Фридрих Незнански
Опасно хоби (16)

14.

— Хайде, Славка, започвай, виждал си покойника и си разговарял с него. Когато е бил жив де — поправи се Романова.

— Давай като в добрите стари времена — започна Турецки, — първо само фактите, а после изводите. Засега нищо не знам за това дело.

— Шура ми се обажда — Грязнов кимна към Романова — и си признава, че има нужда от моите способности…

— Можеш да не съобщаваш предисторията, вече разказах на Саша: за двете позвънявания на Константиниди. Засега си спести особеностите на характера му, отделно ще ги обсъдим.

— Още по-добре — прие Грязнов. — По-малко ще бърборя. Обаждам му се аз, чакай да си спомня, да, беше малко преди девет. Началото беше странно. Шура, ти ми каза, че той знае и очаква обаждането ми, а ме разпитва надълго и нашироко кой съм и едва ли не за какво ми е нужен. Та се наложи да обяснявам, че е точно обратното. Извинявай, Саша, но веднага трябва да направя извод. Или старецът беше силно развълнуван от нещо, като поводът за това вълнение се е появил малко преди да звънна, или просто отдавна е изкукал. По-нататък. Предложих му да се срещнем, да уговорим условията за работа, да подпишем съответния юридически документ, изобщо да направим всичко по закона. Но мисля, че той повече се интересуваше от друго, тоест не от вариантите за спасяването на дъщеря му, а от сумата, която ще му коства спасяването. Сякаш ми дава последните си копейки. Съответно пита: не може ли с по-малко сили да се справим, тоест по-евтино… Ей богу, това ми се стори много странно. Ако не беше личната препоръка на Шура, честна дума, щях да тракна телефона и да го изпратя по дяволите… Нали знаете, от къщи до Арбат е около трийсет минути с кола. Отидох, качих се с асансьора, позвъних. Дълго време никой не отговаря и не отваря. По-късно ми отвори, но за целта трябваше да разтворя удостоверението си и да го държа пред затворената врата.

— Тогава разбрах, че това е един сейф с тайни заключалки, и току-тъй не може да се превземе нито с лостовете на апашите, нито с нашите изобретения. А шпионките му са направени в краищата като перископи, във всеки случай са измислени от добър майстор. Още не съм виждал такъв. Открива широка гледка. Добре. В кабинета му показах нашите цени, попълних бланките и едната му я оставих. Не я ли намерихте при обиска?

— Не — поклати глава Турецки. — Засега не сме намерили много неща там. Извинявай, Вячеслав, една малка подробност. Когато отиваше към кабинета му, не обърна ли внимание дали на стените има много празни места? Такива, каквито остават, когато свалиш картина или я изваждаш от рамката?

— За твое сведение дори обърнах много голямо внимание. Да си призная, не съм виждал по-голямо разорение. Стените му бяха целите обкичени с картини, от горе до долу, с най-различни размери. Тази мозайка ме смая. В музеите ги подреждат на разстояние една от друга, за съсредоточаване. Прав ли съм?

— Да, но главното е друго. Например художниците подреждат в ателиетата си всичко поред, като в магазин. Значи не забеляза видими дупки по стените?

— Не. Продължавам. Започна да ме информира подробно за произшествието. Основната му мисъл беше, че отвличането е организирал зет му, Вадим Борисович Богданов, за да изкопчи от него един милион долара. Както ми обясни старецът, тоест Георгий Георгиевич Константиниди, стига сме го наричали старецът, вече е покойник, моята задача е да проследя този Вадим. Къде, кога, на кого и как ще предаде куфарчето с милиона. Не знам защо Константиниди беше сигурен, че като предаде парите, веднага ще си получи дъщерята. Не беше съгласен с никакви други криминални изходи. По същество моята роля се свеждаше до следенето и безопасната размяна на парите за жената и връщането й у дома. Плюс сведенията в чии ръце ще се окажат парите. Пресметнах и реших, че двамата с Володя Акимов сме напълно достатъчни за операцията. Изчислих разходите за бензин и прочие, сумирах и получих кръгло един милион рубли за два дена плътна работа. Той се съгласи веднага и плати петдесет процента авансово. Това е. Когато си отивах, чувах как щракат ключалките на бравите му.

— В апартамента имаше ли друг, освен него? — поинтересува се Шура. — Домашна прислужница или някой друг? Възможно ли е някой тайно да се е скрил от него в жилището и когато ти си тръгнал, да му е видял сметката?

— Възможно е. Ако си спомняте, там е пълно с вградени гардероби. Апартаментът е стар, сигурно има и разни тъмни килерчета. У нас на „Паркова“, хем зданието не е толкова старо като това, но пак има места, където можеш да играеш на криеница. Момчета, нали разбирате, можех и по-малко да му взема, но някаква интуиция ми подсказа, че този скакалец е голяма скръндза, всекиго ще преметне. И не го съжалих. Изпратих Акимов пред дома на Богданов, на проспект „Комсомолски“. Саша, те живеят срещу вас, в кооперацията с магазина за телевизори, нали я знаеш? Володя се качил до апартамента, позвънил, но никой не се обадил. Слязъл, седнал в колата и зачакал. Аз останах край дома на Константиниди. Богданов се появи на „Староконюшени“ точно в един без четвърт. Излезе в един и десет с голяма черна папка, седна в една жигула, номерът е записан. — Грязнов кимна към бумагите си. — Тръгна към Переделкино. Вилата е собственост на някой си Виталий Александрович Бай. После ще обсъдим биографията му, в нея има доста любопитни неща. И някои странности. Но да карам поред. Пуснаха Богданов в двора. Естествено, за мен нямаше покана. Посещението трая трийсет и седем минути. След това Богданов полетя към Москва. Честно казано, подозирах, че е пийнал малко, защото стискаше прекалено уверено волана. Макар да не наруши никъде правилата. Следващото посещение — „Китайски проезд“, в Министерството на културата. Тук изведнъж го изгубих, но след двайсет минути пак го срещнах на изхода. Следващият маршрут: апартамента на проспект „Комсомолски“, където го предадох на Акимов, супера на булевард „Тверски“, според Володка, Богданов е направил покупки за вечеря за двама и е тръгнал из Москва. На Акимов се е сторило — безцелно. Не знам къде се е издънил Володка, но в района на „Садовое колцо“, по-точно на „Смоленски“, Богданов забелязва опашката. И доста рязко започнал да се изплъзва. Излиза на Минско шосе. Володка се свърза с мен и аз му казах, че Богданов има вила в Перхушково. Дори си помислихме, че дъщерята на Константиниди не е отвлечена, а си стои преспокойно на вилата, разиграва баща си заедно с мъжлето си и сега, свършили успешно операцията, ще празнуват победата си. Срещнахме се с Акимов близо до тази вила и се оказа, че предположението ни е фалшиво. Направо ни е преметнал. Върнахме се в Москва: аз — при Константиниди, но телефонът му не отговаряше. Акимов отиде на „Комсомолски“, макар че Богданов едва ли щеше да се появи там. Но пропуснах да кажа. По думите на Акимов, на излизане от къщи Богданов сложил в багажника на колата голям куфар и черна чанта, от тези, които се носят през рамо. Това също ме заблуди: помислих, че ще носи нещо на вилата. С две думи — изгубихме го някъде около четири и половина следобед. И не открихме повече следите му. Разработих някои версии, но тук има по-опитни специалисти по тези работи — Грязнов намигна на Турецки, — така че не искам да ви пълня главата с предположенията си. И последното. Мисля, че ще е добре сега да направим график на времето и да го наложим върху картата на Москва. Да преценим разписанието на влакове и други такива. Да разработим този Бай, да разработим Министерството на културата, най-сетне още по-подробно да разпитаме съседите в кооперацията на Константиниди и бабите и децата от двора. Но съм готов да приключа мисията си, понеже работодателят ми почина.

— Ще обсъдим този въпрос — заяви категорично Романова. — Браво на теб, беше кратък. Да отидем сега в моя кабинет. Хайде, Саша.