Т. А. Барън
Изгубените години (39)

37
Душегубеца

По чертите на краля пълзяха сенки, а големите му ръце стискаха трона.

— А сега — продължи той, — трябва да изпълним обещанието, което дадохме, преди да избягаш с майка си.

— Обещание ли? — попитах аз, все още смаян от разкритието на Стангмар. — Какво обещание?

— Не помниш ли?

Погледнах навъсено мъжа, който бе мой баща.

— Нищо не помня.

— Какъв късмет — каза кралят и се намръщи още повече. Сенките по лицето му бавно плъзнаха по двете му ръце, но сякаш се разколебаха. Той сви юмруци, посочи ме и заповяда: — Хвърлете го в Котела.

Гулиантите се обърнаха към мен в съвършен синхрон. Единият все още държеше Беля и мерлинът запляска с криле, за да се освободи. Яростните му крясъци ехтяха из огромната зала, заглушавайки дори грохота на въртящия се замък.

— Не! — извика Риа и скочи на крака. Бърза като пепелянка, тя се хвърли върху Стангмар и сключи ръце около врата му. Преди пазачите да успеят да му се притекат на помощ, той сам я откъсна от себе си, запрати я обратно на пода и тя падна в краката на воина-таласъм.

Обгърнат в сенки от главата до петите, разгневеният крал се изправи, като триеше драскотините по врата си и излая:

— Убий първо нея! После ще се разправим с момчето.

— С удоволствие — изхриптя таласъмът, тесните му очи блеснаха и той посегна към оръжието си.

Сърцето ми неистово заблъска, бузите ми пламнаха. В мен закипя същата бясна ярост, която бях изпитал към Динатий. Трябваше да спра това! Трябваше да използвам силите си!

Буйни пламъци обгърнаха ума ми. Усетих вонята на опърлена плът, моята плът, чух собствените си писъци. Боях се от силите си не по-малко, отколкото от Котела на смъртта.

Дивашки ухилен, таласъмът бавно вдигна меча си и острието блесна на светлината факлите. В същия момент Риа се обърна и ме погледна със скръбни очи.

Ново чувство, по-силно дори от яростта и страха, изпълни сърцето ми. Обичах Риа. Обичах духа й, нейната жизненост. „Ти си сбор от всичко у себе си“, бе ми казала веднъж. Спомних си и думите на Великата Блуса в кристалната й пещера: „Последното съкровище притежава голяма сила, по-могъща, отколкото допускаш.“ Силите ми принадлежаха. За да се боя от тях, но и за да ги използвам.

Мощните рамене на таласъма се напрегнаха, готови за удар. Беля отново изписка и се опита да се отскубне от хватката на гулианта.

А обещанието ми? Отново чух гласа на Риа: „Ако някой те е дарил с вълшебни сили, то е, за да ги използваш.“ Присъедини се и майка ми, чиито сапфирени очи пронизваха душата ми: „Бог иска само да използваш силите си за добро, с мъдрост и любов.“

С любов. Не с гняв. Това беше ключът. Онази любов, която караше Галатор да засияе и която ме изпълваше сега.

„Ти си на ход!“ заповяда ми гласът на Домну. „И в шаха, и в живота изборът ти ще реши всичко.“

Точно когато мечът на воина-таласъм надвисна над шията на Риа, аз съсредоточих цялото си внимание върху Душегубеца, който висеше на стената зад престола. Пламъците отново лумнаха в ума ми, но устоях и ги надвих. Не чувах нищо, освен злорадото сумтене на палача. Не виждах нищо, освен меча и желязната кука, която го крепеше.

„Лети, Душегубецо. Лети!“

Куката се пръсна. Мечът се откъсна от стената и полетя към таласъма. Чул свистенето, той се обърна. Миг по-късно отсечената му глава се изтърколи на пода.

Риа изпищя, когато тежкият труп се строполи върху нея. Стангмар гневно изрева, а лицето му почерня от воала от сенки. Двамата му съветници изкрещяха и страхливо отстъпиха. Само гулиантите не помръдваха и мълчаливо наблюдаваха с безстрастни лица.

В суматохата пуснах тоягата си и вдигнах високо ръце. Душегубеца полетя към мен и аз стиснах сребърната му дръжка с двете си ръце.

Щом видяха това, гулиантите изтеглиха собствените си оръжия и се спуснаха към мен като един, но гръмовният глас на краля ги спря:

— Спрете! — изрева той, а от начумерените му устни се отрони ниско ръмжене. — Този дуел е наш. Никой да не се меси.

Сенките плъзнаха по тялото му, сякаш раздразнени, и той се поколеба за миг. После тръсна рязко глава и властно заяви на събеседник, който само той виждаше:

— Казахме, че дуелът е наш! Не ни трябва помощ.

Той скочи от трона и бързо грабна меча на мъртвия воин-таласъм. Замахна, за да изпита тежестта и баланса му, без да ме изпуска от заплашителния си поглед. Едва тогава забелязах, че сенките отново са се отдръпнали от лицето му. Най-странното беше, че все още се виеха около червения трон. Обзе ме чувството, че ме наблюдават.

— Е — подигра ме кралят, — владееш силите, така ли? Също както дядо си — той пристъпи към мен. — Силите му обаче не можаха да го спасят от смъртта. И теб те чака същото.

Едва успях да вдигна Душегубеца, за да блокирам първия удар на Стангмар. Мечовете ни се срещнаха и ехото звънна сред каменните сводове. От силата на удара му оръжието ми се разтресе чак до дръжката, почти го изтървах. Осъзнах, че Стангмар има тройно предимство — сила, умения и по-добро зрение.

Въпреки това отвръщах на атаките му, доколкото ми позволяваха силите. Макар че губех равновесие заради вибрациите на въртящия се под, аз постоянно нападах. Размахвах меча, като парирах или избягвах ударите му. Щом мечовете ни се сблъскаха, хвърчаха искри.

Може би Стангмар бе станал по-предпазлив заради моята свирепост, може би Душегубеца вливаше сили в ръката ми, а може би кралят просто си играеше с мен. Каквато и да беше причината, докато кръстосвахме из украсената със съкровища зала, ми се струваше, че не му се давам.

Изведнъж той ме притисна с всичка сила. Мощен удар изби Душегубеца от ръцете ми и мечът издрънча на каменния под. Кралят опря острието си в гърлото ми.

— Сега ще изпълним обещанието си — каза той и посочи ужасяващия котел до стената. — Върви.

Все още запъхтян, аз не помръднах.

— Кой те накара да обещаеш да ме убиеш?

— Върви.

— И защо това обещание значи толкова много за теб, след като си нарушил всички обещания, дадени на собствения ти народ?

— Върви!

Скръстих ръце.

— Обещал си на Рита Гаур, нали?

Стангмар силно се намръщи, а зад него сенките над трона затанцуваха още по-лудешки.

— Да. И те съветваме да говориш с повече уважение за нашия добър приятел. Сега върви!

Погледнах умолително мъжа, чиито очи и коса толкова приличаха на моите.

— Не виждаш ли какво е сторил с теб? С кралството ти? Иска да отровиш земите си, да почерниш небето, да посееш ужас у народа си. И дори… да убиеш собствения си син!

При тези ми думи тайнствените сенки закипяха, а лицето на Стангмар почервеня.

— Нищо не разбираш от тези неща. Нищичко! — повтори той и притисна върха на меча си към гърлото ми.

Преглътнах с мъка.

— Рита Гаур не ти е приятел. Той е твой господар, а ти — негов роб.

Очите му пламнаха и той ме бутна към котела.

— Елън, твоята съпруга, моята майка… какво би казала тя?

Гневът на Стангмар преля.

— Ще ти спестим котела и ще те посечем с ей този меч!

Той вдигна острието, за да ме обезглави, а аз зърнах подходяща възможност и се съсредоточих върху Душегубеца, който лежеше точно зад него.

„При мен, Душегубецо. При мен!“

Ала закъснях. Мечът едва започваше да се изправя, когато мрачният крал зае поза за фаталния удар. Опорният му крак обаче попадна върху острия ръб на Душегубеца — черния ръб, който поразяваше самата душа. Той проби кожения му ботуш и одра петата му.

Стангмар изкрещя от болка и се свлече на пода, а сенките сякаш подлудяха и целият трон се разтресе. Гулиантите понечиха да се притекат на помощ на краля, но той ги спря с решителен жест. После бавно вдигна глава и се взря в мен. С всяка секунда лицето му омекваше все повече — челюстта му се отпусна, очите му се разшириха… само линията на устата му не се промени.

— Ти каза истината — заяви той, макар че му беше трудно да говори. — Ние, тоест аз… проклета да е тая кралска реч! Аз съм… само един роб.

Тронът мощно се разклати, а Стангмар се извърна към беснеещите сенки.

— Знаеш, че е така! — извика той. — Аз съм марионетка в ръцете ти, жалка кукла на конци! Главата ми е тъй пълна със заплахите и заблудите ти, че постоянно се върти, също като този проклет замък!

При тези думи от сенките се надигна съскащ звук, който смрази кръвта ми. Те спряха да се мятат, смалиха се и сякаш се съсириха в неясна форма от още по-непрогледен мрак.

Кралят се помъчи да стане, но раната бе парализирала тялото му от кръста надолу и той падна. После пак се обърна към мен.

— Трябва да разбереш. Никога не сме искали… не съм искал Финкайра да стигне дотук! Когато дадох първото си обещание, нямах представа колко мъка ще причиня!

— Защо? — попитах аз. — Защо си обещал каквото и да било на Рита Гаур?

Челото на Стангмар потъмня.

— Сторих го… за да спася Елън.

— Елън? Майка ми?

Спомних си последните й думи за моя баща. „Ако някога го срещнеш, помни: той не е такъв, какъвто изглежда.“

— Да. Сапфирооката Елън.

Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша, подпрян на лакти върху каменния под.

— Когато те роди на брега на Финкайра, тя наруши една от най-древните повели на духовете — че никой с човешка кръв не бива да се ражда тук. Иначе хората биха имали рождени права върху свят, който не им принадлежи! Наказанието за това тежко престъпление винаги е било сурово и недвусмислено. Детето трябва да бъде низвергнато от Финкайра завинаги, а родителят-човек да бъде хвърлен в Котела на смъртта.

Той пак се опита да се изправи, но без успех. Гулиантите, все по-обезпокоени, отново тръгнаха към него. Онзи, който държеше Беля, се присъедини към останалите, с мерлина в едната си ръка и меч в другата.

— Спрете! — заповяда Стангмар. — Не желая жалката ви помощ!

Гулиантите се подчиниха, ала продължиха внимателно да ни наблюдават, без да изпускат мечовете си. Междувременно сенките на трона продължаваха да се свиват и уплътняват и все повече потъмняваха, като сърцето на назряваща буря.

Стангмар поклати глава.

— Не знаех какво да сторя. Как да осъдя на смърт моята прекрасна Елън? Та тя ме караше да се чувствам по-висок от дърветата, по които се катерех като дете! Но бях и крал, онзи, който трябва да налага законите! Тогава Рита Гаур ми се яви за пръв път. Предложи ми помощта си в замяна на моята. Искаше и аз да му съдействам.

— Как?

Стангмар отклони поглед.

— Рита Гаур каза, че му се явил сън, според който най-голямата опасност, която го грози, ще дойде от дете — наполовина човек, наполовина от Финкайра. Знаеше за теб и вярваше, че докато си жив, ще бъдеш заплаха за него.

Цял се разтреперих и без помощта на вибриращия под.

— И ти се съгласи да убиеш мен вместо нея?

— Нямах избор, не разбираш ли? Рита Гаур обеща да закриля и Елън, и цяла Финкайра от гнева на духовете, задето не сме спазили закона.

— И ти му обеща да ме хвърлиш в Котела!

— Да. Малко преди да навършиш седмата си година. От раждането ти дотогава бях успял да скрия обещанието си от Елън. Казах й само, че духовете са склонили да оставят нея жива, а теб — във Финкайра. Толкова й олекна, че сърце не ми даде да й кажа цялата истина. Вярваше ми изцяло.

Гласът му бе замечтан, някак далечен.

— През тези седем години съюзът с Рита Гаур ставаше все по-здрав. И необходим. Той ми разкри плана на великаните да превземат Финкайра. Помогна ми да прочистя земите ни от опасни врагове. Дари ме със замък, където да съм в пълна безопасност. Той… — започна Стангмар, но гласът му стихна, раменете му се превиха. — Той ме направи свой роб.

Трогнат от терзанията му, довърших разказа вместо него.

— И когато Елън разбрала, че е била пощадена само за да умра аз, тя избягала от Финкайра и ме взела със себе си.

Стангмар ме погледна, отчаян и омерзен.

— Така че накрая загубих и двама ви.

— И още толкова много — добави Риа, застанала до трупа на обезглавения таласъм.

Кимнах и се обърнах към гулиантите. По някаква причина те бяха наобиколили трона и го скриваха с телата си. Въпреки близостта им Беля продължаваше яростно да пляска с криле. Гулиантът, който го държеше, сякаш не забелязваше, че мерлинът почти се е освободил.

— Това е самата истина — призна Стангмар. — Рита Гаур ме убеди, че ако синът ми получовек бъде убит, властта ми ще бъде пълна. Имал е предвид само, че ще съм го отървал от заплахата, която представляваш. Изпълнявах неговата воля. Кой тогава управлява тук?

В този миг гулиантите се отдръпнаха от червения трон като двете половини на завеса. На престола се гърчеше кълбо от непроницаем мрак, по-черно дори от самия Покров. То нададе пронизителен съскащ писък, последван от леден повей, който ме смрази до мозъка на костите.

— Рита Гаур! — изрева Стангмар и отчаяно се опита да стане.

Кълбото от мрак скочи от трона, прелетя покрай Риа и се приземи на пода до Душегубеца. Преди да успея да си поема дъх, то се уви около сребърната дръжка, вдигна меча като мрачна ръка, изтъкана от зло и замахна към Стангмар, като сряза лицето му от ухото до брадичката. По челюстта му шурна кръв, кралят изрева от болка и се изтърколи на една страна.

Внезапно баща ми вцепени. Ужасът по лицето му премина в ярост, той присви очи, намръщи се отново и тъй стисна юмруци, че те побеляха. Не повярвах на очите си, когато грабна другия меч и скочи на крака. Застана до мен, напет, горд и силен въпреки окървавеното си лице.

— Помогни ни! — извиках аз.

Ала вместо да замахне към кълбото, понесло Душегубеца, той насочи меча си право към мен.

— Ти си глупак, момче! Не можеш да ни надвиеш толкова лесно.

Направих крачка назад.

— Но нали каза…

— Не казахме нищо важно — обяви той и махна с ръка към пулсиращия мрак. — Нашият приятел ни излекува! Поряза ни с острието, което лекува всяка рана, изцели скимтящата ни душа и така ни върна трезвата мисъл. Отново знаем кои са враговете ни и сега вече ще те убием!

Риа понечи да нападне краля, но двама гулианти й препречиха пътя. Тя се опита да мине покрай тях, но не успя.

Стангмар замахна да ме посече, но Рита Гаур отново пронизително изсъска. Кралят се спря, бавно свали оръжието си и наведе засрамено глава.

— Няма да те провалим отново — възрази той. — Бяхме измамени! Заблудени! Позволи ни сега да изпълним обещанието си към теб!

Единственият отговор на Рита Гаур бе гневно, оглушително съскане. Пред покорния поглед на Стангмар кълбото от мрак вдигна меча си и се подготви лично да сложи край на живота ми.

Точно тогава залата се огласи от друг пронизителен крясък. Беля най-сетне се беше освободил от хватката на гулианта и докато той напразно се опитваше да го прониже с меча си, мерлинът се издигна към тавана. Спря в най-високата му точка, писъкът му огласи залата, а ехото отскочи от четирите й стени. Беля се наклони рязко във въздуха и за част от секундата застина над главите ни. Накрая това малко, но страховито създание, чийто живот още от първата ни среща бе низ от подвизи, извърши най-смелия от тях.

В момента, в който мечът изсвистя към мен, Беля плесна мощно с криле и по-бързо от стрела се стрелна право в сърцевината на черното кълбо. Изненадан, Рита Гаур изпусна Душегубеца, който изхвърча, дрънчейки по камъните. Докато студените мрачни пипала се стягаха около Беля, той дереше, кълвеше и яростно ги блъскаше с криле. Накрая кълбото и мерлинът се затъркаляха по пода, като пищяха и съскаха.

Отчаяно затърсих начин да помогна на Беля. Но как? Можех да опитам с Душегубеца, но ястребът и Рита Гаур така се бяха оплели, че не можех да ударя единия, без да нараня и другия. Можех да използвам силите си за друг, по-различен удар… ала и това нямаше да помогне, пак по същата причина. Сърцето ми се късаше, но можех само да гледам.

Беля се биеше непримиримо, но ледената прегръдка и силата на Рита Гаур се оказаха твърде много за него. Бавно и неумолимо мракът поглъщаше моя мерлин, изяждаше го късче по късче. Първо единия крак. После едното крило. Половината опашка. Само след няколко секунди щеше да покрие и главата му.

— О, Беля! — хлипаше Риа, обградена от гулиантите.

С последен пронизителен писък ястребът вдигна глава колкото може по-високо и заби човката си в самия център на черното кълбо. Изведнъж около вкопчените един в друг врагове засия тънка нишка от светлина. Разнесе се странно, оглушително всмукване, сякаш се бе пробила бариера между два свята. И черната маса, и погълнатият от нея мерлин бързо се смалиха, докато накрая от тях остана само точица мрак. Тя увисна за малко във въздуха, а после изчезна.

Беля го нямаше вече. Макар че бе повлякъл със себе си и Рита Гаур, аз бях сигурен, че някой ден злият дух ще се върне, а моят приятел — не. Когато се наведох да вдигна едничкото перо, останало в краката ми, от незрящите ми очи рукнаха сълзи.

Бавно завъртях кафявото перце между палеца и показалеца си. Беше от крилата на Беля, същите, които неотдавна ме бяха издигнали в небето. Също като мен, те никога повече нямаше да полетят отново. С нежно движение пъхнах перцето в торбичката си.

Изведнъж в гърдите ми опря върхът на меч. Вдигнах глава и съзрях Стангмар, свирепо намръщен, с окървавена шия и лице.

— Сега ще изпълним обещанието си — обяви той, — и то така, както трябва. Когато се върне, нашият приятел вече няма да се съмнява кому принадлежи верността ни.

— Не — умоляваше го Риа. — Недейте! Сега можете да бъдете истински крал, не виждате ли?

— Не прахосвай дъха си за такива лъжи — подигравателно изсумтя Стангмар и се обърна към гулиантите. — Пазачи! Хвърлете го в Котела!