Т. А. Барън
Изгубените години (31)

29
Изгубени криле

Каирпре се пресегна зад Шим, който бе успял да омаже с мед както себе си, така и полицата, на която лежеше. Дългокосият старец си откъсна комат тъмен едрозърнест хляб, разкъса го на две и ми подаде едното парче.

— Вземи, преди малкият ти приятел да изяде всичко.

Шим не ни обърна внимание и продължи да се тъпче.

Усмихнах се с половин уста и отхапах от хрупкавия хляб. Беше твърд като дърво, но поомекна от дъвченето и за моя изненада бързо се превърна в течност с аромат наджоджен. Щом преглътнах, се почувствах сит и поизправих гръб. Дори обичайната болка между плешките ми намаля. Отхапах отново.

— Виждам, че хлябът-амброзия ти се услажда — рече Каирпре с пълна уста. — Несъмнено той е едно от най-чудните постижения на Слантос. И все пак разправят, че никой освен местните жители не е вкусвал най-вкусните им хлябове, чиито рецепти те пазели с цената на живота си.

Погледът ми пробяга по стените и пода на претъпканата библиотека. Сякаш се намирах в товарното отделение на кораб, пълен единствено с книги. Спомних си замечтания поглед на Брануен, когато ми разказваше за подобна стая — тази, без съмнение. Въпреки че Покварата се разпростираше, сигурно й е било трудно да напусне и нея, и Финкайра завинаги.

Отново погледнах Каирпре.

— Бран… Искам да кажа, майка ми, сигурно много е обичала да седи сред твоите книги.

— Точно така. Искаше да изчете ученията на Финкайра, на друидите, на келтите, на евреите, на християните и гърците. Казваше, че ми е ученичка, но по-скоро беше обратното. Научих толкова много от нея!

Каирпре хвърли поглед към купчината в основата на стълбата. На светлината на огнището блесна корицата на най-горната книга — позлатен портрет на фигура в огнена колесница.

— Спомням си веднъж — замислено каза той, — когато цяла нощ разговаряхме за вълшебните места, където създания от тленна плът живеят рамо до рамо с безсмъртните духове. Където времето тече и в права линия, и в кръг, където съкровеното и историческото време съществуват заедно. Тя ги наричаше „местата помежду“.

— Като връх Олимп.

— Или като Финкайра — кимна поетът.

— Заради опасността ли си замина тя? Или е имало и нещо повече?

Той ме изгледа странно.

— Подозрението ти е правилно. Имаше и нещо повече.

— Какво?

— Ти, моето момче.

— Не разбирам — навъсих се аз.

— Нека ти обясня. Чувал ли си за гръцкия остров Делос?

— Родината на Аполон. Какво общо има това с мен?

— Това е още едно място помежду, съкровено и историческо едновременно. Затова гърците забранявали на жените да раждат на Делос. Не искали никой смъртен да твърди, че е роден в земи, принадлежали първо на боговете, и убивали или прогонвали всеки глупец, който отказвал да се подчини.

— Все още не разбирам какво общо има това с мен.

Тогава Шим се оригна мощно, твърде мощно за човече с такива размери. Малкият великан обаче сякаш не се усети, очевидно забравил и за мен, и за Каирпре. Само се потупа по корема и отново се съсредоточи върху меда.

Каирпре развеселено вдигна рунтавите си вежди, но сянката отново се спусна върху лицето му.

— Също както в Делос, във Финкайра не бива да се раждат деца с човешка кръв. Финкайра не принадлежи нито на Земята, нито на Отвъдния свят, макар че е мост помежду им. Понякога от двете страни идват посетители и остават с години, но не могат да нарекат Финкайра свой дом.

Приведох се към него.

— Тръгнах да търся дома си, така че помогни ми да разбера следното: ако майка ми е трябвало да напусне Финкайра, за да ме роди, къде е отишла? Знаеш ли къде съм роден?

— Зная — отвърна поетът с мрачен тон. — Не там, където трябва.

Дъхът ми секна.

— Казваш, че съм роден във Финкайра, въпреки че имам човешка кръв?

Лицето му ми каза всичко.

— Значи ли това, че съм в опасност?

— По-голяма, отколкото предполагаш.

— Как е станало? Нали каза, че е забранено?

— Мога да ти обясня какво, но не и защо — отвърна Каирпре и се почеса по темето. — Ето как стана. Родителите ти познаваха древния закон и знаеха, че Елън трябва да отплава другаде, за да роди. Знаеха още и че на тръгване от Финкайра никой не може да бъде сигурен, че някога ще се завърне. Както знаеш, пътят дотук не е обикновен. Понякога портите са отворени, друг път — не. Мнозина, напуснали острова с отчаяната надежда да се върнат, откриват само късче мъгла. Други посрещат смъртта си в бурното море. Знае се само, че не пътуваме с никого рамо до рамо.

Той поклати глава.

— Майка ти и баща ти много се обичаха и не искаха да се разделят. Ако Туата не бе заповядал на баща ти да остане, вярвам, че щеше да отплава с нея. Освен това подозирам, че Елън е усещала назряващата опасност и не е искала да го остави. Затова се забави… твърде много. Когато най-накрая склони да отплава, вече беше в деветия месец.

По гърдите ми се разля топлина и аз сведох очи. Под туниката ми Галатор слабо светеше, чертаейки кръг от зелена светлина около сърцето ми. Бързо го прикрих с надеждата Каирпре да не го забележи и да прекъсне разказа си.

— Скоро след като корабът отплава, ужасна буря разбърка вълните. След Одисей малцина мореплаватели са оцелявали в такава стихия. Обруленият кораб почти потъна и се върна на брега. Същата нощ, скрита сред отломките, майка ти роди.

Той млъкна и се замисли.

— Нарече момчето Емрис, келтско име от родните й земи.

— Значи това е истинското ми име?

— Не непременно! Истинското ти име може да не е онова, което ти е дала майка ти.

Кимнах с разбиране.

— „Емрис“ винаги ми е звучало чуждо, но как да открия истинското?

Хлътналите очи ме изгледаха внимателно.

— Животът ще го открие вместо теб.

— Не те разбирам.

— Ако имаш късмет, с времето ще разбереш.

— Истинското ми име е тайна, но поне вече знам, че мястото ми е във Финкайра.

Каирпре поклати посивялата си глава.

— Хем е така, хем не е.

— Но нали съм роден тук!

— Родината невинаги е там, където ти е мястото.

Ядосах се и извадих Галатор изпод туниката си. Скъпоценният камък в центъра му сияеше слабо, но улови отблясъците от огъня и бясно се разгоря.

— Тя ми даде този медальон! Той не доказва ли, че мястото ми е тук?

Под рошавите вежди очите на Каирпре се изпълниха с тъга.

— Мястото на Галатор е тук, да. За теб не зная.

— Трябва ли да унищожа замъка, краля и армията му, преди да ми кажеш дали мястото ми е тук? — разгневено попитах аз.

— Може би един ден ще ти кажа — спокойно отвърна поетът. — Ако ти ми кажеш същото.

Ако не думите, изражението му ме поуспокои. Пъхнах амулета обратно под туниката си и, усетил познатата болка между плешките, се протегнах, за да я разсея.

Каирпре ме наблюдаваше с разбиране.

— Значи и ти усещаш болката. Е, в това със сигурност си син на Финкайра.

— Болката в раменете ли? Тя какво значение има?

— Има огромно значение — отвърна той. Забеляза объркването ми, облегна се, сплете пръсти върху коляното си и отново заразказва: — Много, много отдавна жителите на Финкайра ходели по земята, също както сега, но умеели и нещо друго. Умеели да летят.

Очите ми се разшириха.

— Между плешките си имали прекрасни бели криле, поне така твърди легендата. Можели да летят с орлите и да се носят сред облаците. Бели крила, безкрайни небеса. Можели да се издигат високо над Финкайра и дори над земите отвъд.

За миг почти усетих повея от крилете на смелия ястреб, устремен надолу, преди да кацне на рамото ми. Беля толкова обичаше да лети! Липсваше ми, почти колкото Риа.

Усмихнах се тъжно на Каирпре.

— Значи сънародниците ми са имали и дяволски уши, и ангелски криле.

Каирпре се развесели.

— Поетично казано, да.

— Какво станало с крилете им?

— Изгубили ги, но не знам как. Тази история не е оцеляла, макар че с радост бих разменил за нея половината си библиотека. Каквото и да се е случило, било е толкова отдавна, че повечето от нас изобщо не са чували, че предците им са можели да летят. А ако са го чували, смятат, че не е вярно.

Внимателно наблюдавах поета.

— Ти обаче вярваш.

— Да.

— Познавам още някого, който би повярвал. Моята приятелка Риа. Тя много би искала да полети — рекох аз и прехапах устни. — Първо обаче трябва да я спася. Ако още е жива.

— Какво й се е случило?

— Отвлякоха я таласъми! Измами ги, за да отведат нея вместо мен, макар че всъщност искаха Галатор. Сигурно вече са я отвели в Замъка под Покрова.

Каирпре се намръщи и наведе глава. Под този ъгъл приличаше на строга статуя с лице от камък, а не от плът. Накрая проговори, а звучният му глас изпълни цялата стая.

— Чувал ли си пророчеството за танца на великаните?

Опитах се да си припомня точните думи.

— „Едва щом в залата затропат великани, стените…“

— До една.

— „Стените до една на пух и прах ще станат.“ Само че нямам никакъв шанс да го унищожа! Мога само да се надявам да спася приятелката си.

— А ако за това трябва да унищожиш Замъка под Покрова?

— Тогава всичко е загубено.

— Несъмнено си прав. Ако унищожиш замъка, ще отървеш Финкайра от Рита Гаур, а нито той, нито Стангмар ще го допуснат! Това би било невъзможно дори за воин като Херкулес, даже ако е въоръжен с могъщо оръжие.

Хрумна ми нещо.

— Може би Галатор е ключът! Нали е последното Съкровище, което търси Стангмар?

Каирпре поклати глава и дългата му грива се развя около раменете.

— Знаем много малко за Галатор.

— Можеш ли поне да ми кажеш какви сили притежава?

— Не. Освен че според древните текстове са „непознаваеми“.

— Изобщо не ми помагаш.

— За съжаление си прав.

Тъжното лице на Каирпре се озари от мимолетна усмивка.

— Мога обаче да ти споделя моята теория за Галатор.

— Говори!

— Вярвам, че силите му, каквито и да са те, отвръщат на любов.

— На любов?

— Да — отвърна поетът и затършува сред книгите. — Не се изненадвай толкова! Историите за силата на любовта са тъй многобройни. Вярвам например че любовта кара Галатор да свети. Помниш ли за какво говорехме, когато засия под туниката ти?

Поколебах се.

— За… за майка ми?

— Да, за Сапфирооката Елън. Жената, която толкова те обичаше, че се отказа от всичко в живота си, за да спаси твоя. Ако искаш да знаеш цялата истина, запомни, че затова майка ти напусна Финкайра.

Дълго не намерих думи. Накрая, изпълнен със съжаление, рекох:

— Какво магаре съм бил! Така и не я нарекох „майко“, пренебрегвах болката й заради своята. Да можех да й кажа колко съжалявам!

Каирпре сведе поглед.

— Докато си тук, няма да получиш тази възможност. Когато замина, тя се закле, че никога няма да се върне.

— Не е трябвало да ми дава Галатор. Не зная нито как действа, нито на какво е способен.

— Казах ти каква е моята теория.

— Твоята теория е лудост! Твърдиш, че любовта го кара да свети, нали? Е, нека ти кажа, че откакто съм във Финкайра, това се е случвало само още веднъж. В присъствието на кръвожаден паяк!

Каирпре застина.

— Великата Елуса ли?

— Да.

Той почти се усмихна.

— Но това потвърждава теорията ми! Не се подвеждай по ужасяващия й вид. Любовта на Великата Елуса е голяма колкото апетита й.

Свих рамене.

— Дори да си прав, каква полза от това? Няма да ми помогне да спася Риа.

— Решен ли си да я последваш?

— Да.

Той свъси вежди.

— Знаеш ли колко нищожни са шансовете ти?

— Имам някаква представа.

— Не, нямаш!

Каирпре се изправи и закрачи напред-назад по тясната пътека между книгите. Без да иска, бутна един огромен том, изрисуван със злато и той се стовари на пода сред облак прах. Старецът се наведе се да го вдигне и докато тъпчеше откъснатите страници обратно между дебелите корици, погледна към мен.

— Напомняш ми на Прометей, тъй уверен, че може да задигне божествения огън.

— Не съм толкова уверен. Знам само, че трябва да опитам, освен това Прометей в края на краищата успява, нали?

— Да! — възкликна поетът. — И плаща за това с вечни изтезания, прикован на скала, където орел разкъсва черния му дроб отново и отново.

— Докато не го спасява Херкулес.

Каирпре се изчерви.

— Явно твърде добре съм научил майка ти! Прав си, накрая Прометей намира свободата си, но грешиш, ако и за миг допускаш, че ще имаш същия късмет! Във владенията на Стангмар покажеш ли се, вече си в опасност! Разбери ме, ако отидеш в Замъка под Покрова, всички саможертви на майка ти ще са били напразни.

Скръстих ръце. Определено не се чувствах смел, но решението ми беше твърдо.

— Трябва да се опитам да спася Риа.

Крачките му замряха.

— Упорит си колкото майка си!

— Май ми направи комплимент.

Той поклати глава, победен.

— Добре тогава. Пренебрегваш предупрежденията ми. Дъхът избледнява, смъртта приближава. Е, нека поне ти дам съвет, който би могъл да ти помогне.

Изправих се.

— Какъв съвет?

— По-вероятно е само да ускори гибелта ти.

— Моля те, говори.

— В цяла Финкайра има само едно създание, което може да ти помогне да проникнеш в замъка, макар че се съмнявам дори тя да може да те спаси оттам нататък. Силите й са древни, много древни и извират от същия източник, дал началото на великанската раса. Затова Стангмар се страхува да я нападне и дори самият Рита Гаур предпочита да не я закача.

Каирпре се доближи, газейки през морето от книги.

— Дали ще реши да ти помогне, не зная. Никой не знае, защото привичките й са колкото тайнствени, толкова и непредсказуеми. Не е нито добра, нито зла, нито приятел, нито враг. Тя просто е. Легендите я наричат Домну, което значи Тъмна орис. Истинското й име, ако някога е било известно, е изгубено във времето.

Той хвърли поглед към Шим, който спеше дълбоко на полицата, пъхнал ръка в един празен буркан.

— Работата е там, че с малкия ти приятел може да нямате удоволствието да я видите. Влизането в бърлогата й е изключително опасно — обясни той и добави под нос: — Макар и не колкото излизането.

Аз леко потреперих.

— За да я намерите, трябва да тръгнете преди изгрев. Зората вече едва-едва мъждука сред нарастващия мрак, но си остава най-добрият ви водач. Малко по на север от изгрева ще видите дълбок проход между двата най-високи хребета.

— Към него ли да тръгнем?

Каирпре кимна утвърдително.

— И гледай да не го пропуснете. Подминете ли го от север, ще се озовете насред най-големия военен лагер на Стангмар.

Поех си дълбоко дъх.

— Няма такава опасност.

— Подминете ли го от юг, ще попаднете в още по-голяма беда, защото там е Призрачното тресавище.

— И такава опасност няма.

В този миг Шим изхърка с такава сила, че книгите сякаш подскочиха стреснати на рафтовете си, а с тях — и ние.

Поетът се начумери, но продължи:

— Няма да е лесно да минете през прохода, вардят го воини-таласъми. Не зная колко са, но дори един би ви докарал сериозни неприятности. Можете само да се надявате, че в последно време не очакват оттам да минават пътници и не са особено бдителни. Може да успеете да се промъкнете край тях.

— А след това?

— Продължавате право надолу по оттатъшния склон. Внимавайте да не се отклоните, преди да сте стигнали до един стръмен каньон. Някога там се носеха десетки орли, но сега е по-мрачен и от беззвездна нощ. Завийте на юг и следвайте каньона до ръба на Призрачното тресавище. Стигнете ли дотам, ще откриете бърлогата на Домну, но не преди да срещнете други създания, странни почти колкото нея.

Отново седнах с разтреперани колене.

— Как изглежда бърлогата?

— Нямам представа. Онези, които се отправиха натам, така и не се върнаха, за да я опишат. Мога само да ти кажа, че според легендите Домну обожава игрите и облозите… и мрази да губи.

Каирпре се наведе, премести купчина книги и покри оголеното място с една овча кожа. После тъжно рече:

— Ако не си се отказал от хрумването си, по-добре си почини. Скоро ще се разсъмне.

Той замислено разгледа лицето ми.

— От белезите по страните ти и погледа в очите ти разбирам, че не за пръв път показваш смелост. Може би съм те подценил. Може би притежаваш скритите сили на предците си, и не само тях.

Пренебрежително махнах с ръка.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че не съм достоен за предците си! Нямам вълшебни сили, не и такива, които мога да използвам. Имам само неувряла глава на раменете и Галатор на шията.

Старецът замислено потърка брадичката си.

— Времето ще покаже, но ето какво ще ти река — когато влезе в дома ми, търсех решението в някой забравен том. Сега се чудя дали не се крие в някой забравен човек.

Уморено се изтегнах на овчата кожа. Известно време останах буден и наблюдавах танца на огъня по стените от книги, по папирусовите свитъци и купищата ръкописи. Каирпре седеше на стола с високата облегалка, погълнат от четивото си.

„Ето къде майка ми е научила преданията, които ми разказваше.“ У мен се надигна желание да остана дълго в тази стая, да отпътувам натам, където ме отведат безбройните страници. Навярно някой ден щях да го сторя, но знаех, че първо трябва да отида другаде. И да тръгна преди изгрев-слънце.