Фридрих Незнански
Опасно хоби (9)

7.

Вадим позвъни рано, когато Георгий Георгиевич вече се беше събудил, но още лежеше, обмисляше снощните събития и произтичащите от тях промени в плановете си. Старецът грабна веднага слушалката и я отмести гнусливо от ухото си, като чу високия, почти кряскащ глас на зет си.

— Георгий Георгиевич, извинявайте, че ви безпокоя толкова рано, но нали наредихте, ако имам нови сведения.

— Какво си се развикал в тъмни зори, да те вземат дяволите дано! — Константиниди прекъсна Вадим с отегчен и неприятен глас. — Ако имаш някакви новини, не увъртай, но ако нямаш, затвори телефона и се скрий на майната си.

— За съжаление имам — мрачно съобщи Вадим след кратка пауза.

— Какво значи „за съжаление“? — изрева Константиниди. — Мисли какво говориш, лайно такова! — От устата на стареца се сипеха една след друга груби думи, някога той бе свикнал само да заповядва, при това не на най-добрата част от трудовото население.

— Искам да ви кажа, а вие не ме оставяте… карате се…

— Хайде най-после, стига си мънкал!

— Позволете да дойда, близо съм до вашия блок.

— От какъв зор ще идваш? — възмути се старецът. — Казвай по телефона, нямаш работа у дома, още не съм станал!

— Ами станете! — не се сдържа Вадим, но веднага понижи глас, сякаш се изплаши от избухването си. В тона му се появиха въпросителни нотки: — Не мога да говоря от този автомат, пред кабината вече се нареди опашка. Да не искате всички да чуят, а?

„Става дързък и нахален направо пред очите ми! Мисли, че вече ме е хванал за гърлото… Каква опашка ще има в тъмни зори пред уличен телефон?“ — помисли Константиниди, но необичайният и нагло-въпросителен тон на зет му го разтревожи и притъпи съмненията му.

— Добре де — измърмори той, — качвай се, сега ще отключа, бъди триж… охохооо! — и се заизмъква изпод завивките.

Наметна халата си и тръгна към коридора. Забеляза вечното безредие, което не можеше да понася: открехнатата вратичка на големия вграден гардероб, там слагаха зимни и какви ли не горни дрехи. Всичко е лика-прилика — в семейството цари хаос, в къщата не се знае какво става! Липсват само мишки! Това не е живот, а панаир…

Константиниди отключи всички брави, остави само английската и застана до шпионката, за да види дали зет му ще дойде сам — всичко може да очаква сега от него. Старецът никога не забравяше, че ако е натясно, чакалът може да нападне лъв. Щом трябва да притисне здравата някого, за всеки случай оставяше на жертвата малка пролука, за да може да избяга. Наплашените са паметливи, рядко се осмелява някой втори път да мери сили със стария Константиниди. Не, той не беше кръвожаден, но не обичаше да прощава обидите, това знаеха всички.

Зетят дойде сам. Приличаше на чумав. Старецът го изчака да позвъни — един път, втори път и чак тогава отвори спокойно.

— Влез.

И веднага тракна вратата. Остави другите брави отключени, сметна, че Вадим няма да се бави много.

Влязоха в кабинета на домакина по дългия зигзагообразен коридор. Тъстът седна във волтеровското кресло, а на Вадим посочи стола от другата страна на масата.

— Е, какви тайни толкоз имаш! И за какво трябвало да съжалявам?

— Не сте ме разбрали, Георгий Георгиевич. — Вадим заговори като виновен. На Константиниди му беше странно, че този едър, силен и дори красив мъжага с твърде впечатляваща външност сега изглежда толкова жалък и сервилен. — Слава богу, с Лара всичко е наред. Друго е много по-лошо. Снощи, когато се прибрах, ми позвъниха. Буквално — отварям вратата, а телефонът звъни. Сякаш са ме следили. Та някакъв кавказец беше, каза, че аз не ги интересувам. Вече били говорили веднъж с мен, а след това, което научили, щяло да следва друг разговор. Не знам какво са изкопчили от Лариска, или пък са се досетили. Казаха точно така — ей богу, не лъжа! — понеже била дъщеря на прочутия Константиниди, те нямали интерес да разговарят с мен. Не ги интересувала жена ми, а дъщерята на Константиниди. Така беше. Дори не знам какво да мисля…

Вадим имаше печален вид и затова изглеждаше нещастен. „Така ти се пада, кучи сине — помисли Георгий Георгиевич. Намерил с кого да се сравнява.“ Похитителите може да са мръсници, но на стареца му беше приятно, че е прославен и в техните среди.

— А ти все пак помисли — рече той. — Ако не се преструваш, а наистина си глупак, още не знам, значи никога няма да разбереш прекрасната разлика между нас: кой си ти и кой съм аз. Затова не се преструвай и не увъртай, а разправяй всичко, което знаеш. В такъв случай защо са позвънили на теб, а не на мен? Не ми знаят телефона ли? Лъжеш! А ти защо не ми се обади веднага, още вчера, както се уговорихме?

Вадим вдигна учудено рамене и така за последен път демонстрира колко е интелигентен.

— Нали казахте… когато дойдох снощи, че спите. Как да звъня?… Не посмях да ви събудя.

— Да, наистина си глупак — заяви безапелационно старецът и забеляза как зет му се намръщи. — Не разбирам какво е намерила Лара в тебе? Не си никакъв мъж, а льольо… По-нататък? Хайде де!

— Какво да казвам? Този кавказец нареди да ви предам, че ще говорят само с вас.

— И след това ти му даде моя номер?

— Как иначе ще говори с вас? Естествено, че го казах… А не трябваше ли? Знаете ли какво заяви той? Че с всичките си доходи аз съм само едно лайно, с извинение… А бащата на Ларка е съвсем друго нещо. Какво ми оставаше тогава?

— Да… — тежко и разочаровано въздъхна Константиниди. — Да ме убият, ако разбирам защо хората те броят за мъж? Всичкият ти мозък ли е паднал в гащите?

— Ама защо говорите така? — обиди се Вадим.

— Я ми се разкарай от главата! — Старецът махна безнадеждно с ръка. — Сега слушай и запомняй: не повтарям два пъти. Може преди да си изпълнявал ролята на мъжкото куче в нашето семейство, а не на достойния за уважение съпруг, какъвто съм искал да те видя. Сега и тази длъжност се отнема. Няма да ти върна Лариса, когато я откупя. Който веднъж е изгубил и не е съумял да намери изгубеното, непременно ще повтори печалния си опит. А на мен дъщеря ми е скъпа, ясен ли съм?

Вадим щеше да подскочи, но само клюмна и няколко пъти кимна безнадеждно под суровия и изпепеляващ поглед на Константиниди.

— Ако всичко си разбрал, мисля, че нямаш повече работа в този дом. Или си на друго мнение?

По всичко личеше, че Вадим съвсем се обърка от толкова силния натиск на тъста си. Но изведнъж по лицето му премина някаква нагла усмивка, нетипична за него.

— Значи отдавна сте решили всичко вместо другите? И не ви пука какви намерения имаме ние — вашата дъщеря, която е моя жена, и аз? Излиза, че съм ви бил нужен за разплод? Намерили сте си мъжкаря, така ли? — Той явно си просеше скандал.

Но в момента Константиниди не искаше точно това. Нямаше нужда от викове, достатъчно е този кретен да разбере всичко и да се оттегли със съзнанието за собственото си нищожество и с надеждата за прошка. Ако Ларка не може без него, би му простил. Но не изцяло, а толкова, колкото прецени самият Георгий Георгиевич. Затова избухването на Вадим отпуши и собственото му раздразнение.

— От какво семе си, я кажи? Можеш да разказваш приказки за татенцето чекист само на приятелчетата си като теб! А аз те познавам като петте си пръста! — Той протегна разтворената си длан. — Скъпото ти татенце през трийсет и седма разстрелваше хората със собствените си ръце и присвояваше всичко, което те бяха изкарали с много пот! Ето откъде си толкова лъскав и охранен! Затова млъкни, пале! Знам ти зъбките…

— Оставете паметта на баща ми на мира! — закрещя истерично Вадим. — А вие… откъде сте?

— Още ли си тук?! — изрева остро и злобно старецът. — Профука жена си! И ми се пениш насреща! Вън, мерзавецо! Разкарай се!

Вадим скочи толкова рязко, че изненаданият Константиниди се притисна о креслото. Очакваше зет му да го нападне с юмруци. И щеше да е правилно! Дявол да го вземе, така е!

Но той постоя така няколко секунди с избелели обезумели очи и стиснати юмруци, после внезапно изхвърча от кабинета, изтича по коридора и входната врата се тресна отчаяно подире му.

Георгий Георгиевич постоя малко в настъпилата тишина, която се разливаше бавно из апартамента, вслушваше се в нея и най-сетне се окопити, обзет от дълбока горест и разочарование от зетя, дъщерята, от самия себе си и заобикалящия го свят, в който истинските мъже май се бяха свършили. Останали са само лигите, тоалетите и сълзите…

Той се надигна тежко от креслото и се затътри към вратата, за да заключи по навик всички брави. Господи, колко жалко! — мръщеше се, сякаш го болеше зъб. Ако сега Димка беше избухнал или се беше разкрещял, дори ако го бе хванал за гърлото, да пази Господ, може би Георгий Георгиевич щеше да му прости… Или поне щеше да го разбере. А този мерзавец просто избяга! Пъзльо и нищожество! Лайно, от редките…

Константиниди заключи вратата и впери невиждащ поглед в открехнатата вратичка на гардероба. Изведнъж я тресна с неочаквана ожесточеност, но тя се удари о рамката и пак се отвори. Боже! Как му омръзна всичко! Този дълъг идиотски живот, който живурка, някакъв долен, скотски, презрян живот!

А мерзавецът си го бива! — прозря внезапно старецът. Та той постигна своето! Затова сега не Ларкиният съпруг, а таткото е принуден да плати откупа — по собствена инициатива! Как ви се струва? Изпипано! Чак толкоз да е хитър? Не, не може да бъде — той е глупак и нищожество. За съжаление…

Константиниди обичаше да се хвали, че е живял много на този свят и от простия си житейски опит знае за хората доста хубави неща, но отвратителното и мръсното са много повече.

Уви, такава си е заобикалящата действителност. И ако се погледне коренът, както е казал Кузма Прутков, дори пълен идиот ще разбере, че тази уникална посвоему колекция не е създадена само от ентусиазма на Георгий Георгиевич. Не е лишавал жена си и дъщеря си от последния къшей хляб. И той не е гладувал, не се е лишавал. Но не е действал и като бащата на Вадим. Той имаше голяма власт до петдесет и трета и бе истинско чудо, че не го „похарчиха“ заедно с цялата бериевска банда. Умря от естествена смърт. Ако беше жив сега — ехееей! Голям мъж беше, но за съжаление синчето не се е метнало на него… Къде е сега този Богданов? А Константиниди стои до картините си, с които се гордее не само той, но и държавата… когато е изгодно…

Старецът най-сетне мушна ръцете си в ръкавите на халата и се затътри из стаите на старото си московско жилище като човек, който за първи път в живота си влиза в морето — със страх, нямо възхищение и неописуем възторг. Очите му се плъзгаха по стените, отрупани с картини на световноизвестни живописци.

Да… Днес може с пълно право да си каже: равносметката на живота ми е успешна, нещо повече — тя е великолепна! И ако всичко продължи да се развива и занапред по плана, който старият Константиниди не само прецизно бе обмислил, но и осъществил наполовина, то… Мечтите се сбъдваха.

Платната висяха много нагъсто едно до друго в тежки рамки или без рамки. Сега най-скъпите за сърцето на колекционера картини не бяха вече тук. По-точно, тук бяха, но не на стената. Колекцията беше богата и обширна, затова никой не обръщаше особено внимание, ако на мястото на платно от прочут живописец бе окачено друго от по-малко прочут. Някои картини трябваше да се реставрират, Константиниди променяше и експозициите. Само много голям познавач можеше да забележи промените, но по правило такива не влизаха в дома му. Има всякаква слава, а Георгий Георгиевич не искаше славата, потребна на тълпата.

През живота си Константиниди бе видял много истински колекционери. Познаваше и мъките им, когато от смъртния си одър виждаха как безсъвестните им роднини разпиляват безумно всичко, събирано с години.

Някои от тези ценители на прекрасното биваха принуждавани в края на дните си да обикалят по разни министерски кабинети и други „културни“ учреждения. Те напразно уговаряха рушветчиите чиновници да спасят безценните колекции от разорение, от лоши хора, от нагли високопоставени мерзавци, готови да те смачкат като муха, но да завладеят не само колекцията, но и всяка скъпа дрънкулка. Както неведнъж е ставало — да си спомним поне незабравимата Зоя Фьодорова.

Той не разбираше защо трябва да те боли сърцето, като виждаш как се разграбва и разпилява плодът на твоя труд, в най-добрия случай из някакви закрити музейни фондове. Там съкровищницата става недостъпна не само за широката публика, но и за теб самия — довчерашния стопанин… Защо в тази страна човек трябва непрекъснато да прави жертви заради никому неизвестни цели?!

Но в Русия живеят и хора, за които може да се каже: този е „безкористен“. В определена степен според Константиниди. Но съдбите на братя Морозови или на Сергей Шчукин, да речем, изобщо не го привличаха. Тези хора дадоха изумителните си художествени съкровища на неблагодарната родина, а в замяна, както се очакваше, получиха пълна забрава и съдебни процеси от наследниците си, но държавата не възнамеряваше да губи тези процеси.

Веднъж от празно любопитство, но и за да докаже собствената си гледна точка по въпроса, Георгий Георгиевич прелисти няколко енциклопедични речника и два огромни тома от Голямата съвет ска енциклопедия. И какво мислите? В тях не се бе намерило място нито за паметта на Сергей Иванович Шчукин, нито за Дмитрий и Иван Морозови. Все пак намери няколко техни адаши — от Морозови единствено присъстваше Павлик, а вторият, и то Иван, беше първи секретар на партията в Коми! Георгий Георгиевич Константиниди не искаше такава съдба за себе си. Той смяташе, че има друга перспектива.

В най-краен случай може да завещае колекцията си като Филип Леман на същия този Метрополитън музей. Току-виж — дяволът си няма работа! — и колекцията на Георгий Константиниди бъде подредена в отделен павилион като на най-известния американски банкер. Платната на френските импресионисти и руските авангардисти от началото на века заслужават подобна участ!

Но в душата му вечно спореха две страсти: на колекционера и търговеца. Изглежда, си казваха думата корените му — някога предците му бяха избродили цялото Средиземноморие, за да търсят късмета си в търговията.

Святото отношение към изкуството не му пречеше да разбира истинската материална ценност на живописните и графични творби. Той купуваше с наслада онова, което намираше за необходимо за себе си, но с не по-малко удоволствие продаваше на хора, които като него се отнасяха сериозно към работата. Именно към работата, без всякакви лиги. И също имаше немалък успех.

Стараеше се да развие подобни чувства и у дъщеря си. Но май през целия си четирийсет и пет годишен живот неговата сластолюбива и похотлива кобилка Лара, да прости Господ, се грижеше само за едно — да удовлетвори собствената си плът. На кого се беше метнала? Георгий Георгиевич се чудеше, защото и той, и съпругата му не се отличаваха с нищо подобно и имаха нормален съпружески живот почти половин век… И той реши да предостави на дъщеря си друг живот, със съвсем други възможности, като смяташе, че най-сетне в нея могат да възникнат и други потребности. На практика всичко беше готово за това, но се появиха тези идиотски усложнения.

Константиниди не се страхуваше за живота на дъщеря си, с нейните войнствени качества похитителите й насилници бързо ще станат импотентни. Пък и едва ли инициативата ще е тяхна.

Друго бе неприятно: скъпоценното време си вървеше, а то не може да се купи с никакви пари.

Под специален таен капак, на дъното на сейфа с формата на обикновено двукрило писалище, старинна изработка, бе скрито това, което представляваше истинската равносметка на живота му. Там бяха всички необходими документи, в това число задграничните паспорти, кредитните карти от няколко най-големи европейски банки. В един от сейфовете със секретен шифър се пазеха платна, които според убеждението на стария колекционер не беше нужно да красят стените на апартамента му. Тук бе и една тънка папчица с десетина рисунки, които, образно казано, нямаха цена, макар да бяха доста солидно оценени. Но това беше съвсем друга история, някога ще я разкаже на дъщеря си. Когато напълно се уреди всичко. А може и да не я разкаже, защото е страшничка, макар и любопитна. Няма защо да плаши момичето по вечерно време… Да, за Георгий Георгиевич Дара винаги ще си остане момиченцето със златната главица и огромната люлякова панделка а ла Реноар.