Т. А. Барън
Изгубените години (32)

30
Т’еилеан и гарлата

Шим объркано сбърчи крушовидния си нос.

— Защо се казва Домино? Това много странностно.

— Домну — поправих го аз и се надигнах от овчата кожа. — Казах ти всичко, което зная, а то не е много.

Каирпре спреше дълбоко в стола си с три отворени книги в скута. Дългата сива коса се сипеше по лицето му като водопад.

— Време е да тръгваме.

Погледът на Шим се насочи към долапа, чийто рафтове лъщяха от разсипан мед.

— Аз не иска тръгва оттук.

— Не е нужно да идваш. Ще те разбера, ако поискаш да останеш.

Розовите му очи светнаха.

— Наистина, честно, не лъжеш?

— Да. Сигурен съм, че Каирпре ще се грижи добре за теб, въпреки че не му е останала много храна.

Малкият великан премлясна. Вдигна очи към дървената стълба и свъси чело.

— Но ти отива?

— Отивам. Веднага.

Няколко секунди изучавах малкото личице. Шим не беше толкова лош спътник, колкото очаквах. Взех една от дланите му в своята.

— Където и да отидеш, дано там има много мед.

Шим се намръщи.

— Аз не иска тръгва.

— Знам. Сбогом.

Пристъпих към стълбата и стиснах едно от износените й стъпала.

Шим дотича и подръпна туниката ми.

— Но и не иска остане.

— Най-добре е да останеш.

— Не ме ли искаш?

— Ще бъде опасно за теб.

Шим презрително изсумтя.

— Ти нямало каже това, ако аз бил истински великан, голям и силен. Тогава ти щял моли да дойда.

Усмихнах се тъжно.

— И така да е, пак те харесвам такъв, какъвто си.

Дребосъкът изкриви лице.

— А аз не! Аз още иска бъде голям. Колкото най-високосното дърво!

— Знаеш ли, веднъж Риа ми се ядоса и ми каза „Просто бъди себе си“. От време на време се замислям за това. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, но тя имаше право.

— Ами! Не и ако не харесва себе-то, което си.

— Слушай, Шим. Разбирам те добре, повярвай ми. Просто се опитай да се почувстваш добре в кожата си.

Спрях се, изненадан, че точно аз изричам такива думи. Хвърлих последен поглед към претъпканите с книги рафтове и се заизкачвах нагоре.

Докато се провирах през вратата в пъна, огледах източния хоризонт. Докъдето поглед стига се ширеше ронлива, червеникавокафява пръст, осеяна с мършави дръвчета и шипкови храсти. Нямаше птици, които да посрещнат изгрева, но контурите на Мрачните хълмове вече светлееха, макар самите те да бяха черни като въглен. На север от мъждивата светлина различих две остри възвишения, разделени от тясна пролука. Проходът.

Застанал до пъна, аз се съсредоточих върху скалите и се опитах да запаметя разположението им. Не исках да пропусна точното място, а не можех да бъда сигурен, че ще продължи да се вижда през целия ден.

Видях тоягата си на земята и се наведох да я взема. Възлестият й връх бе студен и хлъзгав от поръсилата го роса. Внезапно забелязах върху него няколко дълбоки отпечатъка, очевидно от остри зъби. Нямаше как да разбера какъв звяр ги оставил, но знаех, че не бяха там, когато предишната нощ се спуснах в тунела на Каирпре.

Посегнах да затворя вратата, когато оттам се показа кръглият нос на Шим. Постепенно през отвора се измъкна и малкото му телце.

— Аз идва.

— Сигурен ли си? — попитах аз и му показах тоягата. — Не знам какво я е дъвкало нощес, но може би още е наблизо.

Шим преглътна, но не каза нищо. Размахах ръка към слабо осветения хоризонт.

— За да намерим Домну, трябва да минем през онази пролука в Мрачните хълмове. Нямаме право на грешка, от едната страна ни чака армия от таласъми, от другата — Призрачното мочурище.

Малкият великан наби крачета в земята.

— Ти няма мен остави.

— Добре тогава, ела.

Прескочих поточето до пъна и поех към прохода, а Шим заприпка след мен.

До края на сутринта — ако тези сумрачни часове можеха да се нарекат сутрин — вървяхме през откритата тундра, а земята хрущеше под краката ни. Не следвахме нито пътища, нито пътеки, макар да прекосихме няколко, празни като опожареното селце.

Разговорите ни бяха редки като растителността и почти толкова унили — и двамата знаехме, че някой от съюзниците на Стангмар лесно може да ни забележи. Дори когато бръкна в джоба на ризата си и ми предложи парче хляб-амброзия от долапа на Каирпре, Шим не продума. Кимнах с благодарност и продължихме напред.

Склонът, водещ към Мрачните хълмове, постепенно ставаше все по-стръмен, а аз се стараех да не губя ориентация. Проходът вече не се очертаваше на фона на бледата светлина, която трябваше да мине за залез, но все пак успявах да го различа. Вместо като пътепоказател, все по-ясно го възприемах като предвестник на беди. Ами ако минехме през прохода и някак се доберяхме до Замъка под Покрова само за да открием, че Риа не е там? Или още по-лошо — че е там, но е мъртва?

От време на време се натъквахме на оскъдни доказателства, че наоколо са живели хора. Тук стара къща, там порутена кошара, безжизнени като всичко наоколо. Гниеха като кости на плаж. Ако все още имаше хора, те с нищо не се издаваха. И някак се прехранваха без дървета, градини или каквато и да е друга зеленина.

Внезапно долових мътно зелено петно отпред. Помислих, че слабото зрение ми играе номера и се взрях по-внимателно. Цветът изглеждаше истински и ярко изпъкваше сред плъзналото навсякъде ръждивокафяво и сиво. Щом наближих, стана по-наситен. Долових и очертанията на засадени в спретнати редове дървета с натежали от плод клони.

— Овощна градина! Не е за вярване!

Шим потърка носа си.

— Вижда ми се опасно.

— Виж там — вдигнах ръка аз и посочих една четвъртита форма зад дърветата. — В онзи процеп в хълма има колиба.

— Аз мисли по-добре стоим надалеч. Съвсем, напълно, абсолютно.

Дали защото дърветата ми напомниха за дните в Друма, или защото колибата ми напомни за жената, за която вече знаех, че е моя майка, реших да се оставя на любопитството си и сведох поглед към Шим.

— Ако искаш, изчакай ме тук. Аз ще се доближа.

Шим ме изпроводи с поглед, като ругаеше под нос.

След няколко секунди ме догони и аз спрях.

— Замириса ти на мед ли?

— По-скоро на таласъми — изсумтя той и нервно се озърна през рамо. — И да не са тук, не са далече.

— Сигурно е така. Няма да се застояваме, обещавам. Само колкото да видим кой живее тук.

Щом наближихме, различих груба каменна стена. И тя, и колибата бяха от сив камък, осеян с ръждивочервени лишеи. От дупките и срутванията си личеше, че отдавна не са били поправяни. Изронената стена обгръщаше дърветата, а те — колибата, покривайки клоните, стените и покрива й с водопад от клони. Под тях забелязах няколко зелени лехи, обсипани с разноцветни цветчета.

Приклекнах, Шим също и двамата запълзяхме напред. Край нас се понесе свеж аромат на мокри листа и току-що разцъфтели пъпки. Дадох си сметка колко отдавна бях усетил уханието на живот за последен път. И осъзнах, че това не са просто овошки. Беше градина.

Точно тогава от колибата излязоха две фигури, сиви като каменната стена и тръгнаха към най-близката леха с несигурни стъпки. Движеха се в странен ритъм — щом единият гръб се изправеше, другият се превиваше, щом едната глава се надигнеше, другата се скриваше. И макар че в движенията им нямаше синхрон, ми се сториха неразривно свързани.

Когато се приближиха, видях, че са стари, много стари. По раменете им се сипеха прошарени коси, а кафявите им роби без ръкави висяха протрити и избледнели. Ако гърбовете им не бяха тъй превити, положително щяха да бъдат много високи. Само ръцете им, кафяви и мускулести, изглеждаха по-млади от собствениците си.

Щом стигна до първата леха — зеленчукова, доколкото виждах — двойката се раздели. Жената, чиито високи скули ми напомниха за майка ми, се наведе за торба със семена и започна да сади, а мъжът, чиито дълги мустаци се вееха като знамена край брадичката му, взе една кошница и закуцука към дърво, отрупано със спираловидните плодове, които бях опитал под вълшебната шомора. Внезапно той рязко спря и бавно се обърна към мястото, където се спотайвахме. След малко проговори с нисък, хриплив глас, без да сваля поглед от нас:

— Гарлата, имаме гости.

Старицата вдигна очи. Лицето й се сгърчи от тревога, но тя отвърна спокойно, с дрезгав от старост глас:

— Нека се покажат тогава, няма от какво да се боят.

— Аз съм Т’еилеан — обяви мъжът. — Ако идвате с мир, добре сте дошли.

Бавно подадохме глави, а аз се изправих и опрях тоягата си в земята. Дланта ми докосна дървото там, където нощес го бяха дъвкали зловещите зъби и за миг ме обля хлад. Междувременно Шим застана до мен и изправи рамене, макар че над стената се виждаха единствено очите и щръкналата му коса.

— Идваме с мир.

— А как се казвате?

Поколебах се.

— Наши имена тайна, тях никой не знае — заяви Шим и, за по-сигурно, добави: — Даже ние.

Т’еилеан се усмихна с крайчеца на устните си.

— Разбирам предпазливостта ти, малки пътнико, но както каза и съпругата ми, при нас няма от какво да се боите. Ние сме най-обикновени градинари и нищо повече.

Прескочих стената, като се стараех да не смачкам крехките жълти зеленчуци, които растяха от другата й страна. Подадох ръка на Шим, но той я отблъсна и сам се изкатери по камъните.

Т’еилеан отново стана сериозен.

— Сега е опасно да пътувате из Финкайра. Вие сте или много смели, или безразсъдни.

Кимнах.

— Времето ще покаже. А вие? Щом е опасно да пътуваме дотук, животът на това място сигурно е още по-опасен.

— Съвсем вярно — отвърна Т’еилеан и повика Гарлата при себе си, — но къде да отидем? С жена ми живеем тук заедно от шейсет и осем години. Корените ни са дълбоки колкото тези на дърветата — той посочи към простичкия им дом и добави: — И съкровища не притежаваме.

— Не и такива, които да могат да бъдат откраднати — уточни Гарлата и хвана мъжа си под ръка. — Съкровищата ни са по-големи от всеки сандък, по-скъпоценни от всякакви бижута.

Т’еилеан кимна.

— Права си, мила моя — той се наведе към мен и се усмихна пакостливо. — Винаги е права, дори когато греши.

Гарлата го изрита силно по пищяла.

— Ауу! — извика той и заразтрива удареното място. — За шейсет и осем години как пък не се научи на обноски!

— За шейсет и осем години съм се научила да те чета като отворена книга — заяви Гарлата и го погледна в очите. После бавно се усмихна. — И все пак онова, което виждам, още ми харесва.

Тъмните очи на стареца проблеснаха.

— Хайде сега, ами гостите? Желаете ли да поседнете? Да хапнете?

Поклатих глава.

— Боя се, че нямаме време да седим — отвърнах аз и посочих спираловидните плодове на най-близкия клон. — Макар че бих приел един от тези. И преди съм ял от тях и бяха чудесни.

Т’еилеан посегна нагоре и едрата му сбръчкана длан откъсна един плод с изненадваща ловкост. Докато ми го подаваше, той рече:

— С удоволствие ще ти го дам, но съм сигурен, че досега не си ял ларкон.

Объркан, аз поклатих глава.

— Тези плодове не растат никъде другаде във Финкайра — обясни градинарят със сериозен глас. — Преди години, дълго преди да се родиш, възвишенията край Несекващата река бяха осеяни с такива дървета, но те не оцеляха след Покварата, връхлетяла останалите ни земи. Това е последното.

Отхапах и слънчевият вкус отново избухна в устата ми.

— Този плод расте и на още едно място, там го опитах.

— Къде? — в един глас попитаха Т’еилеан и Гарлата.

— В Друма, на дървото шомора.

— Шомора? — удивено повтори Гарлата. — Наистина ли си бил при най-рядкото от всички дървета?

— Да. Една приятелка ме заведе.

Т’еилеан приглади рехавата си брада.

— Ако това е вярно, значи имаш изключителна приятелка.

Лицето ми се стегна.

— Така е.

Лек бриз раздвижи клона над мен и зелените листа прошумоляха. Заслушах се за миг. Чувствах се като човек, който от дни не е пил вода и най-сетне дочува ромоленето на поток. Ненадейно Шим протегна ръка и дръпна плода от ръката ми. Преди да възразя, той лакомо си отхапа — два пъти.

Изпепелих го с поглед.

— Не знаеш ли как се пита?

— Мммпфффф — изломоти малкият великан с пълна уста.

Очите на Гарлата развеселено блеснаха. Тя се обърна към съпруга си и рече:

— Изглежда не само на мен ми липсват обноски.

— Права си — отвърна той, изкуцука встрани и добави също толкова развеселено: — Както винаги.

Гарлата се засмя, хвана клона със силната си ръка, откъсна втори плод и ми го подаде.

— Ето. Започни отначало.

— Изключително сте щедра, особено ако това е последното такова дърво на изток от Друма — благодарих аз, подуших тръпчивия ларкон, отхапах и отново се насладих на познатия слънчев вкус.

— Как така градината ви тъй добре устоява на Покварата? — попитах аз. — Това е чудо.

Двамата се спогледаха и изражението на Т’еилеан стана сурово.

— Едно време всички земи наоколо бяха такива, но ужасният ни крал промени това.

— Гледката ни късаше сърцата — рече Гарлата, а гласът й изневери.

— Покровът на Стангмар скрива слънцето — продължи старецът. — Все повече, с всеки изминал месец. Мракът нараства заедно със силата на Замъка под Покрова. Междувременно кралската армия сее смърт навсякъде, унищожава цели села. Хората избягаха в планините далеч на запад или напуснаха Финкайра. От тази страна на реката едно време растеше огромна гора, забележителна като Друма. Няма я вече. Дърветата, които не бяха отсечени или опожарени, заспаха завинаги и никога вече няма да продумат. В тези равнини дори почвата, която не е подгизнала от кръв, доби нейния цвят. А Цъфтящата арфа, която би могла да събуди земята за нов живот, ни бе отнета.

Той сведе поглед към загрубелите си ръце.

— Държал съм я само веднъж, като момче, но след всичките тези години още не мога да забравя докосването на струните й, вълнението от мелодията й. Загубихме толкова много! — изкриви лице той и посочи пукнатината в хълма зад колибата. — Виж някога веселия ни извор! Тече едва-едва. Пресъхна земята, пресъхнаха и водите, които я хранеха. Половината ми ден минава в носене на вода.

Гарлата хвана ръката му.

— Аз пък по цял ден обикалям сухата прерия, за да търся семена, които все още мога да съживя.

Шим смутено й предложи остатъка от плода, който ядеше.

— Аз съжалява за вас.

Гарлата го потупа по главата.

— Задръж го и не ни съжалявай. Ние сме по-щастливи от повечето хора.

— Така е, така е — съгласи се съпругът й. — Толкова дълго живяхме заедно, отгледахме няколко дървета. Какво друго да си пожелае човек? — усмихна се той и я погледна. — Имаме само още едно желание, да умрем заедно.

— Като Баукис и Филемон — рекох.

— Кои?

— Баукис и Филемон. Герои от една гръцка легенда, която отдавна научих от… майка ми. Искали само да умрат заедно и накрая боговете ги превърнали в дървета, чиито разлистени клони се прегръщали навеки.

— Колко красиво — въздъхна Гарлата и погледна съпруга си.

Т’еилеан не продума, макар че ме огледа внимателно.

— Така и не ми казахте — продължих аз, — как оцелява градината ви в тези ужасни времена.

Т’еилеан пусна дланта на Гарлата и разтвори жилестите си ръце към зеленината, корените и цветчетата наоколо.

— Просто я обичаме. Нищо повече.

Кимнах и си представих колко великолепно е било това място преди да го нагази Покварата. Ако тази градина бе едва малка част от някогашното му изобилие, пейзажът сигурно е бил прелестен като самата Друма, пък макар и не толкова див и тайнствен. Място, където бих се чувствал жив. И свободен. И може би дори у дома си.

Гарлата разтревожено ни наблюдаваше.

— Сигурни ли сте, че не можете да останете за малко?

— Не, не можем.

— Тогава трябва много да внимавате — предупреди ни Т’еилеан. — Таласъмите са навсякъде, вчера по залез-слънце, докато се връщах с водата, видях двамина. Влачеха някакво безпомощно момиче.

Сърцето ми спря.

— Момиче ли? Как изглеждаше?

Беловласият мъж явно се измъчваше.

— Не можех да се доближа, щяха да ме видят, но докато ги наблюдавах, ми се прииска да ги нападна.

— Радвам се, че не си го направил — каза жена му, а Т’еилеан вдигна пръст към мен.

— Момичето беше на твоята възраст, с дълга къдрава кестенява коса и носеше дреха, направена сякаш от преплетени лози.

Шим и аз ахнахме.

— Риа — прошепнах едва-едва. — Накъде отиваха?

— Няма съмнение — унило отвърна старецът, — вървяха на изток. И щом са оставили момичето живо, значи Стангмар иска сам да се разправи с него.

Гарлата простена.

— Само като си помисля — младо момиче в онзи ужасен замък!

Опипах камата през плата на торбичката си.

— Трябва веднага да тръгваме.

Т’еилеан взе ръката ми и я стисна с неочаквана сила.

— Не знам кой си, младежо, нито накъде си тръгнал. Но подозирам, че също като семената ни у теб има много повече, отколкото издава видът ти.

Гарлата отново докосна главата на Шим.

— Мисля, че същото важи и за това човече.

Не отвърнах, макар че се зачудих дали биха казали същите мили думи, ако ни познаваха по-добре. Въпреки това докато прескачах стената, ми се прииска някой ден да ги видя отново. Обърнах се да им помахам, те също ми помахаха и продължиха работата си.

Усетих, че Галатор се е затоплил на гърдите ми. Надникнах под туниката си, видях, че сърцето му слабо сияе… и разбрах, че теорията на Каирпре е самата истина.