Т. А. Барън
Изгубените години (40)

38
Древни слова

Онези гулианти, които не пазеха Риа, веднага стегнаха обръч около мен. Вдигнали мечове, те ме поведоха към Котела на смъртта с безизразни лица.

Дори не опитах да се съпротивлявам. Дали от загубата на Беля, или от въртенето на пода, краката ми не ме държаха и се олюлявах. Дори вълшебните ми сили да бяха в състояние да ми помогнат, вече нямах волята да опитам. Мислех само за празното място на рамото си.

Риа се опита да хукне след мен, но войниците я спряха.

Стангмар мрачно наблюдаваше. Стоеше скован като статуя, очите му горяха, а ръката му стискаше дръжката на меча. Засъхналата кръв на лицето му носеше цвета на Покварените земи на неговото кралство.

Крачка по крачка наближавахме Котела, който сякаш растеше, мрачен и тъмен като самата смърт. За миг ми хрумна да се хвърля вътре доброволно с надеждата, че ще успея да унищожа и него, и себе си… но нямаше да получа дори това нищожно удовлетворение. Гулиантите ме пазеха тъй зорко, че със сигурност щяха да ме съсекат, преди да успея да се отскубна.

Обърнах се тъжно към Риа и проврях свития си показалец през една пролука между двама от войниците. Макар че очите й бяха насълзени, тя отвърна на жеста и пръстите ни сякаш се събраха за последен път.

Гулиантите спряха точно пред Котела. Макар че стигаше едва до кръста ми, той бе раззинал широка черна паст, в която лесно можеше да се побере зрял мъж или жена. В тази паст имаше само чернота, дори по-плътна и дълбока от Покрова. Гулиантите ме избутаха почти до ръба на Котела и се обърнаха към Стангмар, очаквайки заповедите му.

— Недейте, моля ви! — отново се замоли Риа.

Стангмар не й обърна внимание. Надигна глас над грохота на въртящия се замък и нареди:

— В Котела!

В този миг от сенките до стълбището се стрелна дребничък силует. С един-единствен кратък поглед първо към Риа, а после към мен Шим профуча през залата, шляпайки по камъните с босите си крака. Преди гулиантите да съобразят какво става, той се покачи на ръба на Котела, поколеба се за част от секундата и се хвърли в него.

Оглушителен гръм разтърси залата и разклати замъка чак до основи. Макар че въртенето не спря, от силата на експлозията основите хаотично се разлюляха. Аз, Риа и неколцина гулианти се изтърколихме на пода. Факлите изпопадаха от стените и засъскаха по камъните. Цъфтящата арфа увисна само на една струна.

Докато експлозията отекваше от стените и огласяше Мрачните хълмове, аз станах на крака. Котела на смъртта се валяше разполовен на земята, а в центъра му лежеше тялото на малкия великан.

— Шим! — извиках аз, приведох се над него и отново заплаках. Имах сили само да му прошепна: — Все искаше да си голям. Да си истински великан. Такъв си, приятелю. Истински великан.

— Каква е тази измяна? — изрева Стангмар и бясно размаха меча си към гулиантите. — Казахме ви да намерите всички натрапници!

Той грабна меча на единия от войниците и го заби право в корема му. Гулиантът потрепери, но не гъкна. После бавно изтегли меча и се обърна към Стангмар, сякаш нищо не се беше случило.

Все още стоях на колене край строшения Котел. Кралят тръгна към мен с изопнато лице и вдигна меча си. Когато вдигнах очи към него, над тях падна кичур черна коса, досущ като неговата, и той се поколеба за миг.

— Проклет да си, момче! Лицето ти и раната от онова прокълнато острие пробудиха чувства у нас! Чувства, които мислехме за забравени и които искаме да забравим отново! Сега задачата ни е дваж по-мъчителна. Макар че трябва да го сторим, болката ще е още по-голяма.

Внезапно Стангмар зяпна от удивление. Залитна и отстъпи уплашено назад.

Насред останките от Котела ставаше нещо странно. Косата на Шим се движеше, сякаш в залата бе задухал лек ветрец. Първо бавно, после все по-бързо носът му порасна. После ушите и останалата част от главата, врата и раменете му. Ръцете му също се започнаха да растат, последвани от гръдния кош, краката, прасците и стъпалата. Заедно с тях се уголемиха и дрехите му.

Накрая стана най-голямото чудо. Шим отвори очи. Навярно най-изумен от всички, той заопипва тялото си с огромните си ръце.

— Аз става голям! Аз става голям!

Главата на Шим вече напираше към тавана, когато Стангмар най-после се опомни.

— Това е великан! — кресна той на гулиантите. — Убийте го, преди да смаже всички ни!

Гулиантът, който беше най-близо, се хвърли напред и пронизва лявото коляно на Шим.

— Аууу! — ревна той и се вкопчи в удареното място. — Ужили ме пчела!

Инстинктивно доскоро мъничкият великан се сви на топка, но това го превърна в по-лесна мишена. Гулиантите го наобиколиха и започнаха да го ръчкат и мушкат като ято разгневени оси. Междувременно тялото му продължаваше да расте, и то без никакви признаци, че някога ще престане. Не след дълго раменете и гърбът му опряха в тавана, който започна да се огъва. Посипаха се камъни, над нас зейна дупка.

Една от кулите на бойниците падна и се разби в носа на Шим. Вместо да се свие още повече, за да се предпази, той стори друго. Разяри се.

— Аз е ядосан! — прогърмя той и проби едната стена с юмрук, голям почти колкото кралския престол.

Видимо уплашен, Стангмар заотстъпва. Гулиантите взеха пример от него и също се оттеглиха. Двамата съветници в червени роби, дотогава сгушени зад трона, отчаяно се хвърлиха към стълбището, като се препъваха един в друг.

Изтичах при Риа, като спрях само за да взема Душегубеца, който лежеше до стената. Сгушихме се в един ъгъл, в който поне засега бяхме защитени от срутващата се зидария.

За пръв път в живота на Шим се случи нещо, което напълно прилягаше на великан — той видя как нападателите бягат от него. Блясъкът в огромните му розови очи ми подсказа, че това изживяване май му харесваше.

— Аз по-голям от вас! — изрева той. — Многостно по-голям!

Шим, чиито стъпала вече бяха по-едри от канари, се изправи. Протегна се с цялата си дължина и събори още едно парче от тавана. По огромното му лице се разля отмъстителна усмивка и той започна да тъпче гулиантите. При всяка стъпка замъкът се разлюляваше, а на места подът започна да пропада.

Немъртвите воини обаче оцеляваха дори след тези опустошителни удари. Просто се изправяха, отръскваха се и продължаваха да кълцат стъпалата му с мечовете си. Очите на Шим бясно горяха и той ги тъпчеше с още по-голяма ярост. Колкото повече се щураха под краката му, толкова повече тежест влагаше.

Седнал в ъгъла до Риа, аз искрено се надявах, че Шим няма да се премести в нашия край. Край него таванът се разпадаше, той явно беше бесен — и доволен.

Тогава долових странен ритъм, който идваше далеч отвъд замъка. Чувах го въпреки грохота от срутващи се камъни и тропащи крака, първо отдалеч, после по-отблизо. Той постепенно се усилваше и внезапно осъзнах, че това са гласове — най-дълбоките, които бях чувал някога, слети в прост напев, състоящи се от три изключително ниски тона. В него имаше нещо различно, нещо познато, което породи у мен чувство, което не можех да определя.

Тогава през една дупка в тавана надникна огромно лице, грубо като скала и обрасло с рошава червена брада. Последва го второ, с къдрава сива коса и пълни устни. После трето, с абаносовочерна кожа, дълга плитка и обици, направени от колелата на колесница. Всяко от тях кимна за поздрав на Шим, но не пристъпи отвъд стените на замъка.

— Великаните — удивено изрече Риа. — Дойдоха!

Така беше — надигнали се от скривалищата си из цяла Финкайра, великаните бяха дошли. В отговор на някакъв дългоочакван зов, може би експлозията, изригнала от Котела на смъртта, те се бяха надигнали от тъмните каньони, отдалечените гори и непознати хребети, сред които се криеха. Понесли огромни пламтящи факли, те пристигаха от всички посоки. Някои бяха облечени в мрежи, натежали от камъни, които им позволяваха да останат незабелязани сред канарите. Други криеха клони и дори цели дървета в буйните си гриви. Трети, твърде глупави или твърде горди, за да се дегизират, носеха жилетки, шапки и наметки, разноцветни като плодните дървета в Друма.

Великаните бързо се подредиха в кръг около замъка. Следвайки примера на Шим, те започнаха да тропат заедно по земята със силата на земетресение, извисили гласове в ритмичен напев на най-древния език, този на първия народ на Финкайра:

Хи гододин катан хие

Хид а шледрит мат уитан

Гаинсе аи бешлау уен кабри

Варигал дон Финкайра

Дравиа, дравиа Финкайра.

Изведнъж се сетих, че съм чувал тези думи от майка си, но кога? Когато живеехме в Гуинет? Преди това? Дали не ги бях слушал като бебе? Не можех да кажа със сигурност.

Някак си усетих, може би благодарение на този смътен спомен, че значението на този напев има нещо общо с вечната връзка между народа на великаните и Финкайра. С вярата, че докато съществува едното, ще съществува и другото. „Дравиа, дравиа, Финкайра. Пребъди, пребъди, Финкайра.“

Великаните танцуваха ли, танцуваха на светлината на огромните си факли, а замъкът се разпадаше. Камъните зад мен и Риа още се държаха, но другаде стените се срутваха, а с тях отслабваше и заклинанието. Въртенето се забави, грохотът заглъхна. След едно последно мощно престъргване, замъкът мъчително спря. Колоните и сводовете се сринаха и изпълниха въздуха с прах и отломки.

В този миг гулиантите, чиято сила извираше от самия замък, извикаха в един глас, по-скоро от изненада, отколкото от болка и се строполиха на земята. Гледах проснатите сред камъните тела и си мислех, че на лицата им най-сетне изплува някаква емоция… която напомняше на благодарност.

Тогава Шим се изкатери по една полусрутена стена и се присъедини към останалите великани. Докато слушах тропота от тежките им стъпала навсякъде из замъка, си спомних други древни слова. Думи, които предсказваха този Танц на великаните:

Крепост мрачна се върти тъдява,

там малкото ще порасне, ще започне краят.

Едва щом в залата затропат великани,

стените до една на пух и прах ще станат.

Осъзнах, че Шим е бил спасен от една по-древна магия. По-древна от Замъка под Покрова и от Котела на смъртта, а може би дори от самите великани. Защото макар че храбрата му саможертва унищожи Котела, стъпките му по пода на залата бяха сложили началото на танца, който щеше да унищожи замъка напълно. „Малкото ще порасне, ще започне краят.“ Великата Блуса бе казала на Шим, че „да си голям е много повече от това да имаш едри кости“. И сега, благодарение на огромния си подвиг, той се издигаше далеч над бойниците на загиващия замък.