Т. А. Барън
Изгубените години (5)

3
Обяздвам вихъра

Изстенах и с мъка се изправих на крака.

— Динатий, прасе такова!

Широкоплещесто момче се изсмя изпод щръкналата си кафява коса.

— Ти си тоя със заострените уши. Като на прасе! Или като на демон! Все едно — по-добре прасе, отколкото копеле.

Бузите ми пламнаха, но се сдържах. Вгледах се в очите му — бяха сиви като гъши гръб. Трябваше да надигна глава, защото беше много по-висок от мен. Нищо чудно — раменете на Динатий вече понасяха тежести, под които биха се олюлели мнозина мъже. Освен че кладеше огъня на ковача — сама по себе си тежка, жежка работа — той цепеше дърва и ги пренасяше, натискаше духалото и мъкнеше желязна руда с килограми. В замяна ковачът му осигуряваше храна, сламеник и бой по главата.

— Никакво копеле не съм.

Динатий бавно разтърка четината по лицето си.

— Къде се крие баща ти тогава? Да не е шопар? Или някой плъх, от ония, дето живеят при вас с майка ти?

— Нямаме плъхове у дома.

— Дом! Така ли й викаш на мръсната дупка, в която се вре майка ти, за да прави магии?

Стиснах юмруци. Подигравките му към мен ме уязвяваха достатъчно, но да говори за нея така просташки… Кръвта ми закипя, но ясно осъзнавах, че Динатий иска да се сбия с него. Знаех и как ще завърши подобна схватка. По-добре да не избухвам. Трудно ми беше да озаптя ръцете си и още по-трудно — езика.

— Роденият от въздух не бива да вини вятъра.

— Какво ще рече това, копеленце?

Нямам представа откъде се взеха следващите ми думи.

— Ще рече, че не бива да наричаш някого копеле, когато собственият ти баща е бил саксонски наемник, преминал една нощ през това село и оставил след себе си само теб и един празен винен мех.

Динатий отвори уста и я затвори без звук. Осъзнах, че съм изрекъл думи, от които винаги се е боял, но никога не е признавал за истина. Думи, които удряха по-жестоко от сопи.

Лицето му поморавя.

— Не е вярно! Баща ми е бил римски войник. Всички го знаят! — свирепо ме изгледа той. — Ще ти покажа аз кой е копеле.

Отстъпих, а Динатий тръгна към мен.

— Ти си едно нищо, копеле. Нищо! Нямаш баща. Нямаш дом. Нямаш име! Това твоето откъде го открадна, копеле? Нищо не си! И ще си нищо завинаги!

От думите му ме заболя, а и виждах гнева, който изпълваше очите му. Огледах се, за да потърся път за бягство. Не можех да го надбягам, не и без известна преднина, а днес над нас нямаше птици. Хрумна ми нещо. „Днес над нас няма птици.“

Също както предния ден, посочих нагоре и извиках:

— Виж! Дар от небето!

Динатий, който тъкмо се готвеше да скочи, този път не вдигна глава. Вместо това се сви, сякаш за да се предпази от удар. Точно на това се надявах. Обърнах се и се побягнах като подплашен заек през окъпания от дъжд двор на мелницата.

Той изрева от гняв и се понесе след мен.

— Върни се, страхливецо!

Стрелнах се през тревата, прескочих един строшен воденичен камък и няколко парчета дърво и пресякох моста. Кожените ми ботуши шумно шляпаха по влажните камъни. Докато се носех към отсрещния край, чувах стъпките на Динатий по-ясно и от собственото си тежко дишане. Свърнах рязко и поех по стария римски път край речния бряг. Отдясно се пенеха водите на Тиуи, а отляво, чак до И Уидва, се простираше гъста гора, прорязана само от вълчи и еленски пътеки.

Поне шейсет крачки тичах по каменния път, а той ме настигаше. Щом превалих едно малко възвишение, изоставих пътя и се хвърлих в гъстите храсти досами гората. Тръните деряха прасците и бедрата ми, но ужасът ме тласкаше все по-навътре. Най-сетне се измъкнах от гъсталака, прескочих един паднал клон, прелетях над някаква вадичка и задращих нагоре по една мъхната скала. Открих тънка животинска диря, която се виеше из гората като змия и я следвах, докато накрая се озовах във величествена дъбрава.

Спрях, колкото да чуя как Динатий с трясък си проправя път през клоните. Без да се замислям, приклекнах върху възглавницата от иглички и отскочих към най-ниските клони на един величествен бор. Катерех се нагоре като катерица, клон подир клон, докато се озовах на три човешки боя от земята.

В същия момент Динатий навлезе в гората и спря да се огледа. Бях се свил точно над него. Сърцето ми препускаше, дробовете ми горяха, краката ми кървяха. Стараех се да остана неподвижен и да дишам плитко и безшумно, въпреки че дробовете ми отчаяно се нуждаеха от повече въздух.

Динатий се взря наляво, после надясно в сумрака. Понечи да погледне нагоре, но в окото му попадна люспица кора и той изрева:

— Проклета да е тая гора!

Внезапно дочу леко шумолене някъде в далечината и се хвърли натам.

През следващите няколко часа останах на клона и наблюдавах как ленивите слънчеви лъчи осветяват боровите иглички, а вятърът бавно крачи сред дърветата. Най-сетне се убедих, че съм се изплъзнал и дръзнах да се размърдам. Само че не слязох, а тръгнах нагоре.

Докато търсех опора по клоните-стъпала, сърцето ми пак запрепуска, ала не от страх или от усилието. Туптеше в очакване. Нещо в това дърво, в този миг ме развълнува по начин, който не можех да обясня. С всеки покорен клон духът ми също се издигаше. Сякаш колкото по-високо се изкачвах, толкова по-надалеч виждах, толкова по-ясно чувах, толкова по-фини аромати долавях. Представях си как летя редом с малкия сокол, кръжащ над дърветата.

Изгледът под мен се разшири. Проследих лъкатушния път на реката, която се спускаше по хълмовете и продължаваше на север. Напомняше ми на гигантско влечуго, излязло от приказките на Брануен. Хълмовете пък се редяха вълнообразно, като гънки на древен мозък. Запитах се какви ли мисли е родил през изминалите епохи. Тази гора негов блян ли беше? Ами този ден?

От мъглите, кълбящи се около най-стръмните хълмове, се издигаше туловището на И Уидва и обгърнатият й в бяло сияен връх. Заоблените сенки на облаците пълзяха по билото й като следи от великански стъпала. Де да можех да зърна самите великани! Да видя танца им!

В небето на запад облаците се сгъстяваха, макар че все още виждах проблясъците на светлината по огряното от слънце море. Гледката ме изпълваше със смътен копнеж. Някак си знаех, че истинският ми дом, истинското ми име ме чакат… някъде там. В мен закипяха течения, бездънни като самия океан.

Посегнах към следващия клон, залових се за основата му и прехвърлих крак връз него. Няколко вейки се откъртиха и се понесоха към земята в спираловиден танц. Изпъшках, издърпах се с всички сили и успях да седна на клона.

Готов да си отпочина, се наместих там, където клонът се съединяваше със ствола и се облегнах назад. Ръцете ми лепнеха от смола и аз ги вдигнах към лицето си, за да вдъхна сладкия й аромат.

Ненадейно нещо докосна дясното ми ухо. Извърнах се — зад ствола се скри пухкава кафява опашка. Протегнах се, за да надзърна оттатък и дочух пронизително изсвирване. В следващия миг четири малки крачета изтопуркаха по гърдите ми и надолу по единия ми крак.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как катерицата скача от стъпалото ми към един от по-ниските клони. С широка усмивка наблюдавах как животинката се суети, бръщолеви и писука, а тя се носеше нагоре-надолу по ствола, размахваше опашка като рошаво знаменце и през цялото време гризеше шишарка с размерите на собствената си глава. Внезапно спря, сякаш току-що ме беше забелязала. Огледа ме набързо, пак изписука и скочи върху протегнатия клон на съседното дърво. Оттам забърза надолу по другия дънер и се скри. Запитах се дали съм й се сторил толкова смешен, колкото тя на мен.

Познатата тръпка отново ме подтикна да се катеря. Вятърът се усили, а с него и еликсирът от аромати, който извираше от дърветата. От обелените клони навсякъде около мен се лееше смола и ме потапяше в река от ухания.

Отново зърнах кръжащия сокол. Не можех да съм сигурен, но чувствах, че ме наблюдава. Само той знаеше защо.

Първият гръмотевичен грохот стигна до мен, когато се изкачих на най-високия клон, който можеше да ме издържи. Придружи го още по-силен рев — общият зов на хиляди зелени гиганти, превиващи се под напора на вятъра. Взрях се в морето от дървета, чиито корони се люлееха като заоблени вълни. Под общия грохот долавях различните им гласове — дълбоките въздишки на дъба и резкия шепот на глога, свистенето на бора и пукота на ясена. Игличките потракваха, листата трополяха, стволовете стенеха, хралупите свиреха. Всички тези гласове се сливаха във величествен хор, който пееше на език, доста сходен с моя собствен.

Вятърът се усили и борът, в чиито клони седях, се люшна напред и назад почти като човешко тяло, отначало почти доловимо, после все по-дивашки. Заедно с вятъра нарасна и страхът ми, че стволът може да се прекърши и да ме запрати на земята. С времето обаче увереността ми се възвърна. Изумен как е възможно дървото да е тъй гъвкаво и устойчиво едновременно, аз здраво се държах, докато то се мяташе и извиваше, изписвайки дъги и елипси из въздуха. С всяко грациозно движение сякаш губех усещането, че съм земно създание и все повече се чувствах като неразделна част от вятъра.

Плисна дъжд и сля шепота си с ромона на реката и песнопението на гората. Водата се сипеше по клоните като зелен водопад. По всеки ствол потекоха миниатюрни реки, които криволичеха между ливади от мъх и каньони от кора. През това време аз яздех вихъра. По-мокър от това не бих могъл да бъда. По-свободен — също.

Когато бурята най-после утихна, сякаш целият свят се прероди. По измитите от дъжда листа затанцуваха слънчеви лъчи. От всяка полянка се издигна мъглица. Цветовете бяха по-ярки, уханията — по-свежи. За пръв път в живота си осъзнах, че Земята винаги се ражда отново, че животът непрестанно се обновява. Че това е просто един обикновен следобед, но и първата сутрин от Сътворението.