Фридрих Незнански
Опасно хоби (37)

35.

Трите обаждания от шереметиевската митница разтревожиха Кисота. И тя веднага сподели тревогата си с Бай.

Виталий Александрович се осведоми кой следовател е бил и като чу името на Турецки, се замисли. Като цяло атестацията, която той даде на този младеж, се потвърждаваше. Но го безпокоеше прекалената му настойчивост. Кисота не притесняваше Бай. Тя е умница, пък и има достатъчно връзки, за да прекрати всяко разследване. В началото Виталий използваше каналите й, но сега си имаше свои, надеждно гарантирани не от някакви указания на заинтересуваните органи, а от най-убедителния довод днес — „зеленото“. Началниците могат да се сменят, а валутата поскъпва.

Той посъветва Кисота да не трепери, а да се държи спокойно и с достойнство. Бай вече се е срещал с Турецки и има приблизителна представа от този, макар и честен човек от службите, но с провинциална закваска. Умерено умен, но ако правилно подхване работата и сложи уместно акцентите, може да разчита и на някои услуги. Това добре. Струва си да помисли по въпроса. А пък за Димка, има смисъл да разкаже голата истина, както се казва, но без подробностите, те са нещо интимно. Само дойде, преспа, изпратих го, в куфара — дрехи за преобличане.

— Как така, да не съм бъркала в куфара му? — възмути се Алевтина.

— Не си бъркала, а случайно си видяла. И дори не си могла да предположиш, че куфарът има двойно дъно, разбираш ли?

— Ти откъде знаеш?

— Глупачка! Кой говори сам за такива неща? По този повод можеш само да се изумиш, когато ти кажат. А пък във всяка търговска банка е можел съвсем спокойно да внесе валутата на чуждо име. Имал е напълно достатъчно време между посещението си при мен и при теб. Алка, не унивай. Може да споменеш и моето име, че съм ходатайствал за кредита и така нататък. Изобщо постарай се по-малко да лъжеш. По-добре истината, хайде, полуистината. А излъжеш ли, свършено е, той е майстор на капаните. Да ти кажа ли, имах друго впечатление, а как бързо разнищи конците, да се смаеш. Да не е някой ас? Ще го проучим. Непременно да се обадиш.

И сега тя със скрит интерес разглеждаше през големите си очила хамелеони седящия пред нея Турецки. Нещо важничи, сигурно е самоуверен тип. Широкоплещест, гъвкав, изглежда силен физически, в него има нещо скандинавско — русокос и светлоок. Мъже от този тип винаги са привличали Кисота. Такъв беше и Димка. Но защо беше? Да не го е погребала? Кой каза, че е умрял? Усети, че е налучкала абсолютно верния тон. Нека този следовател да тълкува както иска думите й, но трябва да почувства, ако не е пълен идиот, нейното искрено и много съчувствено, донякъде дори майчинско отношение към Богданов.

Турецки почувства много повече. Само едно не разбра: с какво тази дамичка, с какви достойнства е отвлякла Вадим от неговата жена красавица. Вечната тайна. Та той е прекарал тук само една нощ, Алевтина Филимоновна сама го съобщи, наистина с наведени очи. Но това няма отношение към работата, бързо се поправи тя, защото става дума за нещо чисто интимно, и тя много разчита на неговото разбиране от всякакво естество, и така нататък, и така нататък. О, да, естествено, как иначе!… Какво може да отговори един мъж на негово място, ако току-що са му доверили важна сърдечна тайна! А междувременно нейните тънки и дълги пръсти като на професионална музикантка машинално прелистваха камарите с най-различни документи по бюрото и правеха ъгълчетата на фунийки.

„Много се вълнуваш, приятелко — помисли Турецки и погледна под вежди неспокойните й ръце. — И съвестта ти не е много спокойна.“

— Значи в куфара му имало само ризи и дребно бельо? Алевтина избухна: казвала ли е такова нещо? Но си спомни, че сигурно е казала. Лошо, трябва по-добре да се контролира. Тя обясни просто своята неловкост:

— Не си мислете, че специално съм пипала куфара му, не сме в такива отношения, че да… Сигурно го е отворил за нещо, а аз попитах за ризите. И той отговори, че е свикнал да ги сменя два пъти дневно.

— Да — кимна важно Турецки, — разбирам го… Но защо тогава куфарът е тежал двайсетина килограма? Да не е бил от желязо?

Простичък въпрос, но Алевтина не знаеше какво да отговори.

— Откъде знаете, че двайсет?

— Нали обикновено на митницата багажът се тегли. Или не?

Откъде да помни Алевтина? Мигар Пашка? Да не е луд? Нали му каза, че в куфара има бельо! Откъде са тия двайсет килограма? Или следователят лъже? Блъфира?

— Не мога да ви кажа, уви! Но съм готова да ви повярвам, няма защо да си измисляте, нали така? Във всеки случай Вадим го носеше леко. Той е спортен тип, като вас.

— Като мен? — уж се изненада Турецки.

— Или да е… с половин глава по-висок от вас.

— Извинете, може ли един експеримент? — Турецки се изправи. Тя кимна, без да разбира още за какво става дума. Тогава той я помоли да стане и да притисне лактите си към хълбоците. Дойде по-близо, и като я стисна леко, сякаш перушинка, за лактите, я вдигна. Подържа я и я сложи на мястото й.

— Ето така например? — попита със спокоен и равен глас. Ах, как сладко заби сърцето на Алевтина Филимоновна, усетила за миг, че се потапя в мъжката сила. Но веднага дойде една ясна и хладна мисъл: какво си позволява този? Как да разбира това? Но Турецки вече я покани с жест да седне, сам се отпусна на стола срещу нея и метна крак връз крак.

— Бих запалил — рече и смешно мръдна нос, — но…

„Какъв хитрец! — помисли Кисота. — Как ловко избягна отговора… Та аз не се възмутих, само помислих…“

— Запалете — разреши тя с усмивка. Все още усещаше върху талията си замайващата сила на дланите му. — И аз ще запаля с вас…

Той щракна запалката си. Тя запуши „Вог“, той, както винаги, „Честърфийлд“.

— Значи е силен? Разбира се, на силния не му тежи да носи, може да не определи килограмите. Но вие ми помогнахте, благодаря — рече той сериозно.

Алевтина се учуди за каква помощ говори. Но си замълча. А той продължи:

— Вижте, отбих се при вас да се запознаем. Както забелязвате, разговорът ни не се протоколира. Просто ще се наложи по-късно да дойдете при мен в прокуратурата и аз ще оформя разпита във всички детайли. Надявам се, че ще изпълните гражданския си дълг, ще дойдете при нас без проблеми.

Кисота веднага се съгласи, като сметна, че разговорът е свършил. Но Турецки сякаш не се канеше да тръгва.

— Алевтина Филимоновна — попита той като за нещо странично, — как този Бай, за който споменахте, известният колекционер галерист, стори ми се умен човек, изведнъж е решил да се занимава с меценатство, и то донякъде съмнително?

— Извинете, не ви разбрах добре? — Кисота застана нащрек.

— Как да разглеждаме ходатайството му пред вашето министерство по повод кредита за фирмата на Богданов, за мен тя е непозната още?

— А, за това ли… Мисля, че и той е имал интерес за този кредит.

— Но какъв?

— Нали Богданов е зет на Константиниди… Беше… Е… И аз не знам, изхождам от вашите думи. А той беше известен колекционер. Мисля, че като е помагал за нещо на Богданов, Бай е разчитал на неговата помощ да купи картините от нещастния старец.

— Защо нещастния? — ококори очи Турецки.

— Нали… — Алевтина се запъна.

— Да, разбира се, извинете. — Турецки помаха с длан пред лицето си. Можеше да се закълне преспокойно, че не е и продумал за смъртта на Константиниди. „Грешка, мадам, голяма грешка… Вече всичко знаете. Само че от кого?“

— А мигар Бай е ходел у Константиниди? И е познавал колекцията му?

„Каква лъжа може да е това? Нали каза: само истината…“

— Мисля, че е ходел, иначе…

— Чудесно! — зарадва се Турецки. — А ние си напрягаме мозъците… Извинете, може ли да се обадя от вашия телефон?

— Заповядайте. — Кисота разреши, без да разбира нищо.

— Ще ми подскажете ли номера му? Да не ровя сега.

Алевтина се смути и пръстите й неспокойно зашариха по бюрото — уж търси тефтерчето си. Но Турецки разбра по изражението на очите й, играещи зад стъклата, че знае номера на Бай наизуст. Тогава той спокойно извади бележника си, отвори го и взе слушалката.

— Альооо! — чу сочен баритон.

— Добър ден, Виталий Александрович! Турецки, Александър Борисович ви се извинява за безпокойството. Обаждам се от ведомството на милата Алевтина Филимоновна. Не преча ли?

— Моля, радвам се да ви чуя, уважаеми Александър Борисович. Между другото, можете да не напомняте имената си, имам желязна памет, така да се каже. С какво мога да помогна?

— Поводът е все същият. — Турецки погледна към Кисота и направи тъжно изражение. — Все за онази злополучна колекция. От скромност не ми признахте, че основно я познавате, а излиза, че без вас сме като без ръце. Искам да помоля за една услуга от името на най-високата ни инстанция: помогнете, имаме нужда от вашите знания и желязна памет. Част от колекцията е намерена, немалка част, но само вие може да кажете какво липсва. Сигурно знаете някои тънкости на нашата следствена служба — четете книги, гледате кино: за да се намери нещо, първо трябва да се знае какво. Нали така? Ще разчитаме на вашата доброжелателна помощ. Във връзка с това ви моля да дойдете в следствения отдел на Главна прокуратура, ако не ви затруднява — днес, например към пет? Запишете си адреса и телефона.

Бай отговори, че трябва да погледне графика си, преди да дава твърдо обещание. Но той просто протакаше, за да обмисли неочакваното предложение. Не е ли провокация?

— Може да посочите удобно за вас време — побърза да предложи Турецки и за да не го остави да се опомни, продължи: — Впрочем, моля да предадете моята искрена благодарност на славния си помощник, Андрюша се казваше, нали? Да знаете, чудесен механик! Колата ми лети като лястовичка. Отдавна ли имате това злато?

— От две години — неохотно промърмори Бай. — Откакто се преселих за постоянно. Един приятел ми го препоръча. Бивш „афганец“, търсел спокойна работа. Не искаш да е охрана в търговията, бил се настрелял. Взех го. Не съжалявам.

В това време уплахата на Бай премина. Той помисли, че може да е за по-добро, и прие да се срещнат. Помоли да предаде сърдечен поздрав на прелюбезната Алевтина Филимоновна. Колкото и да се вслушваше, Турецки не можа да долови саркастични нотки в тона на Бай. И веднага дословно предаде поздрава.

И забеляза как по лицето на Кисота премина лека сянка.

„Аха, значи все пак го натопи… Вчера — той нея, днес — тя него. Значи непрекъснато поддържат връзка.“

Повече нямаше за какво да говорят. Турецки вежливо напомни на Кисота непременно да посети прокуратурата и се сбогува. Тя го изпрати до вратата и Турецки като истински джентълмен, прекарал приятно в компанията на очарователна жена, вече на изхода докосна внимателно с устни гладката й, леко кадифена ръка.

Бай затвори телефона и даде воля на чувствата си.

— Глупачка! — крещеше той и размахваше юмруци. — Кой те е карал да си отваряш тъпата уста?! Бъди проклета, усойница, пепелянка, долна курветина!… — И още много други неща изреди, за да може по-болезнено и гадно да уязви, да унижи тази нелепа, глупава, досадна пачавра… Най-накрая се измори, строполи се на любимия диван и извика Андрей.

Той беше наблизо и чу как беснее господарят. Но като влезе в кабинета, където Виталий Александрович безсилно се бе проснал, със слаб и нещастен глас господарят поиска да му отвори бутилка и да донесе чаша ледено боржоми.

Изпи я, полежа още, гледайки отдолу нагоре застаналия пред него помощник и изведнъж енергично се изправи.

— Направи ли каквото те помолих? — Той се втренчи в Андрей с немигащ, неприятен поглед.

— Всичко, както наредихте.

Бай по дъвка устните си и леко закима, сякаш се съгласяваше с нещо.

— Тогава виж къде е бил днес и ми кажи. Андрюша, важно е.

Помощникът излезе, а Бай още дълго седя на дивана, разперил крака и безсилно отпуснал тежките си едри ръце.

Андрей най-сетне се появи, подаде листче, върху което с грозен почерк и странни съкращения бе обозначен целият днешен маршрут на колата на Турецки.

Бай четеше и мърдаше устни.

— „Измайловск. Пет КАТ. 12,30 ч. Склиф. 13,30 ч. Комс. пр. 14 ч.“ Това ли е всичко? Кого изпрати?

— Артур.

— Да се връща. Сбъркал си, Андрюша. — Бай не си позволяваше никога да повиши глас на помощника си, каквото и да се случеше. — Работата е, че ти заложи на глупака. А аз на умния. И макар засега също да не печеля, моето положение е по-добро от твоето. Казваш, че вчера си му сложил хубава свещ? Смятай, че напразно си я подарил. И си оставил отпечатъците си… Андрюша, той не излезе глупак, не знам кой е с неговата кола. Запиши си — Бай небрежно пъхна листчето с драскулките на помощника си, — днес е бил на шереметиевската митница, а после в Министерството на културата. Разиграл ни е, Андрюша… Ти нали не остави следи у дядото? Да се надяваме… Днес в пет отиваме при него в прокуратурата и се постарай повече да не го изпускаш, ясно? Твоят Артур ще ме върне.

Помощникът притвори очи и кимна мълчешком — бавно и солидно. Златен човек, за всичко го бива…

Бай се качи горе, в спалнята, за да се преоблече за излизането в града. Може да се случи някъде да се развее довечера. Няма да стои до полунощ в прокуратурата… Пък и до полунощ да е, какво толкова? Сега в столицата има много места, където човек може с удоволствие да пилее парите си. Който ги има.

Мина му гневът срещу смотаната Алка. Наистина, ако този простак можа него, него да заблуди, какво остава за тази дърта похотлива кучка! Как му се озъби заради Димка! Голяма работа, намерило си момчето мадама, какво толкоз — сега светът да се събори ли? И Бай си спомни времената, когато не беше така отпуснат, а Алка толкова кокалеста. Да, като си спомниш, че като си представиш… Да вземе да намине към нея по стар навик? Как няма да даде? Ще го изгони? Но защо?… Сигурно с радост ще даде на някакъв там Турецки, мръсницата… Но засега това са само догадки. Как се ядоса! И Алка с нейната истерика… А всичко може да е съвсем просто. Тръгнал е със служебната кола, защото се е наложило да даде своята на някой приятел. А той веднага се паникьоса.

Бай дори се засмя от новото си предположение. Наистина на страха очите са големи! И се развесели. И реши вечерта да замъкне някъде Алка, в някое злачно място, да пийнат повече, пък после — каквото стане. Трябва понякога да облажим жената.

Но Андрюша не бива да изпуска този Турецки от очи.