Т. А. Барън
Изгубените години (2)

Пролог

Онзи, сътворил с ръка

вятър и огън, небе и вода,

да благослови твоите дела.

Всеки, който се вслуша,

от мен ще научи сега

Мерлин къде и как роди се

и навести го мъдростта,

и какво още му се случи,

и Англия какво я сполетя.

 

 

Откъс от баладата от 13-и

век „За Артур и Мерлин“

Ако затворя очи и дишам в равномерния ритъм на морето, още мога да си спомня онзи отдавнашен ден. Суров, студен и безжизнен, тъй празен от бъдеще, както дробовете ми бяха празни от въздух.

От онзи ден изминаха още много — повече, отколкото ми остана сила да преброя. И все пак онзи ден сияе като самия Галатор, като деня, в който открих собственото си име или когато за пръв път поех в ръце едно бебе на име Артур. Навярно го помня толкова ясно, защото болката, белязала душата ми, няма да изчезне. Или защото сложи край на много неща. Или може би защото сложи и едно начало — началото на изгубените ми години.

От разбуненото море се надигна тъмна вълна, а от нея се показа ръка.

Докато вълната набираше скорост и посягаше към небето, опушено-сивкаво като нея самата, ръката също посягаше нагоре. Около китката се вихреше пенеста гривна, а пръстите отчаяно диреха опора. Ръката бе дребна и слаба, твърде слаба, за да продължи борбата.

Бе ръката на момче.

Вълната с грохот всмука водните талази и започна да се завихря, накланяйки се към брега. За миг сякаш се спря, надвиснала между океана и сушата, между свъсената атлантическа шир и опасния, опасан от скали уелски бряг, познат в онези дни като Гуинет. Съскащият звук набъбна в оглушителен рев, водната планина се срина и запокити отпуснатото тяло на момчето върху черните скали.

Главата му срещна камъните с такава сила, че черепът му несъмнено щеше да се строши, ако не беше гъстата му коса. Момчето лежеше неподвижно — само соленият дъх на следващата вълна разроши няколко кичура, черни под петната от кръв.

Една опърпана чайка забеляза тялото и с подскоци прекоси няколко канари, за да погледне по-отблизо. Наведе се над лицето на момчето и се опита да издърпа водораслото, усукано около едното му ухо. Докато го скубеше, птицата грачеше ядно.

Водораслото най-сетне се предаде и тя победоносно скочи върху една от голите ръце на момчето. Под останките от кафява туника то изглеждаше дребно дори за седемгодишно дете, но нещо в лицето му — може би формата на челото или бръчките около очите му — сякаш прилягаше на далеч по-възрастен човек.

В този миг то се изкашля, повърна морска вода и отново се изкашля. Чайката изписка, изпусна водораслото и се оттегли върху една скала.

За миг малкият остана неподвижен. В устата си усещаше само вкус на пясък, слуз и повръщано. Главата му туптеше болезнено, а острите камъчета се впиваха в гърба му. Отново се закашля, пак повърна морска вода. Пое си пресеклив, измъчен дъх, втори, трети. Деликатната му длан бавно се сви в юмрук.

Вълните прииждаха и се връщаха, прииждаха и се връщаха. Дълго свещицата живот у него трепкаше под напора на мрака. Под пулсиращата болка съзнанието му бе странно празно, сякаш бе загубил част от себе си. От нея сякаш го делеше стена, а на мястото й бе останало само усещане за страх, което отказваше да си отиде.

Дишането му се успокои, юмрукът му се отпусна. Той ахна, сякаш за да се закашля отново, но вместо това притихна.

Чайката предпазливо се примъкна напред.

Внезапно из тялото му запълзя тънка нишка енергия, дошла незнайно откъде. Явно нещо у него все още не бе готово за смъртта. Той отново се раздвижи, пак вдиша, пак издиша.

Чайката се вцепени.

Момчето отвори очи и се претърколи на една страна, зъзнейки от студ. Езикът усети жулещия пясък в устата му и то се опита да го изплюе, ала успя само да се задави от гранивия вкус на водорасли и морска сол.

С мъка вдигна ръка и обърса уста с парцалите, останали от ръкава му. Опипа цицината над тила си и присви болезнено очи. Насили се да се надигне, подпря лакът на една скала и изправи гръб.

Поседя, вслушан в престъргването и плисъка на морето. Стори му се, че зад неспирния пулс на вълните и бумтенето в собствената му глава чува нещо друго — глас, може би. Глас от друго време и от друго място, макар и да не ги помнеше.

Разтърси го мисълта, че не помни нищичко. Нито откъде е, нито майка си или баща си. Нито името си. Собственото си име. Колкото и да се напрягаше, споменът не идваше.

„Името. Името ми…“

— Кой съм аз?

Подплашена от вика му, чайката изписка и отлетя.

Зърнал отражението си в локва вода, малкият спря да го разгледа. Отсреща го наблюдаваше странно, непознато момчешко лице. Също като косата, очите чернееха като въглени, осеяни с блестящи златни точици. Ушите, почти триъгълни и с причудливо заострени върхове, му се видяха твърде големи в сравнение с всичко останало. Над очите лъщеше твърде високо чело, но носът бе фин и тесен и приличаше по-скоро на клюн. Като цяло, лицето му сякаш не принадлежеше на себе си.

Събра сили и стана на крака. После се подпря на една издатина в скалата, докато отмине световъртежът.

Очите му обходиха пустия бряг. Навсякъде бе осеяно със застъпващи се скали, които оформяха сурова черна преграда срещу прибоя. Разделяха се (и то едва-едва) само на едно място — край корените на древен дъб. Сивкавата му кора се ронеше, но той явно устояваше на океана от векове. В дънера му зееше хралупа, издълбана отдавна от някой пожар. Годините бяха разкривили клоните му, а някои бяха усукали във възли. Въпреки това дъбът бе оцелял и се извисяваше гордо, впил корените си като котва, невъзмутим в лицето на бурите и океана. Зад него тъмнееше по-млада гора, а зад нея — още по-мрачни зъбери.

Момчето отчаяно търсеше поне една частица от пейзажа, която да примами обратно паметта му, но не разпозна нищо.

Напук на солените пръски-жила, то се обърна към откритите води. Вълните все така се търкаляха към брега, където се разпадаха една след друга. Пред очите му се простираха само безбрежни сиви талази. Заслуша се отново за тайнствения глас, но дочу само далечния зов на чайка, кацнала на скалите.

Някъде отвъд морето ли бе дошъл?

Енергично разтърка голите си ръце от раменете до китките, за да спре да трепери. Забеляза купчина водорасли и я вдигна. Знаеше, че преди да бъде изкоренена и захвърлена тук, тази безформена зеленикава маса е танцувала в свой собствен грациозен ритъм. Сега висеше отпусната в ръката му. Зачуди се откъде е бил изкоренен самият той и защо.

Ухото му долови тихо стенание. Пак онзи глас! Идеше от скалите оттатък дъба. Запрепъва се натам и за пръв път усети тъпа болка между плешките. Можеше само да предположи, че гърбът му се е ударил в скалите, също като главата. Болката обаче сякаш бе по-дълбока, като от нещо, отдавна откъснато от тялото му.

Добра се до древното дърво с няколко несигурни стъпки. Подпря се на масивния ствол с разтуптяно сърце. Отново дочу тайнственото стенание и отново тръгна.

Босите му крака често се подхлъзваха по мокрите камъни и се свличаха встрани. Докато куцукаше и залиташе, а скъсаната кафява туника се развяваше около краката му, приличаше на тромава морска птица, която кълве по брега. Той обаче не забравяше какво е всъщност — самотно момче, без име и без дом.

Тогава я видя. Между скалите лежеше свитото тяло на жена, до чието лице се пенеше вир, издълбан от прилива. Дългата й несплетена коса с цвят на жълта лятна луна бе разпиляна около главата й като сноп слънчеви лъчи. Имаше високи скули и лице, чиято кожа би била млечнобяла, ако нямаше синкав оттенък. Дългата й синя рокля бе разкъсана и зацапана с пясък и водорасли. Качеството на вълната и скъпоценният медальон на врата й обаче подсказваха, че някога е била знатна и заможна.

Малкият се спусна напред. Жената отново изохка, а стенанието й издаваше неутешима болка. Той сякаш чувстваше агонията й, незаглушена от възраждането на собствените му надежди. „Познавам ли я?“ запита се момчето, докато се привеждаше над нея. След това в него се надигна друг въпрос, по-дълбок и пълен с копнеж. „Тя познава ли ме?“

Докосна с показалец бузата й, студена като океана. Наблюдаваше плитките й болезнени дихания, слушаше я как току простенва. С въздишка призна пред себе си, че тази жена му е напълно непозната.

И все пак, докато я изучаваше, не можеше да потисне надеждата, че може би е пристигнала с него, ако не със същата вълна, то поне от същото място. Ако оживееше, може би би могла да напълни празната чаша на паметта му. Може би знаеше името му! Или имената на майка му и баща му. А може би… може би самата тя бе неговата майка.

Мразовита вълна го зашлеви през прасците. Тръпките се върнаха, надеждата повехна. Жената можеше и да не оживее, а ако оживееше, вероятно нямаше да знае кой е той. Освен това бе невъзможно да му е майка, това бяха твърде смели надежди. Двамата изобщо не си приличаха — дори на ръба на смъртта тя беше красива като ангел, а той още помнеше отражението си и знаеше как изглежда. Не като ангел, а като окаян недорасъл демон.

Зад гърба му изригна бясно ръмжене и той бързо се завъртя. Менгеме стегна стомаха му — в сенките на тъмната горичка стоеше огромен глиган.

Без да спира свирепо да ръмжи, той пристъпи изпод дърветата. Цялото му тяло бе покрито с остра кафява козина, с изключение на очите и сивкавия белег, виещ се надолу по левия му преден крак, а острите като ками бивни чернееха от кръвта на някоя предишна жертва. По-страшни обаче бяха очите му, червени като нажежени въглени.

Глиганът се придвижваше плавно, почти грациозно въпреки размерите си. Момчето отстъпи крачка назад — звярът тежеше колкото петима като него. С един ритник щеше да го просне на земята, а едната му бивна лесно би го разпрала от долу до горе. Глиганът ненадейно спря и приведе зурла, готов да нападне.

Зад себе си момчето виждаше само непрестанно прииждащите вълни. Натам нямаше път за бягство. Сграбчи едно закривено, остро парче от плавей, макар да знаеше, че то не би могло дори да пробие кожата на звяра. Въпреки това се опита да запази равновесие върху скалите, за да посрещне нападението му.

Внезапно си спомни за хралупата. Дъбът се издигаше на половината разстояние между него и глигана, но може би щеше да успее да го достигне пръв.

Понечи да хукне към дървото, но се спря. Ами жената? Не можеше да я остави… но пък собственото му оцеляване зависеше от това колко бързо ще се придвижи. Изкриви лице в измъчена гримаса, захвърли жалкото си оръжие и хвана непознатата за китките. Краката му се разтрепериха от усилието, докато се опитваше да я измъкне от хватката на скалите. Дали заради водата, която бе нагълтала, дали заради надвисналата смърт, тя самата тежеше като камък. Най-сетне, под ненавистния взор на глигана, тялото й помръдна.

Малкият я повлече към дървото. Остри камъни се впиваха в краката му, сърцето му блъскаше в гърдите, а главата му бумтеше, но той дърпаше с всичка сила.

Глиганът пак изръмжа. Този път сякаш дрезгаво се смееше. Цялото му туловище се напрегна, ноздрите му се разшириха, бивните му проблеснаха… и той нападна.

Момчето бе на не повече от метър от дървото, но нещо му попречи да побегне. Грабна четвъртит камък и замери глигана. Миг преди да ги достигне, той свърна, камъкът профуча край него и изчатка върху скалите.

Изумен, че някак е успял да разколебае чудовището, малкият бързо се наведе за още един камък, но усети раздвижване зад гърба си и рязко се обърна.

От храсталаците зад дъба изскочи огромен бронзовокафяв елен с искрящо бяла козина над четирите копита.

Той наклони могъщите си рога — по седем от всяка страна, остри като върховете на копия — и се метна към глигана, но той отскочи тъкмо навреме и избегна удара с яростно ръмжене.

Еленът отново го връхлетя, а момчето използва момента и бързо довлече отпуснатото тяло на жената до хралупата. Притисна коленете й към тялото и така успя да я натика вътре. Все още овъглено от някой отдавнашен пожар, дървото я обгърна като голяма черна черупка. Малкият се свря на местенцето до нея, а през това време еленът и глиганът продължаваха да се дебнат, като риеха земята и пръхтяха гневно.

Очите на глигана блеснаха и той се престори, че ще нападне елена, но вместо това се хвърли към дървото. Свито в хралупата, момчето се дръпна, доколкото можа, но лицето му бе тъй близо до отвора, че го облъхна горещият дъх на звяра. Докато острите бивни дивашки блъскаха по дъба, едната закачи детското лице и разкървави бузата му, точно под окото.

В същия миг еленът заби рога в хълбока на глигана, който отхвръкна чак до храстите и се строполи на една страна. Изправи се несигурно, а удареното място кървеше.

Еленът се приведе, готов за нов скок. Глиганът се поколеба за части от секундата, изсумтя и се скри сред дърветата.

С величествено спокойствие еленът се обърна към момчето. За миг погледите им се срещнаха и то разбра, че и цял живот да не забрави този ден, нито една подробност няма да помни толкова ясно, колкото бездънните кафяви кладенци на тези немигащи очи, дълбоки и тайнствени като самия океан.

Еленът прескочи преплетените корени на дъба и изчезна тъй бързо, както се бе появил.