Т. А. Барън
Изгубените години (28)

26
Градът на Бардовете

Крачех през тундрата към Мрачните хълмове, които се диплеха насреща ми като вкаменени вълни. Торбичката ми с билки бе натежала от камата на Хон. На всяка крачка ронливата пръст хрущеше под подметките ми, а тоягата ми тракаше върху сухата коричка, сковала земята. От време на време рамото ми опираше във възлестия връх и долавях слаб аромат на ела.

Шим все така нареждаше, че сме побъркани и подтичваше, за да не изостава, но не смятах да забавя ход заради него. Нямахме време за губене. Отново и отново си спомнях думите на таласъмите „по-добре мъртва.“

Въпреки острата трева, обраслите с папрат полета и горичките с мършави дървета, оцелели незнайно как, в равнината преобладаваха тъмносиви и кафяви тонове, посипани с ръжда. Често хвърлях поглед през рамо към бледнеещите зелени хълмове на Друма и се опитвах да си припомня тучните й поляни и синкавите й гори. Слънцето потъваше зад гърбовете ни, а сенките ни се удължаваха и сгъстяваха.

В далечината зърнах няколко тъмни обрулени дървета. Щом наближихме, разбрах истината — онова, което ми бе заприличало на стволове и клони, се оказа скелети на къщи и обори. Останки от село, наглед колкото Каир Ведуид.

Нямаше нито хора, нито животни. Къщите бяха опожарени, каменните стени — срутени. От едната страна на поръсения с пепел път се валяше бебешко креватче. Не бяха останали хора, които да разкажат какво се е случило тук.

Продължихме към Мрачните хълмове. Макар да напрягах и слуха, и втория си взор, от таласъмите нямаше и следа, но това не беше повод да приспя бдителността си. След час щеше да се смрачи, залезът вече обагряше облаците. Не можех и не исках да си представя какви създания се спотайват тук по тъмно.

Междувременно Шим изоставаше все повече. Постоянно спираше, за да си почине, а аз го подканях да продължи. Силите му се топяха, а зрението ми отслабваше. С неохота заключих, че ще трябва да намерим подслон, преди да дойде нощта. Къде обаче? Обезлюдената равнина не предлагаше много възможности.

Продължихме пътя си през дългите полегати склонове и падини, а с удължаването на сенките ни растяха и страховете ми. До ушите ни достигна странен вой, наполовина вълчи, наполовина от вятъра. Въпреки молбите ми Шим изоставаше все повече.

Изкачих едно възвишение и зърнах под себе си село. По улиците горяха факли, а през прозорците на ниските, изградени от глинени тухли къщи се виждаха камини. Устата ми се напълни със слюнка, когато сред миризмата на дим долових и аромата на печено зърно.

Шим приближи и двамата се спогледахме. С радостен вик той хукна към портите на селото и аз го последвах — непохватен, но изпълнен с надежда.

На земята до портите седеше мъж, който скочи на крака, щом ни зърна. Беше висок и мършав, с проста туника, копие в ръка и обрасло с гъста черна брада лице. Най-забележителни обаче бяха необичайно големите му тъмни очи. Дори в гаснещия ден те зловещо сияеха и не можех да се отърся от усещането, че ги озарява не интелект, а страх. Приличаха на очите на отчаяно животно, замръзнало на самия ръб на смъртта.

Събрал смелост, мъжът насочи копието към гърдите ми. Не продума, но изражението му беше мрачно.

— Идваме с мир — обявих аз. — Тези земи са ни непознати и търсим само подслон за през нощта.

Очите на мъжа се облещиха още повече, но той не каза нищо, само замахна с копието, закачи тоягата ми и почти улучи ръката ми.

— Ние гладни — простена Шим. — Гладни и уморени.

Мълчаливецът отново замахна. Едва тогава забелязах табелата, увиснала на портата зад него. Издълбани в стара дъска, думите на нея гласяха „Добре дошли в Каир Нейтан, градът на бардовете“. Отдолу пишеше „Тук песен винаги“, ала останалото не се четеше, защото табелата бе повредена. Не бях сигурен в това, но ми се стори, че някой я е изчегъртал.

Оттатък портата видях жена, висока и смугла като мъжа пред нас, която бързаше към дома си през градския площад. Преди да се вмъкне вътре, тя направи знак на две деца — около петгодишни, с дълги до раменете черни коси. Те бързо я последваха и вратата шумно се затръшна. Видя ми се странно, че чувам стъпките, но не и гласовете им. И жената, и децата мълчаха, точно като мъжа с копието.

Тогава осъзнах, че цялото село тъне в мълчание. Не се чуваше нито плач на бебета, нито смях. Никой не се пазареше за цените на зърното, не се чудеше кой е донесъл въшките или кога отново ще вали. Не долавях нищо, нито гняв, нито радост, нито скръб. И нито един глас.

Мъжът отново замахна с копието и почти докосна туниката ми. Бавно заотстъпвах, без да откъсвам поглед от зловещите му очи. Намръщих се и рекох:

— Каквото и да се случило тук… съжалявам.

Острието отново подскочи към мен.

— Ела, Шим. Тук не сме добре дошли.

Малкият великан изскимтя, но тръгна след мен. Продължихме с тежка стъпка през тундрата, безмълвна като Града на бардовете. След време оставихме проблясващите факли далеч зад гърба си, но гнетящата тишина не ни напусна.

Зад нас върху Друма се разстилаше пелена от наситен пурпур, а пред нас нощта бързо се сгъстяваше. С нежелание реших, че няма надежда да намерим подслон насред тази гола равнина. Знаех обаче, че трябва да продължа да търся — до момента, в който вече не виждам тоягата си. В противен случай, подобно на незнайните създания, които виеха в далечината, с Шим трябваше да нощуваме под открито небе.

В този миг пред нас изникна силует. Приличаше на скала, а върху нея седеше някой. Приближих се и с изненада открих, че е момиче. Изглеждаше с няколко години по-малка от Риа, голите й стъпала подритваха канарата, а очите й следяха лилавите и сини ивици, обагрили небето. Приближаването ни изглежда ни най-малко не я изплаши.

— Здравей — поздрави тя и отметна кафявите си къдрици, които стигаха почти до кръста й. На лицето й изгря игрива усмивка, а аз предпазливо се доближих.

— Здравей.

— Искаш ли заедно да погледаме залеза?

— Благодаря ти, но не — отвърнах аз и се втренчих в очите й. Бяха ярки и жизнени, тъй различни от тези на мъжа в градчето. — Не трябва ли да се връщаш у дома си? Става късно.

— О, не — изчурулика тя. — Обичам да гледам залеза оттук.

Пристъпих по-близо.

— Къде е домът ти?

Момичето срамежливо се усмихна.

— Ще ти кажа, ако ми кажеш накъде си тръгнал.

Дали заради приветливостта й, дали защото малко ми напомняше на Риа, малката жизнерадостна непозната ми допадна. Исках да поприказвам с нея, пък макар и за миг. Дълбоко в сърцето си можех да се престоря, че отново говоря с Риа, а ако селото й бе някъде наблизо, може би все пак щяхме да намерим подслон за през нощта.

— Накъде си тръгнал? — повтори тя, а аз се усмихнах.

— О, накъдето ме поведе сянката ми.

Тя пак се изкиска.

— Сянката ти скоро ще изчезне.

— Твоята също. Трябва да се прибираш вече.

— Не се тревожи. Селото ми е от другата страна на онзи хребет.

Докато говорехме, Шим се примъкна до скалата, където седеше момичето, навярно привлечен от онова, което привличаше мен. Тя обаче сякаш не го забеляза. Кой знае защо той внезапно спря и бавно отстъпи. Не обърнах внимание на това и попитах:

— Мислиш ли, че тази вечер може да пренощуваме в твоето село?

Тя отметна глава и се разсмя сърдечно.

— Разбира се!

Олекна ми — все пак открихме подслон.

Шим подръпна крайчето на туниката ми. Наведох се, а малкият великан прошепна:

— Аз не сигурен, но в ръцете й има нещо странно.

— Какво?

— Ръцете й.

Погледнах ръцете на момичето и в първия момент не забелязах нищо. И все пак… в тях наистина имаше нещо странно, макар че не можех да определя какво. Внезапно разбрах.

„Пръстите й. Между тях има ципи.“

Птицата алеа! Припомних си предупреждението на Риа. Духовете-двойници се превръщаха в каквото пожелаят, но винаги имаха някакъв недостатък. Посегнах към камата на Хон, но беше късно, момичето вече се превръщаше във влечуго. Очите й от кафяви станаха червени, кожата й се превърна в люспи, а устата й — в безмилостни челюсти. Злото същество се метна към мен, а воалът от ненужна кожа прошумоля и се свлече на земята.

Извадих камата и замахнах точно преди чудовището да ме събори по гръб. Шим изпищя. Затъркаляхме се по земята — кълбо от остри зъби, опашка, крака и ръце. Ноктите на звяра се впиха в дясната ми ръка. Внезапно битката приключи толкова бързо, колкото беше започнала. Оплетените ни тела застинаха на земята.

— Емрис? — попита Шим. — Ти мъртъв?

Бавно се размърдах. Измъкнах се от обятията на влечугото, чието гърло бях прерязал с камата. От раната по люспестия корем се лееше воняща кръв. Немощно пристъпих към скалата и се подпрях на нея, стиснал ранената си ръка.

Шим ме изгледа с възхищение.

— Ти ни спасил.

Поклатих глава.

— Спаси ни късметът… и един наблюдателен малък великан.