Т. А. Барън
Изгубените години (29)

27
Каирпре

Слабата светлина бързо избледня. Настанихме се до едно поточе на около сто разкрача от останките на духа-двойник. Погълнати от мислите си, не си продумахме. Докато Шим зорко се взираше в разядените брегове, за да се увери, че там не се спотайват още смъртоносни създания, аз забърках смес от билки. Миришеха на мащерка, на букови корени… и на Брануен. Внимателно наложих раната си. Брануен несъмнено щеше да се справи далеч по-добре. Опитах се да изтананикам един от успокояващите й напеви, но си спомних само няколко тона.

Знаех, че спускащият се мрак напълно ще ни лиши от втория ми взор. Оставих тоягата, стиснах камата и опрях гръб в един изгнил пън. Претеглих тясното острие, убило духа и се зачудих дали Хон я е използвал в работата си. Може би я носеше, за да се защитава? Така или иначе, вече два пъти бе спасил живота ми.

Над главата ми изгряха няколко бледи звезди. Опитах се да потърся някои от съзвездията на Риа, описани не от звездите, а от пространствата между тях. Сетих се за дървото шомора, натежало от плод, за писанията по стените на Арбаса, за кристалната пещера. Всичко ми се струваше тъй далечно.

За съжаление звездите бяха тъй малко и толкова нарядко, че не открих никакви съзвездия. После осъзнах, че макар небето да тъмнее, те не стават по-ярки. Сякаш бяха забулени, но не от облаци — не и обикновени. Нещо ги спираше, пречеше им да светят.

Тогава подуших слаба миризма на дим, сякаш наблизо гореше огън. Надигнах се, опитах се да го открия, но не виждах никакви пламъци. Най-странното беше, че мястото, където лежахме, сякаш грееше с приглушена светлина. Не идваше от мъждукащите звезди, а от другаде. Какво друго можеше да ни огрява? Объркан, аз присвих очи… и внезапно разбрах. Светликът идеше не отгоре, а отдолу. От прогнилия пън!

Изтърколих се по-далеч от него и предпазливо го разгледах. На повърхността му проблясваше пръстен от светлина, сякаш в дървото бе изрязана врата и тя грееше иззад нея.

— Шим, виж.

Спътникът ми се приближи и рязко си пое дъх.

— Сега аз сигурен, че спрели на лошо място.

— Знам, но в тази светлина има нещо хубаво.

Шим се навъси.

— Отначало и момиче-змия хубаво.

Изведнъж вратата се отвори и от нея се подаде рошава мъжка глава с високо чело и тъмни наблюдателни очи, които внимателно огледаха първо мен, а после и Шим.

— Добре — рече непознатият с нисък, но звучен глас. — Можете да влезете. Обаче нямам време за истории!

Той се скри обратно под пъна, а Шим и аз се спогледахме недоумяващо. Истории ли? Какво искаше да каже?

Накрая аз заявих:

— Слизам. Идвай или остани, както решиш.

— Аз остава! — решително отвърна Шим. — Най-добре и ти да забрави тази глупостност и да остане тук.

— Ако няма да спим на открито, рискът си струва.

Сякаш за да подчертае думите ми, далечният вой отекна отново.

— Ами ако и тоз мъж стане на змия? И ти заклещен с него в дупката?

Не отвърнах и надзърнах през вратата към тесния тунел. Бе добре осветен и това улесняваше втория ми взор, но засега различавах само грубо издяланите стъпала. Предупреждението на Шим ме разколеба, но воят се усили. Стиснах здраво камата, тръгнах надолу и забелязах, че дървените стъпала са много износени, по тях сякаш бяха слезли безброй ръце и крака. Надявах се, че след това са се изкачили обратно.

Слизах стъпало по стъпало, а тунелът се изпълваше с миризма на мухъл и кожа. Развълнувах се, защото я помнех от другаде — от църквата „Свети Петър“ в Каир Мирдин. Колкото по-ниско слизах, толкова по-силна ставаше. Миризма на книги.

Щом стигнах до дъното, зяпнах от изумление. Обграждаха ме стотици томове, наредени по земята и край стените на тази подземна стая, от единия й край до другия, от пода до тавана. Всякакви книги! Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици, ако можех да съдя по символите и йероглифите по обложките им. Някои бяха подвързани с кожа, други — толкова опърпани, че изобщо нямаха корици. Някои бяха написани на папируси от Нил, други — на пергамент от земята, която гърците наричаха Анатолия, а римляните — Мала Азия. На пипане пергаментът напомняше на обработена овча кожа.

По натежалите рафтове край стените имаше още книги. Между тези, натрупани по пода, се виеше тясна пътечка от единия край на стаята до другия, а под тежката дървена маса се гушеха още. Върху нея също, редом с празни листа и пособия за писане. Дори застланото с овча кожа легло в ъгъла бе покрито с книги.

От другата страна на леглото се издигаше не много голям, но напълно приличен шкаф с рафтове, натежали от плодове, зърно, хляб и сирене. От едната му страна видях две ниски столчета, а от другата — камина, в която играеха пламъци, достатъчно ярки, за да осветяват и стаята, и тунела, по който дойдох. До огъня стоеше железен котел, а до него бяха натрупани мръсни купички, може би с надеждата, че с течение на времето сами ще се измият.

Седнал до стената на стол с висока облегалка, дългокосият мъж четеше. Посребрените чорлави вежди стърчаха над очите му като шипкови храсти. Носеше дълга бяла туника с висока яка, която почти докосваше брадичката му и в началото явно не забеляза, че съм влязъл.

Пъхнах камата обратно в торбичката си, но той не помръдна. Стана ми неловко и се прокашлях. Старецът все така не вдигаше поглед.

— Благодаря ви, че ме поканихте вътре.

Той се поразмърда.

— Няма защо. Сега би ли залостил входната врата? Става течение, пък и нощем навън бродят всякакви зверове. Катинарът е ето там — насочи ме той и замлъкна, зърнал нещо. — Кажи на малкия си приятел, че не е длъжен да идва при нас. Изобщо да не се притеснява, жалко само, че няма да опита пресния ми детелинов мед.

В тунела отекна трясък и след секунди Шим застана до мен.

— Аз си променил решението — овчедушно заяви той.

Мъжът затвори книгата и я остави на рафта зад стола си.

— След ден, изпълнен с добри четива, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Не можах да сдържа широката си усмивка.

— Никога не съм виждал толкова много книги накуп.

Той кимна.

— Те ми помагат. Да живея, да работя. И да намирам смисъл във всеки сън, всяко листо, всяка капка роса.

Пребледнях. Брануен не казваше ли същото?

— Ще ми се само да имах повече време да им се радвам — продължи мъжът. — Както сигурно знаеш, в наши дни си имаме други грижи.

— Таласъми и тям подобни, нали?

— Да, но най-малко ми се нравят тям подобните — мрачно поклати глава старецът и взе друга книга. — Точно затова сега почти нямам време за любимите си книги. Вместо това се опитвам да намеря решение, тъй че историята на Финкайра да не свърши без време.

Кимнах.

— Покварата расте.

Без да вдига глава от книгата, той отговори:

— И още как! Софокъл — познаваш ли древногръцките драматурзи? — го е казал изключително точно. В „Едип цар“, доколкото помня. „Ръжда изяжда пъпките.“ Точно това става по нашите земи. Ръжда изяжда пъпките. Изяжда всичко.

Той извади нова книга и я постави върху първата, която още лежеше в скута му.

— И все пак не бива да губим надежда. Отговорът може би се крие в някой забравен том. Струва си да се погледне, с книга да се седне — издекламира той и смутено вдигна глава. — Ще прощаваш за стихчето, понякога просто сами ми се изплъзват. И да искам да престана, не мога. Както казвах, оттук мъдри съвети са взети. Но стига толкова — прокашля се той и махна с ръка към долапа. — Гладни ли сте? Хапнете си, медът е вляво, до сливите. Има и най-различни видове хляб, двойно опечен, както в Слантос на север.

— Не съм чувал за Слантос — признах аз.

— Не съм изненадан — сви рамене старецът и продължи да разлиства книгата. — Повечето от северните предели не са нито изследвани, нито картографирани. Да не говорим за Изгубените земи! Там може да има хора, необикновени хора, които никой никога не е посещавал.

Той се наведе над книгата, обмисляйки някакъв абзац.

— Бихте ли ми казали имената си?

— Наричат ме Емрис.

Мъжът вдигна глава и ми хвърли странен поглед.

— Наричат те? Казваш го тъй, сякаш това не е истинското ти име.

Прехапах устни.

— А спътникът ти?

Дребосъкът вече се беше заврял в долапа и нагъваше хляб, намазан с пресен детелинов мед.

— Това е Шим.

— А аз съм Каирпре, скромен поет. Прости ми, твърде съм зает, за да бъда гостоприемен домакин, но винаги с радост посрещам гости.

Той затвори книгата, без да сваля поглед от мен.

— Особено гост като теб, който толкова ми напомня на мой скъп приятел.

Със страх в сърцето попитах:

— Какъв приятел?

— Бях добър приятел… с майка ти.

Думите му се стовариха върху ми като наковални.

— Май… майка ми?

Каирпре стана, премести книгите от скута си на стола, пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Ела. Имаме много да си говорим.