Т. А. Барън
Изгубените години (10)

8
Дарът

Последвалите седмици се превърнаха в месеци, а страданието ми изпълни залите и коридорите на „Свети Петър“. Монахините, трогнати от непоклатимата набожност на Брануен и от жестоките ми изгаряния, бяха отворили пред нея вратите на своето светилище. Трудно биха могли да изпитат друго, освен жалост към жена, която по цял ден се моли и се грижи за момчето си. Колкото до мен… мен най-често ме избягваха, което ме устройваше напълно.

Всеки ден носеше мрак — както за душата, така и за очите ми. Чувствах се като бебе, защото едва успявах с пълзене да обиколя студената каменна стая, която деляхме с Брануен. Пръстите ми добре изучиха четирите й ъгъла, неравната мазилка между камъните, самотния прозорец, където прекарвах цели часове, мъчейки се да прогледна… само че вместо да ми донесе светлина, прозорецът само ме изтезаваше с веселия кукувичи зов и далечното оживление на пазара в Каир Мирдин. От време на време ароматът на нечий казан или на цъфнало дърво се смесваше с мащерката и буковия корен на ниската масичка на Брануен. Аз обаче не можех да изляза и да потърся тези неща. Бях затворник в тъмницата на слепотата си.

Два или три пъти се осмелих да се разходя опипом отвъд тежката дървена врата, в лабиринта от стаи и коридори.

Открих, че като се вслушвам внимателно в ехото от стъпките си, мога да преценя колко е дълго или високо всяко помещение.

Един ден намерих стълбище, чиито каменни стъпала бяха тъй износени с годините, че приличаха на плитки паници. Като опипвах внимателно стената, аз слязох, отворих една врата и се озовах в уханен двор. Мокра трева докосна петите ми, в лицето ми повя топъл вятър. Изведнъж си спомних колко е хубаво да съм навън, на тревата, на слънце. После дочух песнопенията на сестрите от близкия метох. Закрачих по-бързо, нетърпелив да ги открия. Внезапно се блъснах право в една каменна колона… толкова силно, че паднах по гръб в плитък ров, пълен с вода. Докато се мъчех да стана, стъпих на камък, който поддаде, и се катурнах настрани. Лявата ми буза се удари в колоната. Охлузен и окървавен, със скъсани превръзки, лежах там и хлипах, докато ме откри Брануен.

След това не помръднах повече от сламеника си, убеден, че ще прекарам дните си като безпомощен товар на плещите й. Дори когато се опитвах да мисля за друго, умът ми сам се връщаше към деня, в който се погубих. Брануен, завързана до дървото, със запушена уста. Гневът, който преля в мен тъй бурно. Смехът на Динатий, който преминава в писъци. Бесните пламъци наоколо му. Смазаните му ръце и притиснатото под клона тяло. Собствените ми писъци, когато осъзнах, че лицето ми гори.

Не помнех пътуването до стените на Каир Мирдин, макар че пестеливото описание на Брануен ми разкри достатъчно. Почти виждах как кръглоликият Лъд ни наблюдава, докато преваляме хълма в каруцата на преминаващия търговец, смилил се над жената с очи като скъпоценни камъни и над обгорения й син. Почти чувствах клатушкането на каруцата, сякаш чувах скърцането на колелата и тропота на копита по пътя. Като че вкусвах овъглената си плът, а в главата ми кънтяха умопомрачените ми писъци през онези дълги дни и нощи.

Сега почти нищо не нарушаваше рутината на дните и нощите ми. Напевите на монахините. Шушнещите им стъпки, докато отиваха в метоха, в столовата или да медитират. Тихите молитви на Брануен, докато се стараеше да изцели кожата ми. Настойчивият зов на кукувицата, кацнала в шумолящо дърво, което не можех да назова.

И мрак. Винаги мрак.

Понякога, седнал в леглото, предпазливо прокарвах връхчетата на пръстите си по коричките на бузите и под очите си. Браздите по кожата ми ми се струваха изключително дълбоки, като по кората на борово дърво. Знаех, че въпреки уменията на Брануен, ще остана белязан завинаги. Дори ако по чудо възвърнех зрението си, белезите щяха да разкриват безразсъдството ми пред света. Знаех, че подобни мисли са празна суета и все пак не можех да ги пропъдя.

Веднъж осъзнах, че мечтая да ми порасне брада. Представях си я как се стеле, гъста като на някой стогодишен мъдрец. Каква брада само! Къдрава и бяла, за да скрива лицето ми като облак. Дори заподозрях, че някоя птичка като нищо ще се опита да свие гнездо в нея.

Подобни копнежи обаче никога не продължаваха дълго, а отчаянието ме душеше все по-често. Никога повече нямаше да се изкатеря по някое дърво. Никога повече нямаше да тичам през полето. Никога повече нямаше да зърна лицето на Брануен, освен в спомените си.

Храната ми си оставаше недокосната. При все че Брануен настояваше да ям повече, аз нямах желание за това. Една сутрин тя коленичи на камъните и безмълвно се зае с превръзките ми. Докато се опитваше да ги смени, аз се дръпнах от нея и поклатих глава.

— Ще ми се да ме беше оставила да умра.

— Не ти е било писано.

— Откъде знаеш? — сопнах се аз. — И без друго сякаш съм умрял! Това не е живот, а безкрайно изтезание. Предпочитам да живея в Ада, отколкото тук!

Тя ме сграбчи за раменете.

— Не говори така! Богохулство е.

— Истина е! Виж какво ми сториха силите, които нарече дар от Бога! Проклети да са! По-добре да бях умрял.

— Престани!

Изтръгнах се от нея, а сърцето ми бясно блъскаше.

— Нямам за какво да живея! Нямам име! Нямам нищо!

Брануен преглътна риданията си и започна да се моли.

— Пресвети Боже, Спасителю, написал всичко във Великата книга на Небето и Земята, помогни на това момче! Умолявам те! Прости му, то не знае какво говори. Моля те, върни му зрението, дори отчасти, дори за малко и те уверявам, че ще заслужи прошката ти. Ако трябва, никога повече няма да използва силите си! Само му помогни. Моля те, помогни му.

— Да не използвам силите си ли? — казах с насмешка. — С удоволствие бих ги разменил за зрението си! И без това никога не съм ги искал.

Подръпнах превръзката си, изпълнен с горчивина.

— Ами ти? Що за живот водиш сега? Не по-добър от моя! Истина е — говориш смело, заблуждаваш онези монахини, но мен — не. Знам, че си нещастна.

— Аз съм в покой.

— Лъжеш.

— Аз съм в покой — повтори тя.

— Покой! — извиках аз. — Покой! Тогава защо толкова кършиш ръце, че чак пръстите ти са ожулени? Защо има следи от сълзи по бу…

Не довърших.

— Боже милостиви — прошепна тя.

— Аз… не разбирам.

Колебливо протегнах ръка към лицето й и докоснах страните й. В онзи миг и двамата осъзнахме, че някак си усещам следите от сълзи по тях. Не ги виждах с очите си, но знаех, че са там.

— Още един дар — гласът на Брануен преливаше от страхопочитание. Тя здраво стисна ръката ми. — Втори взор.

Не знаех какво да мисля. Нима това бе същата способност, с която преди отворих венчелистчетата на цветето? Не. Чувствах я различно. Не изискваше толкова воля. Ами това, че видях каква е на цвят вътрешността на цветето, преди то да се разтвори? Може би… но и онова бе различно. Това сякаш беше… отговор на молитвата на Брануен. Дар от Бога.

— Възможно ли е? — попитах кротко. — Възможно ли е наистина?

— Слава на Бога, да.

— Да проверим — наредих аз. — Вдигни няколко пръста.

Тя го стори.

Прехапах долната си устна и се опитах да си представя пръстите й.

— Два?

— Не. Опитай пак.

— Три?

— Отново.

Съсредоточих се и инстинктивно затворих очи, макар че това нямаше значение. След дълго мълчание рекох:

— Ръцете са две, не една. Прав ли съм?

— Да! Колко пръста?

Изминаха минути. По белязаното ми чело изби пот и чувствителната кожа започна да смъди. Аз обаче не се отказах. Накрая попитах колебливо:

— Дали не са седем?

Брануен въздъхна облекчено.

— Седем са.

Прегърнахме се. В онзи миг разбрах, че животът ми се е променил напълно. Подозирах, че до края на дните си ще отдавам специално значение на числото седем… и най-важното — знаех, че току-що е бил даден обет. Дали от мен, от Брануен или между двама ни — това нямаше значение. Никога повече нямаше да движа предмети с ума си, нито дори едно венчелистче. Нямаше да гадая бъдещето или да се опитвам да овладея останалите сили, които притежавах. Аз виждах отново… и отново щях да живея.

Веднага започнах да се храня и почти не преставах — особено ако ми предложеха любимата ми попара от погача и мляко. Или пък корички хляб със сладко от боровинки. Или сурови гъши яйца със синапено семе, които ми доставяха особено удоволствие, защото на монахините им прилошаваше, още щом ги зърнеха. Един следобед Брануен отиде на пазара и откри една-единствена сочна фурма, която ни се стори по-великолепна от кралска гощавка.

Заедно с апетита се съживи и духът ми. Заех се да изследвам коридорите, стаите и дворовете на „Свети Петър“. Цялата църква бе мое владение. Моят замък! Веднъж изчаках, докато монахините се махнат, промъкнах се във вътрешния двор и се изкъпах в плиткия ров. Най-трудно от всичко ми беше да не запея с цяло гърло.

Междувременно с Брануен упражнявахме втория ми взор всекидневно, с часове. Отначало използвахме лъжици, глинени съдини и други домакински прибори, които тя бе открила из църквата. След време се прехвърлих върху малък олтар с фини очертания и неравности. Накрая стигнах до потир с две дръжки, инкрустиран със сложни фигури. Макар че ми отне почти седмица, накрая успях да разчета думите, гравирани по ръба му — „Поискай и ще получиш“.

Докато се упражнявах, разбрах, че виждам най-добре, когато предметите са неподвижни и сравнително наблизо. Ако бяха далеч или се движеха твърде бързо, често ги губех. Птица в полет, например, просто се стапяше в небето.

Освен това отслабнеше ли светлината, отслабваше и вторият ми взор. По заник различавах само размазани контури. Нощем не виждах нищичко, освен ако мракът отстъпеше пред луната или някой факел. Можех само да се чудя защо вторият ми взор се нуждае от светлина, все пак не беше като обикновеното зрение. Тогава защо тъмнината го задушаваше? От друга страна той сякаш бе отчасти вътрешен, отчасти външен. Може би разчиташе на онова, което бе останало от очите ми, въпреки че не разбирах как. Или пък изискваше нещо друго, нещо в мен, което не бе издържало изпитанието.

По тази причина, макар и да беше за предпочитане пред слепотата, вторият взор не можеше да се сравнява с изгубеното ми зрение. Дори денем различавах цветовете съвсем слабо — светът бе обагрен в нюанси на сивото. Виждах например че Брануен вече носи воал, който е по-светъл от наметалото й, но не знаех дали е сив или кафяв. Започнах да забравям много от наученото за цветовете след пристигането ми в Гуинет.

Това обаче бяха ограничения, които можех да приема, при това с радост. Благодарение на новите си способности ходех в метоха и в столовата с Брануен. Веднъж седнах до една монахиня и двамата разговаряхме, без тя и за миг да заподозре, че очите, насочени към нея, всъщност са напълно слепи. Една сутрин дори потичах из двора, като заобикалях колоните и прескачах канавките… този път без да сдържам песента на устните си.