Т. А. Барън
Изгубените години (15)

13
Сноп листа

Докато вървях сред високите стволове и преплетените клони на древния лес, ме обзе странно усещане. То нямаше нищо общо с втория ми взор, макар че тук бе сумрачно и слънчевите лъчи рядко достигаха земята. Нямаше нищо общо и с натрапчивия смолист аромат, изпълнил въздуха, който ми напомняше за деня, в който посрещнах и изпратих бурята в обятията на огромния бор в полите на И Уидва. Нямаше нищо общо и със звуците, които ме заобикаляха — повеите в листата, пукането на клоните, хрущенето на иглички под краката ми.

Странното усещане не се дължеше на нито едно от тези неща. Може би се дължеше на всички тях, взети заедно. Различен звук. Нов аромат. Още една сумрачна дъбрава. И преди всичко чувството, че нещо в гората знае, че съм тук. Че ме наблюдава. Че странният шепот, който бях чул в раковината на плажа, сега ме заобикаля отвсякъде. Забелязах възлеста пръчка, висока почти колкото мен, подпряна на дънера на стар кедър. Може би една хубава тояга щеше да ми помогне по-лесно да прекося тези тъмни дебри. Посегнах и точно преди да сключа пръсти около центъра й, където стърчаха няколко вейки, ахнах и отдръпнах ръка.

Пръчката помръдна! Вейките по цялото й протежение зашаваха като тънки крачета, възлестото й тяло се прегъна, изпълзя към корените на кедъра и се скри в папратите. След секунди странното създание изчезна, а с него и желанието ми да си намеря тояга.

Усетих познат порив. Щях да се покатеря на някое дърво! Може би не чак до върха, но достатъчно високо, за да огледам върховете на дърветата. Избрах си една стройна липа, чиито сърцевидни листа трептяха като повърхността на река и тръгнах нагоре. Дланите и стъпалата ми намираха предостатъчно удобни места и напредвах бързо.

Щом достигнах на пет мои боя разстояние от земята, гледката стана неузнаваема. В плетеницата от клони проникваше много повече светлина и виждах по-добре. През трептящите липови листа зърнах обла топка зелен мъх до главата си, но след станалото с пръчката реших да не я докосвам. Чифт пеперуди, оранжева и синя, прехвърчаха между клоните. От един близък клон се полюшваше паяк, увиснал на паяжината си. По тънката нишка проблясваше роса като бисерни зърна. Кръглооки катерици шумно цвърчаха, златопера птица прелиташе от клон на клон. Не се променяше само едно — непрестанният странен шепот.

Обърнах се към края на гората и различих зеленото поле, където бях спасил мерлина. Малко по-нататък искряха водите на голямата река, устремена към стената от мъгли край морето. За моя изненада от бързеите се надигна странна вълна, прилична на огромна ръка. Знаех, че не е възможно, но докато наблюдавах как от широките пръсти се стича вода и ги увлича, докато отново се слеят с реката, ме обзе вълнение и страх.

Внезапно някъде високо над главата ми се откъсна огромен сноп листа, но вместо да поеме надолу, той полетя встрани, към съседното дърво. Като по чудо мощните му клони го уловиха, залюляха го и го подхвърлиха към трето дърво, което се преви под тежестта му и го метна обратно. Листата прелитаха от ствол до ствол, описвайки пируети из въздуха като опитни танцьори. Дърветата сякаш играеха на топка, както деца с кълбо канап.

Постепенно листният сноп започна да се снишава, накрая се търкулна на земята и застина в легло от кафяви иглички.

Дъхът ми секна. От листата се подаде дълъг клон. Не, не клон, а ръка, обвита в ръкав от лози. Още една ръка. Крак, после втори. Дългокоса глава, украсена с лъскави листа. Две очи, сиви като кедрова кора, с капка синьо в тях.

Облечената в листа фигура се надигна и се засмя, а гласът й, богат и ясен, огласи гората с прелестта на камбанен звън.

Приведох се напред с надеждата да различа още подробности. Защото вече знаех, че снопът листа всъщност е момиче.