Т. А. Барън
Изгубените години (13)

11
Плаване

Направих сала от откъртените клони на дъба, като ги вързах един за друг с тънки ленти от кората му. Вторият ми взор често не преценяваше добре нито размерите и формата им, нито здравината на възлите, но въпреки това се справих, дъска по дъска. В средата на сала поставих парче от хралупата, леко вдлъбнато, за да мога да седна в него. Накрая омотах ръбовете с няколко парчета водорасли, които открих сред скалите.

Докато приключа, слънцето взе да преваля. Довлякох жалкото си творение досами вълните и преди да го избутам във водата, импулсивно изтичах до ямата, из която се носеше раковината. Извадих я и я оставих на пясъка, за да може ракът отново да намери дома си.

Докато газех из студената вода, чайките сякаш ми се присмиваха. Преди да се покача на жалкия си сал, аз се поколебах. Два свята ме теглеха в противоположни посоки. Стоях на ръба между сушата и морето, между миналото и настоящето. За миг решителността ме напусна. Същата вода, която едва не ме бе удавила, сега плискаше около бедрата ми. Може би прибързвах. Може би трябваше да се върна на брега и да измисля нещо по-разумно.

Точно тогава сред останките на дъба светна златист проблясък. Залезът къпеше ствола, гравирайки огнени жилки по него. Спомних си за друго горящо дърво, чиито пламъци още ме изгаряха дълбоко. И разбрах, че трябва да открия отговорите на въпросите си.

Изтеглих се върху сала, настаних се във вдлъбнатата седалка и свих колене под себе си. За последен път погледнах към черните скали и обърнах гръб на брега. Потопих длани в ледената вода и гребах, докато ръцете ми се измориха. Заради чезнещото слънце, все още достатъчно силно, за да затопли мократа ми кожа, във водата блещукаха много повече цветове, отколкото можех да доловя. И макар че нямаше как да я видя, аз усещах плетеницата от розова и златиста светлина, танцуваща точно под вълните.

Докато течението ме отнасяше все по-далеч от брега, в гърба ми подуха лек бриз. Не знаех накъде ще ме отведе морето. Можех само да му се доверя.

Замислих се за древните мореплаватели като Бран Благословения, Одисей и Йона, чиито истории бях чул от Брануен. Зачудих се дали някой някога ще го е грижа за моето пътешествие — някой друг, освен нея. Прииска ми се да мога да й го опиша някой ден… но в душата си знаех, че никога повече няма да я видя.

Покрай мен прелетя черноглава чайка, която оглеждаше повърхността на морето в търсене на вечеря. Внезапно тя пронизително изграчи, наклони криле към сала и се приземи до едно от водораслите, които висяха от едната му страна. Стисна го в клюна си и задърпа с всички сили.

— Къш! — креснах аз и размахах ръце. Само това ми липсваше точно сега — някаква си изгладняла птица да ми разглоби сала.

Чайката пусна водораслото, излетя с писък и закръжи над мен. След няколко секунди отново се приземи, този път на коляното ми. Окото й, жълто като слънцето, ме заразглежда. Навярно заключила, че съм твърде едър (или твърде жилав), за да вечеря с мен, чайката наклони черната си глава и отлетя към брега.

Докато наблюдавах как се отдалечава, ме налегна прозявка. Непрестанното люшкане ме приспиваше, а и бях изтощен от няколкодневния път от Каир Мирдин. Ала как да заспя? Ами ако падна от сала или (още по-лошо) пропусна нещо важно?

Опитах се да си почина, без да заспя. Наведох се напред и опрях брадичка на коленете си. За да остана буден, се съсредоточих върху бавния път на залязващото слънце. Огненото кълбо вече надвисваше току над водата, чертаейки блещукаща ивица светлина през вълните, чак до сала ми. Досущ като златен път. Накъде ли водеше? Накъде ли водеше моят собствен?

Погледнах през рамо — вече доста се бях отдалечил от брега. Ветрецът беше спрял, но салът навярно бе уловил някое течение. Вълните ме подмятаха и постоянно ме пръскаха, но въпреки люлеенето, вървите още държаха, а дървото беше здраво. Облизах устни, вкусвайки солените пръски. Пак опрях глава на коленете си и не успях да сподавя поредната прозявка.

Огромното кървавочервено слънце запали в облаците пожар от цветове, които долавях съвсем бегло. Формата на слънцето усещах по-ясно, особено когато започна да се слива с хоризонта. След миг то се разтвори във вълните като внезапно спукан мехур.

Не видях как се стъмни, защото заспах.

Събудих се, оплискан от студена вода. Нощта се беше спуснала. Край най-тънкия лунен сърп, който някога бях виждал, се бяха струпали звезди. Заслушах се в съскащия шепот на вълните и в постоянния им напор срещу сала. Тази нощ не заспах повече. Разтреперан, свих крака плътно до гърдите си. Можех само да чакам онова, което морето искаше да ми покаже.

Когато слънцето изплува зад гърба ми, открих, че бреговете на Гуинет са изчезнали. Дори внушителните скали не се виждаха вече. Различих само един прозирен облак, който лениво се развяваше като флаг — навярно от билото на И Уидва, макар че не можех да съм сигурен в това.

Зърнах парче дърво, изплъзнало се от водораслото, което го държеше и бързо го вързах отново. С напредването на деня гърбът и краката ми се схванаха до болка, но не можех нито да се изправя, нито да се разтъпча, без да се прекатуря. Вълните безмилостно плющяха и срещу сала, и срещу мен, а палещото слънце напичаше врата ми. Междувременно още по-страшна жега гореше в устата и гърлото ми и се усилваше все повече. Никога преди не бях изпитвал такава жажда.

По залез забелязах няколко едри източени тела, подали гърбове над водата. Бяха седем или осем, но плуваха в съвършен синхрон, надигаха се и се скриваха заедно, като вълна. Щом преминаха край сала ми, смениха посоката и заплуваха в кръг около мен. Веднъж, два, три пъти — обикаляха, изскачаха и отново изчезваха в балончетата, оставени от собствените им дири.

Делфини ли бяха? Или може би морски хора? Брануен ги бе нарекла „русалки“, наполовина хора, наполовина риби. Не виждах достатъчно добре, за да разбера, но гледката ме изпълни с удивление. Когато позлатените им от залеза тела се стопиха, си обещах, че ако живея достатъчно дълго, ще сторя всичко по силите си, за да изследвам тайнствените морски дълбини.

Премина още една, също тъй студена нощ. Звездите погълнаха лунния сърп. Спомних си съзвездията и приказките на Брануен за произхода им. Дълго ги търсих и накрая успях да открия няколко, включително любимия ми Пегас. Представих си, че люшкането на сала всъщност е галопът на крилатия жребец.

Заспах и засънувах, че някакво огромно крилато създание ме носи на гръб през небосвода, макар че не бях сигурен Пегас ли е, или не. Внезапно се хвърлихме в битка. Пред нас се издигна тъмен замък, пазен от призрачни стражи, който… Да! Въртеше се около собствената си ос! Притегляше ни надолу, надолу към себе си и аз с всички сили се опитвах да променя посоката, но не успявах. След секунди щяхме да се блъснем право в стените на крепостта.

Тогава се събудих. Треперех, но не само от студ — сънят владя мислите ми до късно на следващия ден, макар че смисълът му ми убягваше.

По-късно същия следобед хоризонтът на запад потъмня. Вълните пораснаха и започнаха да подмятат сала насам-натам, ветровете ме нападнаха с пелени от пръски. Салът стенеше и скърцаше, няколко от вървите се скъсаха, а в голямото парче от дъбовата хралупа зейна пукнатина. Въпреки това бурята ме пощади. Здрачи се, морето се успокои. Бях подгизнал и ужасно жаден, но и салът, и аз бяхме невредими.

Същата нощ се постарах да поправя скъсаните върви. Докато се суетях с тях, кръстосал крака, ме шибна хапещ порив на вятъра. Нова сянка, по тъмна от предишната, плъзна към звездите и бързо скри небето първо на юг, а после над мен. Накрая всичко почерня.

Щом мракът ме погълна, вторият ми взор угасна. Не виждах! Бях толкова сляп, колкото през първия ден в църквата.

Надигнаха се могъщи вълни, въртопът подмяташе сала ми като вейка. Водата постоянно обливаше лицето, гърба, ръцете и краката ми. Този път бурята не утихна — вместо това се усилваше, набираше мощ с всяка минута. Свих се почти на топка като изплашен таралеж и обхванах външните ръбове на сала, вкопчен в дъбовите останки, които ме държаха над водата.

Силите ми! Мина ми през ум ги призова. Можех да укрепя сала или дори да усмиря вълните! Но не. Бях обещал. Освен това способностите ми ме ужасяваха дълбоко, дори повече от страховития вихър. Истината беше, че не знаех нищо за магията, освен последствията й — мирисът на опърлена плът, писъците на Динатий, агонията, когато очите ми пламнаха. Да, силите ми сигурно можеха да ми помогнат, но знаех, че никога повече няма да ги използвам.

Вихърът вилня и бесня през цялата нощ. Заливаха ме порои, блъскаха ме огромни вълни. Припомних си историята на Бран Благословения, който преживял подобна буря и това ми даде надежда, но и тя се удави в гнева на океана.

И двете ми ръце изтръпнаха от студ, но не смеех да се пусна, за да се опитам да ги стопля. Скъсаха се още върви, една от талпите се разцепи през средата. Гърбът ме болеше, но не колкото сърцето ми. Дълбоко в себе си знаех, че тази буря ще сложи край на пътешествието ми.

Изгревът озари небето съвсем слабо, но достатъчно, за да мога отново да различавам очертания. Вторият ми взор едва се бе възвърнал, когато една мощна вълна ме връхлетя така, че дъхът ми секна. Салът се разтресе и най-сетне се разпадна.

В онзи кошмарен момент пропаднах в ревящото море. За щастие ръката ми случайно докосна парче дърво и аз го сграбчих. Похлупи ме една вълна, после още една и още една.

Силите ми бяха на привършване, хватката ми отслабна. Бесният кипеж продължаваше. Нямах съмнение, че настъпващият ден ще ми бъде последен. Едва успях да забележа странния облак, понесъл се над водата. Повече ми приличаше на остров от мъгла.

Нададох умолителен вик и пуснах клона. Вода изпълни дробовете ми.