Т. А. Барън
Изгубените години (41)

39
Дом

Стената зад нас простена. Обърнах се към Риа, чиято опърпана лозова премяна все още ухаеше на гора.

— Трябва да вървим! Преди целият замък да се срине!

Тя изтръска няколко камъчета от косата си.

— Стълбището е препречено. Да се опитаме ли да се спуснем някак?

— Ще отнеме твърде много време — отвърнах аз и скочих на крака. — Знам по-добър начин.

Събрах ръце пред устата си и надвиках олелията.

— ШИМ!

Докато по стената плъзваше поредната пукнатина, през дупката в тавана надникна лице. Би ми било далеч по-познато, ако беше много, много по-малко.

— Аз вече голям! — гордо изтътна Шим.

— Желанието ти се изпълни! „Да бъде голям, колкото най-високосното дърво“ — повторих аз и му махнах да се наведе. — Пъхни ръка през дупката, трябва да се махнем оттук.

Шим изсумтя, послуша ме и опря огромната си длан на пода до нас, толкова близо до една пропаст, че за да се изкатерим, трябваше да минем един по един по тесния проход. Риа реши да опита първа.

Докато внимателно заобикаляше пропастта, аз претеглих Душегубеца в ръка. Макар че сребърната му дръжка бе изстинала в хватката на Рита Гаур, двете остриета искряха с блясък, който напомняше на лунна светлина, танцуваща по неспокойната повърхност на морето.

Изведнъж се сетих за Съкровищата на Финкайра. И тях трябваше да спася! Не знаех колко време ни остава, преди замъкът да се срути напълно, но трябваше да го използвам, за да спася Съкровищата, които все още не бяха унищожени сред развалините.

— Хайде! — подкани ме Риа, стиснала палеца на Шим.

— Първо ти — отвърнах. — После изпрати Шим да ме вземе.

Докато тя тревожно ме наблюдаваше, събрах ръце пред устата си и се провикнах:

— Добре, Шим. Вдигай!

Риа полетя към тавана, а аз поставих Душегубеца на най-безопасната на вид каменна плоча, която ми попадна пред очите. След това затършувах из останките на огромната зала. Пълзях между прекатурени колони и трупове на гулианти, избягвах падащи камъни и прескачах лъкатушещи пукнатини, като се движех възможно най-бързо и внимателно. През цялото време над грохота и стоновете на почти унищожения замък ехтеше тропотът от Танца на великаните.

Бързо открих Цъфтящата арфата — повечето й струни бяха непокътнати. После се натъкнах на сияйно оранжево кълбо, навярно Огнената сфера. Бързо ги пренесох при Душегубеца и се върнах за още. До преобърнатия червен трон открих тоягата си, която поне за мен бе истинско съкровище. В далечния край на залата открих Повелителя на бляновете, полупогребан сред развалините, както и мотиката, за която Хон ми беше казал, че сама се грижи за семената.

В крайна сметка открих шест от Седемте мъдри сечива. След мотиката се натъкнах на плуга, който оре сам, макар че тежестта му се оказа почти непосилна за мен. После намерих чук, лопата и кофа, за чиито сили можех само да гадая. Накрая попаднах и на триона, за който знаех от Хон, че реже само толкова дърво, колкото е нужно. Макар че част от дръжката му беше счупена, той беше напълно използваем.

Тъкмо го бях оставил при другите, когато лицето на Шим пак надникна през дупката.

— Ти трябва идва! — прогърмя той. — Замък всеки момент падне!

Кимнах, макар че ми се щеше да открия и последното мъдро сечиво. Не знаех как изглежда, от което задачата ми ставаше още по-трудна. Въпреки това, докато пълнех шепата на Шим със Съкровища, не преставах да се оглеждам.

— Ти готов ли вече? — нетърпеливо изрева той.

— Почти — отвърнах аз и метнах тоягата си в дланта му. — Още само минутка, докато се покатеря и аз.

— Бързостно! Може нямаш минутка!

Прав беше — още преди да довърши, камъните под краката ми рязко се раздвижиха. Закатерих се по пръстите му и хвърлих последен поглед на залата.

В този момент в сенките до една смазана колона зърнах нещо, което ме накара да изтръпна. Не беше липсващото Мъдро сечиво, а ръка, която опипваше безпомощно наоколо. Ръката на Стангмар.

— Хайде, хайде! — умоляваше ме Шим. — Аз вижда, таван скоро падне!

Поколебах се само за миг. Къс от тавана над мен наистина пропадна, но аз се втурнах обратно сред развалините. Всичко наоколо се предаваше все по-бързо на разрухата, а тропотът и напевите на великаните отвън се усилваха.

Достигнах Стангмар и се приведох над него. Той лежеше по лице на пода, златната диадема все още блестеше на челото му. Огромна каменна плоча бе затиснала кръста и едната му ръка. Другата, свита в юмрук, вече не шаваше. Само полуотворените му очи издаваха, че е жив.

— Ти? — дрезгаво простена той. — Дойде, за да гледаш как умираме ли? Или мислиш сам да ни убиеш?

Отговорих, като се пресегнах и сграбчих ръбовете на плочата. Опитах се да я повдигна с всички сили и макар че краката ми трепереха, а дробовете ми заплашваха да се пръснат, камъкът дори не помръдна.

Щом осъзна какво правя, кралят ме изгледа с презрение.

— Значи ще ни спасиш сега, за да ни убиеш по-късно?

— Ще те спася сега, за да живееш по-късно — заявих аз, макар че подът започваше да се накланя.

— Ха! И очакваш да ти повярваме?

Съсредоточих се и отново напрегнах мускули, като призовах всичките си сили. По челото ми плъзна пот и опари незрящите ми очи. Накрая плочата леко помръдна, но това не стигаше, за да освободя Стангмар.

Преди да успея да опитам отново, подът пропадна. Двамата се изтърколихме в мрака, а край нас се надигна предсмъртният рев на Замъка под Покрова.

Изведнъж нещо спря падането ни и със Стангмар се претърколихме един връз друг. Отначало не разбрах върху какво сме паднали, макар че усещах, че е много по-меко от камък. Тогава факлите на великаните отново грейнаха, аз огледах руините под нас и чух познат глас. Веднага разбрах какво се е случило.

— Аз ви хванал! — тържествуващо извика Шим. — Хубавостно е, че имам две ръце!

— Да — отвърнах и седнах в шепата му. — Хубавостно е. Великанът се намръщи.

— Злият крал е с теб — обяви той и гневно изрева: — Аз ще го изяде!

Ужас обля лицето на Стангмар.

— Чакай! — извиках аз. — Нека да го пленим, а не да го убиваме.

Кралят ме зяпна удивено.

Шим отново изръмжа и недоволно сбърчи огромния си нос.

— Ама той лош! Съвсем, напълно, абсолютно лош!

— Може и така да е — отвърнах аз, — но освен това ми е баща — обърнах се и се взрях в тъмните очи на мъжа до себе си. — Едно време, много отдавна, обожавал да се катери по дърветата. Понякога само за да усети беса на някоя буря.

Погледът на Стангмар едва забележимо омекна, сякаш думите ми го прободоха по-дълбоко от острието на Душегубеца. Той се извърна.

Шим ни остави върху купчина суха трева на склона на хълма, където доскоро застрашително се издигаше Замъкът под Покрова. После се отдръпна, а земята се разтресе под краката му. Седна и опря гръб в хълма, протегна се и шумно се прозя. Знаех, че скоро ще захърка още по-шумно.

Наблизо стоеше Риа и аз оставих измъчения Стангмар, за да отида при нея. Тя бе вперила взор на запад, отвъд руините на замъка, към бледозелената ивица на далечния хоризонт. Дочу стъпките ми и се обърна, а широко отворените й очи сякаш танцуваха.

— Ти си в безопасност!

— Като повечето Съкровища — кимнах аз и тя се усмихна за пръв път от много време насам. — Риа! Аз ли греша, или става по-светло?

— Не грешиш! Покровът си отива, като замъка и гулиантите.

Посочих към великаните. И танцът, и напевите им бяха утихнали и те си тръгваха, един по един или на групи.

— Къде отиват?

— По домовете си.

— По домовете си — повторих аз.

Двамата огледахме останките от замъка. Макар че Танцът на великаните бе разрушил повечето от тях, забелязах няколко огромни камъка, непокътнати и подредени във величествен кръг. Някои бяха изправени, други — леко наклонени, а трети крепяха тежки напречни канари. Може би великаните ги бяха наредили така, а може би просто не ги бяха съборили. Не знаех.

Докато първите слънчеви лъчи огряваха Мрачните хълмове, аз мълчаливо наблюдавах внушителния кръг. Хрумна ми, че този каменен пръстен ще се издига като вечно доказателство, че и най-здравите стени не могат завинаги да препречат пътя на онова, което е истинско. Истинският взор. Истинското приятелство. Истинската вяра.

Изведнъж осъзнах, че помня детството си на това място. На същия този хълм! „Едва щом в залата затропат великани, стените до една на пух и прах ще станат.“ Разбрах, че пророчеството не се отнася само за каменните стени. Моите собствени вътрешни прегради, които ме бяха откъснали от миналото ми в деня, когато се озовах на брега на Гуинет, бяха започнали да се рушат заедно със стените на замъка.

Спомените ми се върнаха — първо на леки проблясъци, а после като прииждащи вълни. Майка ми, седнала пред уютен огън и увита в шала си, която ми разказва легендата за Херкулес. Баща ми, тъй силен и уверен, възседнал черен жребец на име Ион. Първият път, когато вкусих ларкон, спираловидния плод. Първият път, когато плувах в Несекващата река. И последните тъжни минути, преди да избягаме, за да спасим живота си — как се молех морето да ни избави някак от смъртта!

Накрая от дълбините на детството ми изплуваха думите на напев, наречен „Ледра“. Напев, който майка ми пееше много отдавна, така, както великаните го пееха днес.

Дърветата говорят, камъните тичат боси,

Великаните древни на острова са кости.

Докато земята нашия танц не забравя,

С Варигал за корона остава си Финкайра.

Пребъди, пребъди, Финкайра.

— Риа — промълвих аз. — Още не съм открил истинския си дом и не съм сигурен, че някога ще го намеря. За пръв път обаче мисля, че знам къде да търся.

Тя повдигна вежда.

— Къде?

Махнах с ръка към каменния кръг, който блестеше на назряващите слънчеви лъчи.

— През цялото време го търсих тъй, сякаш мога да го открия на някоя карта. Току-що си спомних един дом, който някога познавах. Тук, точно на това място! И въпреки това чувствам, че ако истинският ми дом съществува, той не е на карта, а някъде в мен самия.

— Там, където са спомените ни за Беля — добави тя с глас, пълен с тъжен копнеж.

Бръкнах в торбата си, извадих перото и нежно го погладих с пръст.

— Имам някаква представа какво може да му се е случило, когато изчезна. Не мога да й повярвам напълно, но не мога и да я пренебрегна.

Риа огледа перото.

— И аз си мисля същото. И смятам, че и Арбаса би се съгласила.

— Ако е вярно и храбростта му е отворила портал към Отвъдния свят, двамата с Рита Гаур са минали заедно през него.

Тя се усмихна.

— Рита Гаур едва ли е имал такива планове! Това обаче ни даде възможността, от която се нуждаехме. И ако е вярно, Беля все още е някъде там и лети ли, лети.

— Рита Гаур също е там и беснее ли, беснее.

Тя кимна и лицето й стана сериозно.

— И все пак този ястреб ще ми липсва.

Пуснах перото, то бавно се завъртя във въздуха и падна в другата ми ръка.

— И на мен.

Риа подритна крехката трева в краката си.

— Виж какво още сме изгубили! Земята е тъй съсухрена, че не знам дали някога ще се съживи отново.

— Вече съм намислил нещо за това — леко се ухилих аз.

— Така ли?

— Цъфтящата арфа ще ни помогне, като повика пролетта.

— Разбира се! Как не се сетих!

— Мисля да мина с нея през всеки хълм, поляна и пресъхнал поток. Както и през една градина долу в равнината, където живеят двама мои приятели.

Сиво-сините очи на Риа светнаха.

— Дори се надявах… — започнах аз.

— Какво?

— Да дойдеш с мен. Може да ми помогнеш да съживим дърветата.

Тя звънливо се разсмя.

— Не знам дали ще дойда, но едно е ясно. Може да не си открил истинския си дом, но мисля, че откри неколцина приятели.

— Бих казал, че си права.

Няколко секунди тя остана на мястото си, вперила поглед в мен.

— И още нещо. Струва ми се, че откри истинското си име.

— Така ли?

— Да. Напомняш ми на ястреба, който стоеше на рамото ти. Можеш да бъдеш и свиреп, и нежен. Започнеш ли нещо, влагаш всичко от себе си и никога не се отказваш. Виждаш надалеч, но не с очите си. Знаеш кога да използваш силите си. И… можеш да летиш.

Тя хвърли поглед към каменния кръг, който блестеше като огромна огърлица.

— Истинското ти име трябва да бъде Мерлин.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

Мерлин. Всъщност, много ми харесваше. Не достатъчно, за да го приема, разбира се, макар че знаех, че имената понякога сами се лепват за притежателя си. Мерлин. Най-малкото необичайно име… и толкова многозначително заради радостта и мъката, които ме караше да изпитвам.

— Добре. Ще го изпробвам… но само за известно време.