Т. А. Барън
Изгубените години (23)

21
Великата Елуса

Гласът бе толкова силен, че стените на помещението сякаш се тресяха.

Риа се притисна към мен. Опитах се да се огледам, но в такъв мрак вторият ми взор беше напълно безполезен. За миг почти наруших обета, даден в Каир Мирдин. Бях на път да използвам силите си, за да защитя и трима ни както мога, но мисълта за това отново подпали старите ми страхове и аз не се помръднах.

— Е ли ти — прошепна Шим, — създанието дето, дето яде всичко?

— Яяям каквооото си поииискааам — избумтя дълбокият глас, разтърсвайки ни с вибрациите си. — Сееегааа ми кажееете коиии стеее, предиии да ви изяяям.

Аз смело се прокашлях.

— Наричат ме… Емрис.

— Еееемрис откъдеее?

Този път гласът ми бе по-слаб.

— Не знам.

— А аз съм Риа, от Леса Друма.

Последва мълчание. След малко Великата Елуса избумтя:

— Кооой ооощеее е тууук?

Отговор нямаше.

— Кооой ооощеее е тууук? — гласът бе тъй мощен, че върху главите ни се посипаха бучки пръст.

Отново не последва отговор — само хриптене, вероятно от ужасеното дишане на малкия великан.

— Това е Шим — отвърна Риа и си пое дълбоко дъх. — И той е от Друма. Моля те, не ни изяждай. Нуждаем се от помощта ти!

— За каааквооо?

— За да спасим Друма! Моя дом!

Добавих:

— Който е и твой.

Отново настъпи тишина. После помещението светна, а ние изумено се спогледахме. Намирахме се в огромна естествена пещера. Стените й бледо сияеха, но никъде не се виждаше светлина. Странното беше, че от Великата Блуса нямаше и следа — с изключение на нас, пещерата изглеждаше празна.

— Къде е тя? — зачудих се аз и огледах грейналите стени.

— Нямам представа — свъси вежди Риа, а до нея Шим седеше и трепереше, скрил лице в шепите си.

— Тази светлина… — измърморих аз и посегнах към стената. — Виж! Идва от самите скали!

— Кристали — удивено промълви Риа. — Пещера от светещи кристали.

Права беше. Стените, таванът и подът наистина излъчваха чисто, прозирно сияние. Навсякъде около нас проблясваха кристали, сякаш в земните недра се бе изляла светлината, която лете танцува по водите на бързоструйна река. Бях сигурен, че и собственото ми лице сияе. Дори в дните, когато очите ми виждаха, цветовете бяха по-богати, а светлината — по-ярка, никога не бях виждал нещо по-красиво от тази пещера.

Изведнъж по гърдите ми се разля топлина, надникнах под туниката си и подскочих. Галатор светеше ярко като кристалните стени, а от скъпоценния камък струеше искрящо зелена светлина. Вдигнах глава и видях Риа, която усмихнато ме наблюдаваше.

— Харесва ли ви пещерата ми? — запита непознат глас, долетял от една от стените. Беше съвсем тънък и въздушен. Шим все така трепереше от страх, но с Риа се наведохме напред, за да открием откъде идва. Насред огромна кристална мрежа висеше фина паяжина, а от сърцевината й се простираха нишки, подобни на звездни лъчи. Върху тях се поклащаше едно-едничко паяче, голямо колкото нокът. Главата и гръбчето му бяха покрити с бели косъмчета, фини и сияйни като кристалите наоколо.

— Много ми харесва — отвърнах аз.

— Напомня ми на всички звезди, които някога съм виждала — каза Риа.

Вперих поглед в паяка, който се закатери на горе, а гърбичката му заподскача.

— Ти ли си…? — започнах аз.

— Да — обяви паякът. — Аз съм Великата Блуса.

— Но гласът ти беше толкова… по-силен преди малко.

Без да ми обръща внимание, паякът вплете тънка копринена нишка сред останалите, метна мост над една прокъсана част от паяжината и се смъкна надолу. С бързо движение завърза другия край на нишката, привърши поправките и се върна обратно в центъра.

— Как така преди звучеше… толкова голяма? — попитах аз.

— О, мога да бъда и голяма, когато пожелая — отвърна паякът и махна към Шим. — Достатъчно голяма, за да глътна онзи треперещ залък там наведнъж.

Малкият великан изстена и пак скри лице в дланите си.

— Ако не съм в настроение да изям гостите си — продължи Блуса с тънко гласче, — се смалявам за малко. Стомахът ми се свива, въпреки че апетитът ми си остава същият. Тъй или иначе, онова, което виждат очите, рядко съвпада с реалността. Както несъмнено си разбрал, Емрис, това е първото правило на магията.

Дъхът ми секна, не смеех да издишам. Накрая рекох:

— Не зная нищо за магията! Освен че е опасна — много опасна.

— Значи все пак знаеш нещичко.

— То ми стига.

— Жалко. Магията би могла да ти бъде полезна в бъдеще.

— Не. В моето бъдеще няма магия, не и такава, която идва от мен.

Паякът сякаш ме наблюдава известно време.

— Щом казваш.

В паяжината се бе оплел бръмбар, двойно по-голям от Елуса. Тя забърза към него, ухапа го по врата и изчака да спре да се съпротивлява. После го омота с няколко копринени нишки, откъсна един от краката му и го заръфа.

— Храната обаче винаги ми се е услаждала. Тук онова, което виждате, съвпада с реалността.

— Можеш ли да ни помогнеш? — примоли се Риа. — Друма е… в беда.

Великата Елуса си откъсна още един крак.

— Разбира се, че е в беда, като цяла Финкайра! Като бедния бръмбар — нещо я яде, малко по малко. Едва сега ли го разбра?

Риа наведе глава.

— Аз… не исках да повярвам.

— Чак досега, когато Покварата е на прага ти? Твърде дълго си чакала.

— Знам, но може би има още време. Ще ни помогнеш ли?

Паякът продължи да яде.

— Какво точно очакваш да направя?

— Би могла да ни обясниш защо се случва това.

— Защо ли? — повтори Блуса, докато дъвчеше. — Обяснението би отнело твърде много време. Ще ми свърши храната и ще трябва да изям вас.

— Просто ми кажи може ли да бъде спряно. От нещо… — Риа замлъкна, хвърли поглед към мен и добави: — Или от някого.

Паякът протегна краче и почеса косматата си гърбица.

— Ще ви кажа следното. Финкайра, а това значи и Друма, е обречена, освен ако кралят, когото наричате Стангмар, не бъде свален.

— Свален?! Това възможно ли е?

— Всичко зависи — обясни паякът, — от онова, което той нарича „последното Съкровище“. Преди години беше при него, но после той го изгуби.

Наведох очи към туниката, под която сияеше Галатор.

— Може ли да ни опишеш силите му?

Паякът обмисли въпроса, преди да отвърне.

— Последното Съкровище притежава огромна сила, по-могъща, отколкото допускаш — Блуса отскубна трети крак и отхапа долната му половина. — Стангмар е убеден, че открие ли го, властта му ще бъде пълна.

Риа въздъхна.

— Прав е.

— Не! Греши. Не властта, а робството му ще бъде пълно.

— Робство ли?

— Ще служи на най-ужасния дух, Рита Гаур.

Вцепених се.

— За Рита Гаур кралят е просто път към крайната му цел — поясни паякът, впи зъби в коляното на отскубнатото краче и доволно премлясна. — А крайната му цел е да завладее целия свят, както Земята, така и Отвъдното.

Тя отново премлясна и загриза ставата.

— Със заклетия му противник Дагда воюват на много фронтове, прекалено много, за да ги изброя. Рита Гаур обаче привлече Стангмар и го използва, за да завладее голяма част от Финкайра. На пътя му вече не останаха много пречки, а най-важната от тях е…

Тя отново захрупа.

— Последното Съкровище. Ако и то попадне в ръцете му, Стангмар ще завладее Финкайра, а Рита Гаур ще контролира моста между Земята и Отвъдния свят. Оттам лесно ще завладее самата Земя. Жилав е, но пък е вкусен… за крака говоря. Завладее ли Земята, всичко е загубено.

Сбърчих чело и се опитах да разбера чутото.

— Кралят не съзнава ли, че го използват?

— Осъзнава, но Рита Гаур го поквари отдавна.

Блуса глътна последното късче от последното пипалце и внимателно се избърса с крачката, най-близо до устата й.

— Стангмар е изгубил способността да избира свободно.

— Но ако бъде свален, Рита Гаур ще бъде спрян.

— Може би.

Обезверена, Риа се облегна на една от сияйните стени.

— Но как?

Великата Блуса се зае с коремчето на бръмбара.

— Ммм, че е крехко…

— Как? — повтори Риа.

— Има само една възможност — преглътна паякът. — Всъщност, не, никаква възможност не е.

— Каква възможност?

— Кралският дворец трябва да рухне.

Риа премигна неразбиращо.

— Замъкът под Покрова?

— Да. Построен е от Рита Гаур и през стените злите му сили се вливат в Стангмар и армията му. Самите гулианти са част от крепостта, която вардят — отбеляза паякът и отново отхапа. — Мммм, много вкусно. За какво говорех? А, да, за гулиантите. Затова никога не пристъпват до прага на замъка. Ако разрушите него, ще унищожите и тях.

— Това е невъзможно! — възкликна Риа. — Замъкът под Покрова постоянно се върти и винаги тъне в мрак. Не можем дори да го нападнем, камо ли да го унищожим!

— Има начин — възрази паякът и се завъртя към мен. — Както има начин слепец отново да прогледне.

Сепнах се.

— Как разбра?

— Тъй, както вторият ти взор вижда неща, които очите не могат.

Обърнах се към Риа.

— Писанията по стените на Арбаса! Затова ти не ги виждаше.

— Ако оцелееш — продължи Великата Блуса, — вторият ти взор може да се подобри още повече. Един ден може би не само ще виждаш, но и ще разбираш.

— И ще мога да разчета написаното?

— Ако оцелееш.

— Наистина ли?

— Не подценявай втория си взор! Един ден ще го обикнеш, може би дори повече от очите си — тя замлъкна и задъвка главата на бръмбара. — Аз например много обичам очи.

— Нали каза, че има начин? — обади се Риа.

Белият паяк обхвана останките на бръмбара с три от крачката си и дояде корема му, като дъвчеше бавно, за да му се наслади.

— Може да нямам време да ви го обясня. Всъщност тръгвайте, докато още можете. Съвсем скоро ще довърша това залче и се опасявам, че ще продължа с вас.

Шим отново простена.

— Какъв е начинът?

— Знаете ли за Котела на смъртта? — попита паякът, докато се почистваше.

Риа кимна мрачно.

— Знам само, че попаднеш ли в него, загиваш на мига.

— Вярно е. Вярно е също, че има един фатален недостатък. Ако някой влезе в него по своя воля, котелът ще бъде унищожен.

— Да влезе по своя воля?! Кой би направил подобно нещо?

— Някой, на когото не му се живее — млясна паякът. — Замъкът също има недостатък, между другото. Малък е, но все пак…

— Какъв е той?

— Съществува едно древно пророчество, древно като великаните.

При тези думи Шим разтвори пръсти, колкото да надникне през тях.

Паякът се метна на друга нишка, измъкна една антена, останала от предишна жертва и я погълна наведнъж. Върна се при почти изядения бръмбар и поде с напевен глас:

Крепост мрачна се върти тъдява,

там малкото ще порасте, ще започне краят.

Едва щом в залата затропат великани,

стените до една на пух и прах ще станат.

— Какво значи това? — поиска да узнае Риа. — „Едва щом в залата затропат великани…“

— „Стените до една на прах ще станат“ — довърших аз и отметнах кичур тъмна коса от челото си. — Значи стените на замъка ще се срутят, ако там затропат великани?

Паякът се захвана с крилете на бръмбара.

— Така гласи пророчеството.

По лицето на Риа премина сянка.

— Значи затова Стангмар преследва великаните! Сигурно и той е чул пророчеството. Иска да се увери, че няма да се сбъдне.

— Дори унищожи Варигал, най-древния от всички градове — допълни паякът, докато дъвчеше.

— Ооох! — простена Шим. — Аз не говори сериозно, не иска бъде голям. Не иска! Наистина, честно, аз заклева!

Великата Блуса огледа треперещото кълбо от пръст, клечки и мед.

— Съжалявам те, дребосъче. Родителите ти са от великански род, но ти още не си разбрал, че да си голям е много повече от това да имаш едри кости.

— Но аз щастлив, че малък! Да бъде голям е глупава прищявка. Голям, ама умрял! По-добре малък, ама жив.

— Така да бъде — рече паякът. — Сега обаче трябва да ви предупредя. От това залче останаха само крилото и част от главата — Блуса откъсна крилото, натъпка го в устата си и го сдъвка. — Мммм. Сега остана само главата. Още съм много гладна, а се уморих да съм малка. Ако не напуснете кристалната ми пещера, ще се принудя да опитам няколко от вашите ръце и крака.

Риа ме стисна за рамото.

— Права е. Да се махаме.

— Как?

— Не съм сигурна — отвърна паякът, — но ми се струва, че ще можете да се изкатерите по кристалите.

— Разбира се! — възкликна Риа. — Да вървим.

Тя заподскача по сияйната стена, като използваше по-едрите кристали за опора. Шим я изпревари и се закатери нагоре, а месестите му ръце и крака оставяха дири от мед.

Риа видя, че още стоя долу и извика:

— Бързо! Видя какво стана с бръмбара!

Поколебах се, изкушен да задам още един въпрос на Великата Блуса.

— Хайде!

— Вървете! — викнах в отговор. — Тръгвам веднага.

— Така е най-добре — съгласи се паякът, схруска главата на бръмбара и примката остана празна. — От друга страна, остани. Мършавичък ми изглеждаш, но май ставаш за ядене.

— Моля те, кажи ми още само едно — примолих се аз. — Къде е домът ми? Истинският ми дом. Галатор, който свети под туниката ми, е единствената ми следа.

— А, Галатор! Приближи се и ми го покажи.

— Не смея. Може да…

— О, май си доста по-сочен, отколкото си мислех!

— Моля те! — проплаках аз. — Можеш ли да ми кажеш къде да открия майка си? Или баща си, или истинското си име…

Паякът преглътна за последен път и отвърна:

— Не мога да ти кажа. Това е… Виж ти, колко интересно миришеш! Приближи се, момче, ела насам. Да! Неее-кааа да поглеееднааа отблизооо!

Гласът отново забоботи, а с него порасна и паякът. Не останах, за да гледам трансформацията и изпълзях от пещерата възможно най-бързо.