Т. А. Барън
Изгубените години (25)

23
Сериозни загуби

Риа се строполи на брега, а мократа й лозова премяна проблесна на слънцето. Докато повърхността на реката се изглаждаше, една тънка, подобна на пръст струйка плисна върху дланта й и се задържа за миг, преди да попие в пясъка.

Тя обаче сякаш не забеляза това и ядно изрита изумруденозелените тръстики до водата.

Седнах до нея.

— Благодаря, че ни спаси.

— Благодари на реката, не на мен. Несекващата река е един от най-старите ми приятели. Къпа ме като бебе, пои ме, когато бях дете. Сега спаси всички ни.

Хвърлих поглед към реката, а после към Шим, който се беше проснал на слънце. Дрехите му не бяха покрити с мед и пръст и аз за пръв път забелязах, че широката му риза е сплетена от нещо като жълтеникава кора.

Ненадейно си спомних жълтите ириси на Беля. Дали храбрият ястреб се бе отървал от рояка пчели? Ако ли не, беше ли оцелял след нападението им? И ако беше още жив, дали някога щеше да ме намери отново? Усещах рамото си странно олекнало.

Обърнах се към Риа, която изглеждаше много по-обезверена от мен.

— Не изглеждаш доволна.

— Как да съм доволна?! Днес загубих две приятелки, една стара и една нова — отвърна тя, а очите й блуждаеха по лицето ми. — Познавам Куен, откакто преди години ме откри изоставена в гората, а със стария бряст се запознах минути преди да се пожертва за нас. Бяха тъй различни — едната превита и разкривена, а другата напета и изправена. Едната предаде доверието ми, а другата ме спаси, но скърбя и за двете.

Въздъхнах дълбоко.

— Онзи бряст няма повече да види фиданките си.

Риа леко вдигна глава.

— Арбаса не би се съгласила с това. По-скоро би казала, че ще се срещнат отново в Отвъдния свят. Някой ден всички ще се видим там.

— Наистина ли вярваш в това?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз… не съм сигурна. Искам да вярвам, но не зная дали наистина ще се срещнем след Дългото пътуване.

— Какво Дълго пътуване?

— Пътешествието на всеки финкайрец към Отвъдния свят. Арбаса казва, че колкото повече имаш да учиш, когато умреш, толкова по-дълго е то.

— В такъв случай дори Отвъдният свят да е истински, на мен ще ми отнеме цяла вечност да стигна дотам.

— Може би няма — възрази тя и хвърли бърз поглед първо към реката, а после към мен. — Арбаса казва още, че понякога на най-смелите и чисти души Пътуването им е спестено. Жертвата им е толкова голяма, че се пренасят мигновено в Отвъдния свят.

Усмихнах се подигравателно.

— Значи вместо да умрат, просто… изчезват? В един момент се гърчат тук, а в следващия танцуват безгрижно из Отвъдния свят? Не мисля.

Риа сведе глава.

— Наистина звучи невероятно.

— Невъзможно е! Особено ако просто не си способен на подобна жертва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако си твърде страхлив! — извиках аз и прехапах устни. — Риа, можех… можех да сторя много повече, за да ти помогна.

Тя ме погледна със съчувствие.

— Какво повече можеше да сториш?

— Имам… ами, сили, които нямат нищо общо с Галатор. Изобщо не ги разбирам, но са силни, твърде силни.

— Като втория ти взор ли?

— Да, но по-мощни. По-свирепи. По-диви — отвърнах аз и се заслушах в ромолящата песен на Несекващата река. — Никога не съм ги искал! Те сами дойдоха. Веднъж ги използвах неразумно в момент на гняв и това ми коства очите, а едно друго момче загуби много повече. Такива сили не се полагат на смъртните! Обещах никога повече да не ги използвам.

— На кого?

— На Бог. На Великия делител от молитвите на Брануен. Обещах, че ако някога отново прогледна, ще се откажа от способностите си. Бог чу молбата ми! И все пак… трябваше да ги използвам, за да те спася, нищо, че дадох обет.

Тя ме огледа през сплетените си къдрици.

— Нещо ми подсказва, че не само заради обета не си посмял да ги използваш.

Устата ми пресъхна.

— Истината е, че ме плашат. Плашат ме до смърт — изтеглих една тръстика от плиткото и грубо я прекърших.

— Веднъж Брануен каза, че Бог ми е дал тези сили, за да ги използвам, но само ако се науча да ги контролирам. Да ги използвам за добро, мъдро и с любов. Но как да използвам нещо, до което ме е страх да припаря? Как да вложа любов в нещо, което може да унищожи очите, живота и душата ми? Невъзможно е!

Тя почака, преди да отвърне и накрая разпери ръце към разпенилите се води на Несекващата река.

— Несекващата река на пръв поглед е просто вода, която тече от едно място до друго. Всъщност обаче е много повече. Тя е всичко, което е, включително онова, което се крие под повърхността й.

— Какво общо има това с мен?

— Всичко. Мисля, че Брануен е била права. Ако някой — Бог, Дагда или който и да било друг, те е дарил с вълшебни сили, те ти принадлежат. Тъй както силите на Несекващата река принадлежат на нея. Ти си сбор от всичко у себе си.

Поклатих глава.

— Значи да пренебрегна обета?

— Не го пренебрегвай, но се запитай това ли всъщност е очаквал Бог от теб.

— Върна ми зрението.

— Върнал ти е силите.

— Това е лудост! — възкликнах аз. — Нямаш представа…

Някъде наблизо се разнесе мощно хъркане. Подскочих, решил, че ни е открил някой глиган, но звукът се повтори и осъзнах, че това е Шим, който спеше до водата.

Риа огледа дребната му фигурка.

— Хърка като същински великан.

— При него поне веднага се вижда какво представлява. При мен не е толкова просто.

Тя пак се обърна към мен.

— Твърде много се тревожиш кой си. Бъди себе си и накрая ще разбереш.

— Накрая?! — повторих аз и гневно скочих на крака. — Не ми говори за моя живот. Гледай си твоя, ако обичаш.

Тя се изправи и застана срещу мен.

— Добре ще ти се отрази, ако помислиш и за нечий чужд живот, освен за своя! Никога не съм срещала такъв самовлюбен човек, ти си най-големият егоист, когото познавам! Дори наистина да си… — започна тя, но не довърши. — Забрави. Махай се и помисли още малко за себе си.

— Точно това ще направя.

Гневно затрополих към гората, но бях твърде ядосан, за да внимавам къде вървя и с трясък нагазих в шубраците, които насиниха пищялите ми и надраха бедрата ми. Побеснях още повече и ядно изругах. Накрая седнах на един изгнил пън, който почти се беше превърнал в купчина пръст.

Внезапно груб глас извика:

— Дръжте го!

Двама воини-таласъми, същите, от които се бяхме измъкнали, изскочиха от храсталаците и ме повалиха на земята. Единият насочи меч към гърдите ми, а другият извади голяма торба от грубо съшит кафяв плат.

— Този път без номера — изръмжа този с меча и размаха едрата си зеленикава ръка, за да повика другия. — Вкарай го в торбата.

В този момент от небето изригна пронизителен писък. Таласъмът с меча извика и заотстъпва, а раздраната му ръка кървеше.

— Беля! — викнах аз, отскубнах се и скочих на крака.

Мерлинът дереше, цвърчеше и плющеше в лицето на таласъма и успя да го изтласка няколко крачки назад. Щом той замахнеше с меча, Беля се спускаше към лицето му и посягаше към очите под заострения му шлем. Въпреки че беше много по-едър от храброто птиче, таласъмът не успяваше да надвие свирепия му устрем.

Беля обаче не си беше дал сметка, че враговете са двама. Преди да успея да го предупредя, вторият таласъм замахна с мускулестата си ръка и улучи ястреба в движение. Той се удари в дънера на едно дърво, падна зашеметен на земята и остана да лежи с разперени криле.

Последното, което видях, бе мечът, който се вдигаше, за да накълца мерлина. Тогава нещо ме удари по главата и денят се превърна в нощ.