жертвата си с яростен крясък. Птицата алеа не очакваше това и изписка от болка, когато Беля заби нокти дълбоко в меката й шия и закълва очите й, но отвърна с неподозирана свирепост. Изпод тях клонът се строши и двете птици паднаха на земята сред порой от пера.

Риа хукна напред, а аз — след нея. Щом стигнахме, и двамата се вцепенихме.

На кафявата шума пред нас стоеше Беля, впил окървавени нокти в неподвижната си жертва. Забелязах, че птицата алеа има само един крак. Другият навярно бе откъснат в схватката. От вида на смачканите пера и ярките криле, които никога вече нямаше да полетят, ми прилоша.

След това птицата започна да се променя пред очите ни. Също като змия, тя се изхлузи от старата си кожа.

Под нея се показа друга — крехка, почти прозрачна, набраздена там, където преди бяха перата. Крилете се изпариха, а перестата опашка се превърна в извито тяло, покрито с червени люспи. Главата се удължи, а в огромните челюсти изникнаха нащърбени зъби, които лесно можеха да отхапят човешка ръка. Единствено очите, червени като матовите люспи, останаха същите. Влечугото лежеше мъртво, а тънката кожа на предишното му тяло се валяше до него.

Хванах Риа за лакътя.

— Какво значи това?

Бяла като платно, тя бавно се обърна към мен.

— Значи, че ястребът ти ни спаси живота.

— Какво е това… нещо?

— Това е… беше дух-двойник. Може да се превърне във всичко, така че е особено опасен.

— Тези челюсти ми се виждат достатъчно опасни.

Риа мрачно побутна с пръчка захвърлената кожа.

— Както казах, духът-двойник може да се превърне в каквото си поиска, но нещо винаги го издава, ако се вгледаш.

— Птицата имаше само един крак.

Риа вдигна ръка към шепнещите клони наоколо.

— Дърветата се опитаха да ме предупредят, но аз не се вслушах. Дух-двойник в Друма! Това никога не се е случвало. О, Емрис… сънят се сбъдва пред очите ми!

Наведох се и протегнах ръка към мерлина, който приглаждаше перата си. Беля наклони глава на едната страна, после на другата, скочи на китката ми, изкачи се по ръката ми с няколко бързи крачки встрани и се намести рамото ми. Този път обаче тежестта му не ми се стори чак такова бреме.

Погледнах Риа, а тя тревожно свъси чело.

— Лошо преценихме този малък боец — казах аз. — Всички, дори Арбаса.

— Арбаса не грешеше — поклати глава тя.

— Но…

— Тя не се затвори, за да не допусне мерлина — Риа си пое дълбоко дъх. — Не искаше да допусне теб.

Отстъпих назад.

— Арбаса мисли, че съм опасен за теб?

— Точно така.

— Вярваш ли й?

— Да, но въпреки това реших да те пусна.

— Защо? Това беше преди съня ти.

Тя ме огледа с любопитство.

— Някой ден може би ще ти кажа.