Т. А. Барън
Изгубените години (21)

19
Мед

Риа хукна, бързонога като младия елен. Краката ми още бяха схванати, но се стараех не изоставам, докато тичахме през гъсталаците и обраслите с мъх потоци, но тя често трябваше да спира, за да ме изчака.

Слънцето се движеше високо над главите ни и ярко огряваше земята, така че виждах препятствията по-лесно от предната нощ. Въпреки това се препъвах тъй често, че Беля най-сетне пусна рамото ми, но остана наблизо, прелитайки от клон на клон. Радвах се, че рамото ми ще си почине, но бдителният поглед на мерлина вече не ме дразнеше.

Всички животни бягаха. Над мен летяха птици с малки сиви телца, яркозелени криле или огромни жълти човки, някои — на ята, други сами. Подминаха ме няколко кръглооки катерици, група бобри, сърна със сърнето си и една златиста змия. В далечината виеха вълци. Внезапно от дърветата се отдели огромна черна сянка. Вцепених се от страх, но зад нея изникнаха два по-малки силуета и разбрах, че това е семейство мечки. Всички изглеждаха уплашени като елена… и бягаха в посока, противоположна на нашата.

Малко преди обяд излязох на сенчеста поляна и избърсах потта от челото си. Няколко древни на вид кедрови дървета се издигаха в съвършен кръг. Кората им бе толкова обрасла, че на пръв поглед приличаха на група старци с дълги коси и бради, покрили прегърбените им тела. Дори шумът от нежното поклащане на клоните им бе различен от шепота на другите дървета. Звучаха като хора на погребение, които напяват мрачно и печално.

Насред ливадата забелязах тясна пръстена могилка, не по-широка от мен, но двойно по-дълга. Обграждаха я обли лъскави камъни, които искряха като син лед. Предпазливо се приближих.

Беля се върна на рамото ми, но вместо да се настани там, започна оживено да кръстосва напред-назад.

Дъхът ми секна. „Бил съм тук и преди.“ Това хрумване — не, тази убеденост — дойде за миг и отлетя. Като аромат на цвете, който се появява и изчезва преди да се огледаш, някакъв смътен спомен ме докосна и се скри. Може би бе просто сън или споменът за сън, но не можех да се отърся от усещането, че могилката насред кръга от кедри ми е позната.

— Емрис! Хайде!

Викът на Риа ме върна в настоящето. Хвърлих последен поглед назад и напуснах поляната. Не след дълго вече не чувах скръбните вопли на дърветата, но те продължиха да обитават тъмните кътчета на съзнанието ми.

Земята под краката ни ставаше все по-влажна. Жабите крякаха толкова силно, че понякога не чувах собственото си дишане. Чапли, щъркели и други водни птици си подвикваха със зловещи гласове. Въздухът замириса на гнило. Най-сетне зърнах Риа край високите треви, поръбили парче почерняла земя. Мочурище.

Тя нетърпеливо ме повика.

— Да вървим!

Скептично огледах тресавището.

— Трябва да го прекосим ли?

— Така е най-бързо.

— Сигурна ли си?

— Не, но времето ни свършва, видя ли как бягаха животните? Ако успеем, ще си спестим поне час. Оттатък са хълмовете на Великата Блуса.

Тя направи крачка към блатото, но аз я спрях.

— Какво точно е Великата Блуса?

Тя се освободи от ръката ми.

— Не знам! Истинската й самоличност е тайна дори за Арбаса. Знам само, че според преданията живее сред живите камъни на Мъгливите хълмове. Знаела неща, които никой друг не знае, дори такива, които още не са се случили. И била стара, много стара. Чух даже, че когато Дагда изваял първия великан от един планински склон, Блуса била там.

— Живи… камъни ли каза?

— Така ги наричат, не съм сигурна защо.

Хвърлих поглед към мътилката пред нас, осеяна с мъртви дървета и застояли вирове. В далечината се обади жерав.

— Сигурна ли си, че това създание ще ни помогне?

— Не… но може. Ако първо не ни изяде.

Отстъпих назад.

— Да ни изяде?

— Според легендите винаги е гладна. И по-свирепа от притиснат великан.

Беля наклони глава към Риа и изсвири ниско и протяжно.

Тя повдигна вежди.

— Какво има?

— Беля обещава да ни пази, но за пръв път долавям безпокойство в гласа му.

Изсумтях.

— Тежко й на Великата Блуса, ако се опита да изяде Беля. Тази птица не знае що е страх.

— Точно затова тревогата му не ми харесва.

С тези думи тя се обърна към мочурището. Стъпи върху парче засъхнала кал и скочи върху една скала. Тръгнах след нея и забелязах, че сме оставили следи във влажната пръст, но това не ме притесняваше. Бяхме толкова навътре в гората, че едва ли имаше значение.

Подскачахме по дънери и скали и бавно си проправяхме път през блатото. Корени и храсти посягаха към нас с преплетени съсухрени ръце. Над мътната вода се носеха странни гласове, някак различни от птичите и жабешките, а понякога Беля им пригласяше. Опитвахме се да се придържаме към плиткото, но нещо често припляскваше във водата, а тъмните й дълбини се раздвижваха. Нито знаех какво смущава повърхността й, нито исках да знам.

Най-сетне тресавището започна да отстъпва, а във въздуха се наслои сивкава мъгла. Стигнахме до влажна шир, обрасла с високи треви, която постепенно се издигна над тинята и се превърна в твърда земя. Пред нас се простираше стръмен хълм, покрит с остри скали, от който се протягаха ръце от изпарения.

Риа спря.

— Мъгливите хълмове. Да можех да намеря някой храст със сладки боровинки! Ще ни трябват сили за изкачването — обясни тя и ме погледна несигурно. — И другото, което ни очаква, каквото и да е то.

Щом започнахме изкачването, Беля литна от рамото ми. Издигна се безшумно и започна бавно да кръжи над главите ни. Допуснах, че оглежда гората, за да ни предупреди, ако има някаква опасност, но освен това явно се наслаждаваше на полета.

Сред редките дърветата, впили разкривени коренища в стръмния склон, изникнаха обли скали, по-големи дори от дома на Риа. Макар и по-рехава, гората не просветляваше. Дали заради сенките на огромните канари, дали заради мъглата, която се виеше около тях, дали заради нещо друго, мракът ставаше все по-непрогледен.

Докато с мъка катерехме склона, в ума ми нахлуха съмнения. Не знаех що за създание е Великата Блуса, но бях сигурен, че не е избрала подобно обиталище, защото обича гости. Ами ако таласъмите ни откриеха първи? Стиснах Галатор през туниката си, но не се почувствах по-добре.

Ненадейно пред мен изникна огромен сив камък. Вцепених се — може би мъглата ми играеше номера, но той приличаше не толкова на камък, колкото на лице, обрулено и тайнствено. Лице, което се взираше право в мен. После чух… или ми се стори, че чух стържещ звук, сякаш някой се прокашляше. Канарата като че лекичко се помръдна.

Не изчаках да видя какво ще последва и препуснах нагоре, като се спъвах в коренищата, камъните и собствените си крака.

Накрая превалих възвишението. Въпреки тежкото си дишане, ясно чух гневно жужене. Пчели! Хиляди пчели, скупчени край пречупения ствол на едно мъртво дърво. Не бях сигурен, но то сякаш се бе прекършило неотдавна, сигурно по време на буря. Лесно можех да се досетя, че пчелите не са доволни.

Риа с интерес ги наблюдаваше с ръце на кръста.

Отгатнах мислите й и поклатих глава.

— Нали не смяташ — изпъшках аз, — да им вземеш меда?

Тя се усмихна лукаво.

— Човек никога не може да прекали с меда! Ще отнеме само минутка, няма да се забавим.

— Недей, виж колко са много!

Тогава се появи Беля, наслаждавайки се на едно последно кръгче, преди да се върне на рамото ми. Явно обожаваше да лети. Намести се и изчурулика доволно, а присъствието му ми се стори толкова естествено, че се изненадах. Всичко беше толкова различно в сравнение с вчера! Той сви криле на гърба си и наклони глава към мен.

Ненадейно ми хрумна да му смигна. Беля ми смигна в отговор.

Риа все така оглеждаше пречупения дънер.

— Да можех някак да отвлека вниманието на пчелите! Няколко секунди ще ми стигнат.

С рязък писък Беля отново се издигна и нахлу право в рояка. Гмурна се сред пчелите, заудря ги с криле и ги увлече след себе си в мъглата.

— Това е лудост! Тази птица само търси повод да се сбие…

Не си направих труда да довърша, защото Риа вече се катереше по дънера, търсейки медените запаси на кошера. Ослушах се, но не чух жужене и изтичах след нея. Залових се за един от ниските клони, а дънерът изпука и основата му се разклати.

— Риа, внимавай! — извиках аз. — Дървото всеки миг може да се разцепи!

Тя обаче не ме чу и вглъбена в задачата си, се надвеси над нащърбения връх на дънера. Стъпих на един клон и се наведох до нея. Под нас блестеше златисто езерце от мед, обградено от дебели восъчни пити. В гъстия сироп плуваха парчета кора, клони и восък. Потопих ръка, загребах пълна шепа и погълнах сладката лепкава течност. Никога през живота си не бях опитвал такъв засищащ мед. Риа явно бе на същото мнение, защото се тъпчеше с две ръце, а от брадичката и бузите й се стичаха златни капки.

— Трябва да тръгваме — обяви накрая тя. — Вземи си за последно.

Посегнах към голям къс медена пита точно под мен и го дръпнах, но той не помръдна. Подпрях се на едната си ръка, а с другата здраво го стиснах и задърпах с всичка сила.

В този миг питата се надигна с оглушителен вой. Внезапно осъзнах, че държа не парче восък, а върха на огромен топчест нос. Риа изписка, а аз рязко се дръпнах, за да избегна покритата с мед глава, която се надигаше към нас. В този миг основата на дебелия дънер се пропука, наклони се и се разцепи. Той се затъркаля по склона, а с него — и ние.