Т. А. Барън
Изгубените години (8)

6
Пламъци

Едра фигура изпълни вратата и затули светлината.

Скочих от сламеника и преобърнах дървената паница на Брануен.

— Динатий!

Той вдигна тежката си ръка и посочи към нас.

— Излизайте и двамата!

— Няма да излезем.

Брануен се изправи и застана до мен. Сивите очи на Динатий гневно проблеснаха и той извика през рамо:

— Първо нея!

Влезе в колибата, следван от две селски момчета. Лъд не беше с тях.

Сграбчих Динатий за лакътя, а той се отърси от мен, сякаш бях муха и ме просна по гръб на масата с билките и инструментите. Тя се срина под тежестта ми и лъжиците, ножовете, цедките и купичките се пръснаха по пръстения под. Течности и мазила опръскаха глинените стени, из въздуха се разлетяха листа и семена.

Щом видях, че Динатий посяга към Брануен, скочих на крака и се хвърлих към него. Той се извъртя и ме блъсна с такава сила, че полетях към стената. Ударът ме зашемети и за миг останах подпрян на нея.

Когато дойдох на себе си, осъзнах, че съм сам.

Отпървом не бях сигурен какво се е случило. Тогава чух викове отвън и с препъване се добрах до прага.

Брануен лежеше на двадесет-тридесет крачки от мен, насред пътеката. Ръцете и краката й бяха вързани, а устата — запушена с парче от роклята й, за да не вика. Погълнати от заниманията си, търговците и селяните на площада или още не я бяха забелязали, или не желаеха да се намесят.

— Вижте я — изсмя се едно кльощаво момче с мърляво лице. — Сега не е толкова страшна!

Момчето до него, все още с въже в ръцете, също се разсмя.

— Така й се пада на дяволицата!

Втурнах се да й помогна и ненадейно забелязах Динатий, който тъкмо се навеждаше над куп храсти, натрупани под широката корона на дъба, за да пъхне под тях пълна лопата живи въглени от ковачницата. Страхът заби юмрук в стомаха ми. „Огън. Той кладе огън“.

Сред шумата запрескачаха пламъци. Към клоните бързо се вдигна колона от дим, а Динатий се изправи с ръце на кръста, доволен от постигнатото. Силуетът му се очерта на фона на пламъците и самият той ми заприлича на демон.

— Тя казва, че не се бои от огъня! — обяви Динатий и другите момчета закимаха. — Казва, че няма да изгори!

— Да видим така ли е — обади се момчето с въже в ръцете.

— Пожар! — викна един от търговците, внезапно забелязал пламъците.

— Изгасете го! — изпищя една жена, подала глава от колибата си.

Преди някой да успее да се помръдне, двете момчета вече бяха сграбчили Брануен за краката и я теглеха към кладата, където чакаше Динатий. Изтичах от колибата, втренчен в него. У мен изригна бяс, по-силен от всичко, което бях изпитвал дотогава. Неконтролируем и всепомитащ, той нахлу в тялото ми като огромна вълна и отнесе всичко по пътя си, без да остави друго чувство или сетиво.

Щом ме видя. Динатий се ухили.

— Точно навреме, помиярче. Ще ви опечем и двамата.

Завладя ме едно-единствено желание: „Той трябва да гори. Да гори в Ада.“

В същия миг дървото потрепери и се пропука като ударено от мълния. Едрият хлапак се завъртя точно когато един от най-големите клони, навярно отслабен от огъня, се пречупи. Преди Динатий да успее да избяга, той се стовари отгоре му, като смаза ръцете му и го притисна под себе си. Пламъкът лумна нагоре като дъха на дузина дракони. Селяните и търговците се разбягаха. Клоните пламваха един след друг, а пращенето им почти заглушаваше писъците на затиснатото момче.

Изтичах до Брануен. Бяха я захвърлили само на няколко крачки от горящото дърво и огънят вече протягаше език към ръба на наметалото й. Бързо я издърпах по-далеч от жарките пламъци и развързах въжетата. Тя извади парчето плат от устата си и се втренчи в мен с благодарност и страх.

— Ти ли направи това?

— Така… така мисля. Беше някаква магия.

Сапфирените й очи се заковаха върху мен.

— Твоята магия. Твоята сила.

Преди да отвърна, от пъклените пламъци се изви нечовешки крясък. Повтаряше се отново и отново, изпълнен с кристалночиста агония. Този глас — безпомощен, човешки глас — смрази кръвта ми. Веднага осъзнах какво съм сторил… и какво трябва да направя сега.

— Не! — извика Брануен и ме сграбчи за туниката.

Само че беше късно — вече се бях хвърлил в беснеещия огън.