Т. А. Барън
Изгубените години (27)

25
Тояга и лопата

Часове наред следвахме Несекващата река, като се катерехме по гладките камъни и си проправяхме път през клонака. Накрая тя изви на юг и стигнахме до източния край на Друма. През оредяващите клони проблясваше ярката нишка, която ни доведе дотук, а зад нея различавах потъналите в сенки Покварени земи. Вече нямах съмнение, че блещукащият воден път, който зърнах от дюната през първия си ден във Финкайра, е била именно Несекващата река.

Надолу по течението различих няколко канари, заоблени като яйца. Издигаха се и на двата бряга, във водата също имаше една. Там сякаш бе по-широко и плитко и ми се стори, че ще можем да пресечем. Отсреща се издигаха няколко реда дървета, засадени като овощна градина, макар и изключително запусната.

Зад мен изпукаха съчки. Бързо се обърнах, но видях само Шим, който се бореше с папратите. Те се виеха около набитите му прасци като зелени ръце, той подскачаше и се гърчеше, а широката му жълта риза се развяваше. С косматите си крака и огромния си нос приличаше по-скоро на кукла, но четинестата му кафява коса, все още омазана с мед, кал и клечки, и искрящите розови очи подсказваха, че е живо същество… и че е бесен.

— Лудост — измърмори той, когато най-сетне се отскубна от папратите. — Това лудост!

— Ако искаш, върни се — предложих аз и той сбърчи облия си нос.

— Знам те какво мисли! Иска аз не идва! — Той изпъна гръб и главата му с мъка надхвърли коляното ми. — Е, аз идва. Идва нея спаси!

— Няма да е лесно.

Малкият великан скръсти ръце и ми се намръщи.

Отново обърнах втория си взор към земите отвъд реката и забелязах, че всичко, дори дърветата в овощната градина, е някак по-бледо от Друма. Финкайра някак бе оживила зрението ми, но щом прекосяхме реката, цветовете щяха да избледнеят. Вече бях свикнал с ярките багри на гората и дори се надявах, че вторият ми взор се е подобрил, но току-що бях прозрял истината. Беше си все същият, слаб и измъчен като пейзажа пред нас, а равнините оттатък бяха все така червеникавокафяви. Всичко на изток, с изключение на черните хребети в далечината, носеше, както бе казала Риа, цвета на засъхнала кръв.

Вдишах дълбоко ароматния горски въздух и за последен път се вслушах в непрестанния шепот на дърветата. Тепърва започвах да усещам разнообразието и сложността на езика им, понякога недоловим, друг път оглушително ясен. Запитах се какво ли ми казват — само да можех да ги разбера… Обещах си, че върна ли се някога тук, ще науча повече за тази гора и ще пазя тайните й.

Над главата ми трепна елова клонка и изпълни въздуха със смолист аромат. Посегнах нагоре и смачках няколко иглички между палеца и показалеца си със смътната надежда, че така ръката ми винаги ще мирише на гора. Импулсивно стиснах един от дебелите клони, сякаш се ръкувах с някого и дръпнах, колкото да го разклатя.

Ненадейно той се откърти и аз се изтърколих в тръстиките право върху Шим.

— Ти глупакостен глупак! — сопна ми се дребосъкът, успя да стане, замахна към ръката ми, не улучи и отново падна в папратите. — Какво правиш? — викна той от преплетените зелени стъбла. — Почти ме смачкал!

— Извинявай — отвърнах аз, стараейки се да остана сериозен. — Клонът се счупи.

Иззад планиноподобния нос ме стрелнаха две розови очи.

— Шим за малко да се счупи!

— Казах, че съжалявам.

— Ще съжали и повече! — изръмжа той и отново се надигна, после сви юмруче, готов за нов удар.

Едва тогава обърнах внимание на клона в ръката си. За моя огромна изненада той започна да се бели, а разклоненията му се отчупиха в скута ми, посипвайки го с иглички. Кората се лющеше на къдрави гирлянди и падаше, сякаш под острието на невидим нож.

Зърнал чудото, Шим свали юмрук. Удивление изпълни лицето му. Клонът в ръката ми вече не беше клон, а права тояга, дебела и възлеста отгоре и изтъняваща надолу. Повдигнах я и видях, че е с цяла глава по-висока от мен. Завъртях я, плъзнах пръсти по гладкото дърво и внезапно разбрах.

Подпрях се на нея и се надигнах от папратите. Обърнах се към уханната ела и си припомних несръчния опит да си намеря тояга, когато за пръв път стъпих в тази гора. Сведох глава пред дървото в знак на благодарност. Вече имах тояга — скъпоценно късче от Друма, което щеше да ме придружи отвъд границите й.

— Ти нали няма ме удари с тая пръчка? — овчедушно се обади Шим и аз го изгледах строго.

— Не ми посягай и няма да те ударя.

Малката фигурка застина.

— Не искал теб нарани.

Повдигнах вежда, но замълчах, стиснах тоягата и закрачих към облите канари надолу по течението. Шим ме последва и пак се оплете в храстите, без да спира да пъшка, макар и по-тихо от преди.

След малко стигнахме. Реката се разширяваше значително, а дъното й бе осеяно с бели камъни. Макар и бърза, водата изглеждаше доста плитка, точно както се надявах. И на двата бряга калта в основата на канарите бе набраздена от следи от тежки ботуши.

— Таласъми — рече Шим.

— Сигурен съм, че Несекващата река добре ги е подредила.

Шим вдигна глава.

— Аз мрази пресича реки. Съвсем, напълно, абсолютно.

Подпрях се на тоягата и сграбчих възлестия й връх.

— Не е нужно да я пресичаш. Сам си решаваш.

— Ти докъде ще отиде?

— Дотам, където е Риа! Таласъмите мислят, че в торбата е Галатор и сигурно са тръгнали към замъка на Стангмар. Не знам дали ще ги настигнем, преди да стигнат, но трябва да опитаме. Това е единствената надежда и за нас, и за Риа.

Вторият ми взор обходи сенчестите хълмове в далечината. Над тях се издигна стена от облаци, по-черна и от най-буреносното небе, което някога бях виждал, и хълмовете на изток потънаха в пълен мрак. Сетих се как Риа описа местоположението на Замъка под Покрова. „Върху най-мрачния от Мрачните хълмове, където нощта никога не свършва.“ В такава тъма нямаше да имам нито очи, нито надежда.

Шим преглътна.

— Добре. Аз идва. Може би не до самия замък, но идва.

— Сигурен ли си? Там едва ли ще има много мед.

Той ми отговори, като нагази в реката и с мъка измина няколко крачки, но когато наближи потопената канара, се препъна. Ненадейно хлътна в много по-дълбоки води и се развика, размахвайки малките си ръце. Притекох му се на помощ точно преди да потъне, вдигнах го на раменете си и тръгнах през реката.

— Благодаря ти — изпръхтя Шим, отръска се и целия ме накваси. — Тази вода безкрайностно мокра.

Внимателно пристъпих напред, подпрян на тоягата си.

— Ще ти бъда много задължен, ако не докосваш носа ми.

— Ама трябва за нещо да се държи!

— Дръж се за своя нос тогава! — възкликнах аз, твърдо убеден, че идването му е било грешка.

— Добре — отвърна той, толкова носово, че бях сигурен, че е последвал съвета ми.

С всяка стъпка усещах как нещо сякаш дърпа кожените ми ботуши и се опитва да ме върне в гората. Не беше течението, по-скоро стотици невидими ръце се опитваха да ми попречат да напусна Друма. Дали бяха във водата или в мен самия не знам, но с наближаването на отсрещния бряг краката ми натежаваха все повече.

Заля ме мрачно предчувствие, а в ума ми изплува картина, която не идваше от втория ми взор. Десетки странни, зловещи светлинки се носеха към мен. Обаждаха се скритите ми сили, щях да получа видение за бъдещето!

— Не! — извиках аз и тръснах глава толкова силно, че Шим ме сграбчи за косата, за да не падне.

Образът изчезна, силите ми се укротиха. Предчувствието обаче остана, още по-силно от преди.

Щом стъпих на източния бряг, Шим се смъкна от раменете ми, но чак след като ме перна през ухото.

— Ох! Това пък защо?

— Задето ме карал да държа нос през цялото време!

Хрумна ми да го хвърля в реката, но устоях, а при вида на овошките гневът ми бързо се стопи. Рехави и изтерзани, дърветата бяха по-крехки дори от най-старите в Друма. Тези най-далеч от реката изглеждаха направо болни, като призраци. Бяхме пристигнали в Покварените земи.

Приближих едно от по-коравите дървета, чиито клони висяха над реката, пресегнах се и откъснах малък съсухрен плод. Удиви ме дебелата му сбръчкана ципа и ръждивокафявият му цвят. Подуших го и подозренията ми се потвърдиха — това беше ябълка. Най-жалката ябълка, която бях виждал.

Подхвърлих я на Шим.

— За вечеря.

Малкият великан я хвана, несигурно я приближи до устните си и накрая отхапа. Киселото му изражение беше ужасно изразително.

— Пфуй! Искаш мен отрови!

— Не — ухилих се аз. — Не очаквах да си отхапеш.

— Значи искал мен измами!

— Това не мога да отрека.

Шим сложи ръце на кръста си.

— Искам момиче бъде тук!

— Аз също — мрачно кимнах аз.

Тогава зърнах шест фигури зад дърветата в далечината — задаваха се от източните равнини и вървяха право към градината. Воини-таласъми! Мечовете, нагръдниците и заострените им шлемове просветваха на следобедното слънце. Скриха се зад едно възвишение и макар че вече не ги виждах, гласовете им наближаваха.

Шим, който също ги беше видял, се вцепени.

— Какво ще сега правим?

— Ще се скрием някъде.

Къде? От мястото, където стояхме, не виждах и една скала, зад която да се потулим. Попарената растителност не можеше да ни скрие, а хълмът се спускаше до брега полегат и гладък, без нито едно дере.

Таласъмите наближиха възвишението, гласовете се усилиха, а тропането на ботушите им стана направо оглушително. Сърцето ми бясно заби и аз отчаяно се огледах, търсейки скривалище.

— Ей, вие! — прошепна някой. — Насам!

Обърнах се, а измежду коренищата в далечния край на овощната градина изникна глава. С Шим се втурнахме натам и открихме прясно изкопана канавка, която още не беше свързана с реката. В нея стоеше загорял на слънцето мъж с широки плещи, силна челюст и кестенява, посипана с пръст коса. Беше гол до кръста, носеше широки панталони от кафяво платно и държеше лопата тъй уверено, както войник би държал меча си. Махна ни с нея и прошепна:

— Влизайте, младежи. Бързо!

Послушахме го без колебание. Метнах тоягата настрани и се хвърлих в канавката. Шим скочи след мен и точно тогава таласъмите навлязоха сред овошките. Мъжът бързо ни покри с шума, като ни остави само по една дупчица, през която да дишаме.

— Ти там! — провикна се един от таласъмите. През покривалото от пръст гласът му ми се стори по-висок, но не по-малко дрезгав от този на главатаря, загинал в Друма.

— Да!? — обади се копачът, уж раздразнен, че прекъсват работата му.

— Търсим един опасен затворник. Тази сутрин избяга.

— От кого? — попита мъжът.

— От пазачите си, малоумнико! Не, от бившите си пазачи. Загубиха затворника, а после и главите си — изхили се таласъмът. — Някой да е пресичал реката? Отговаряй, човече!

Работникът дълго мисли, преди да отговори. Зачудих се дали накрая няма да ни издаде.

— Ами — обяви накрая той, — всъщност видях някого.

Под пръстта стомахът ми се сви на топка.

— Кого?

— Един… младеж.

На устните ми изби пот, сърцето ми лудо заблъска.

— Къде и кога? — излая таласъмът.

Мъжът отново замлъкна. Замислих се дали да хукна с надеждата да надбягам войниците.

— Преди няколко часа — отвърна работникът. — Тръгна по течението, към океана.

— Дано си прав — проскърца таласъмът.

— Прав съм, но закъснявам. Трябва да изкопая канавката преди залез-слънце.

— Ха! На тази градина ще й трябва много повече от канавка, за да оцелее.

Включи се втори глас, по-дълбок от първия.

— Дали да не отсечем няколко дървета, за да облекчим бремето на тоя нещастник?

Целият отряд избухна в смях.

— Не — обяви първият таласъм. — Ако искаме да хванем затворника преди мръкване, нямаме време за губене.

— Какво стана с онази глупачка? — попита трети таласъм, докато групичката се отдалечаваше. Надигнах глава, но закъснях и не чух отговора. Долових само думите „на краля“ и „по-добре мъртва“.

Изтръсках пръстта от туниката си и докато пресипналите гласове заглъхваха, заглушени от ромона на реката, изпълзях от канавката.

— Благодаря ви. Много ви благодаря — рекох.

Непознатият заби лопатата в рохкавата почва и ми подаде мускулестата си ръка.

— Казвам се Хон, приятелю. Може да съм прост копач, но знам кой ми харесва и кой не. Всеки враг на ония превтасали попови лъжички е мой приятел.

Поех дланта му, която почти погълна моята.

— Казвам се Емрис — представих се аз и подритнах купчината пръст до себе си. — Храбрият ми спътник е Шим.

Шим се показа, изплю малко пръст и ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Сега трябва да тръгваме — продължих аз. — Дълъг път ни чака.

— А накъде сте се запътили?

Поех си дълбоко дъх.

— Към кралския дворец.

— Замъкът под Покрова ли, момче?

— Да.

Хон поклати невярващо глава и ушите му се показаха изпод кафявата коса — леко триъгълни, със заострени връхчета.

— Замъкът под Покрова — промълви. — Там са Седемте мъдри сечива, изковани преди векове. Помня времето, когато принадлежаха на хората като мен. Сега са на краля! Плугът, който оре сам. Мотиката, която сама се грижи за семената. Трионът, който отрязва само толкова дърво, колкото е нужно… — той се спря. — Защо ви е да ходите там?

— За да открием един приятел.

Той ме изгледа така, сякаш бях луд.

— Знаеш ли къде е замъкът? — попитах аз.

Той вдигна лопатата и посочи към Мрачните хълмове.

— Натам. Друго не мога да ти кажа, момче, но те съветвам да промениш плановете си.

— Не мога.

Той се навъси и ме огледа внимателно.

— Не те познавам, Емрис, но ти желая целия късмет, останал във Финкайра.

Хон посегна към ризата си, захвърлена до канавката, извади нащърбена кама с тясно острие, завъртя я и ми я подаде.

— Вземи. Ще ти трябва повече, отколкото на мен.