Фридрих Незнански
Опасно хоби (24)

22

Гурам гледаше от прозореца на втория етаж какво става и само стенеше и от безсилна ярост си удряше главата с юмруци. Пропадна всичко! Идиоти! Дръвници! Убийци! Безмозъчни твари! Нищо не можеш да им възложиш! Нали забрани всякакво оръжие… Какво да прави сега? Къде да бяга за помощ… при кого? Цялата къща е обградена… Да се защити с оръжие? Ще го пречукат като мръсно куче…

Засега изходът бе само един. Ако мине…

И той нареди на бодигардовете си да отворят вратата и колкото се може по-далеч да скрият оръжието, макар че номерът може да не мине пред Емеляненко, ще го намери — все пак Гурам позна стария си враг. А с тази свиня Малахов, с този кретен няма да се церемони повече: може да пропее. Ако пък го изплашат — няма да спре… Разбира се, не го засягат шчолковските работи, защото не е негов район, но тук го бе спасявал в няколко трудни ситуации, не безплатно, а за добри пари. Могат да пипнат Малахов и тогава ще стане тя, каквато ще стане… Затова по-добре да мълчи, а най-добре е изобщо да изчезне. Мкъртич ще свърши това.

Гурам започна трескаво да мисли какъв компромат може да има вкъщи. Уж е чисто… Точно така — уж. Не се знае какво може да се намери изведнъж в джобовете на момченцата, хем винаги е забранявал категорично да държат вкъщи каквото и да било, което може да предизвика подозрение, да не говорим за арест… Говори, нарежда, дори е бивало да наказва, а излиза, ако вярва на мъдрия Мкъртич, че е изпуснал племенника си. Занимавал се е под носа му с наркотици, хапчета, прахчета — кой знае с какви глупости… Ако е жив… Кой от двамата е загинал? Жалко за Ашотик, ако е той. Ако е Миша, още повече…

Мислите му се прехвърлиха на Лариса. Не успяха да я махнат, мерзавците. Но той е още по-виновен: да не беше се бавил да утешава похотта си, а веднага да я бяха премахнали, та и следа да не остане. А сега цялата му надежда е Мкъртич да е ударил хубава инжекция. Едва ли ще дойде на себе си, пък ако оживее, няма скоро да се стабилизира. А без нея кой ще докаже, че той, Гурам, се е нахвърлил върху жената като пубертетче? Ще попитат кой я е измъчвал! Кой, кой, сигурно Гоги. Всички ще потвърдят. А къде е този Гоги? Къде, лежи убит на улицата. Гурам видя как този подлец извади пистолет. Защо?! А после горкото момче падна подкосено… Защо ти беше оръжието, идиот! Когато той падна, Гурам разбра: жив човек не пада така. Само умрял, дано Господ прости душата му и го приеме… Затова пък мъртвите не могат да възразяват или да се оправдават. Нека сега полковникът да се оправдава пред началника си: защо гръмна човека? Нека да го поразкарват по разни проверки…

Друго е лошо — съдът е далеч, а този полковник иска да влезе тук. Не можеш се измъкна току-така от неговите железни лапи. Ще трябва да включи най-големите си връзки. И да не нервничи, да не прави грешки. Този полковник прави грешки, стреля по хората…

Идат… Гурам пое дълбоко въздух, издиша рязко, със стон, затътри крак надолу, сякаш е грохнал старец, когото някакви лоши и зли хора са дошли да обидят.

Срещнаха се до широко отворената врата. През не толкова дългия си, но наситен със събития живот Турецки бе виждал всякакви опасни престъпници. Грохнал и мирен виждаше за първи път. Но това бе само на пръв поглед. Както му се стори, Гурам се опитваше да играе няколко роли едновременно, като обърква външните им характеристики. Ето сега е немощен, слаб и висок старец. А сега в движенията му пролича тигърска сила. Преднамерена сгърбеност и едновременно с това достатъчно тренирани плещи. От една страна — някакъв пенсионерът бившите бачкатори, с обикновено и донякъде приятно лице, с изсечени добри бръчки. И веднага в долната част на лицето току се прокрадне някоя хищна вълча муцуна. Странно лице, сякаш скроено от две други с напълно противоположни характери. Саша видя и друго: при Гурам изражението на дядото от приказките не е главното, главното е на вълка. Човек с две лица, но само който се е сблъсквал с Ованесов отблизо знае какво струват взети заедно. Както казва Никита — този е гъвкав като змиорка и опасен като тигър. Турецки си спомни едно название, подходящо за този непознат звяр: баракуда, морска щука, нищо повече.

Гурам като че ли не проявяваше много интерес към дошлите да го безпокоят. Покани ги просто и по домашному в гостната и като пъшкаше, премести до огромната полирана кръгла маса в центъра на стаята няколко дълбоки удобни кресла. Седна и с бавен гостоприемен жест предложи на останалите да се настанят.

Турецки размени поглед с Никита, представи се, без да сяда, сложи на масата пред стопанина служебното си удостоверение и заповедта за обиск и задържане. После представи Емеляненко и останалите членове на оперативно-следствената група без медицинския експерт, който в момента свестява жертвата на отвличането и насилието. Там е и подполковник Грязнов, на когото началникът на МУР лично поръча да се заеме с делото за отвличане на човек и лишаването му от свобода, съпроводено с причиняване на физически страдания.

Гурам почти не реагира, само от време на време въздъхваше с дълбока мъка: сякаш искаше да покаже с целия си вид как страда нежната му и добра душа. Седеше с ниско наведена глава и лицето му не се виждаше. Но Саша забеляза как според речта се напрягаше дори шията му — в никакъв случай старческа, по-скоро това бе врат на разплоден бик.

Турецки говореше спокойно, Ованесов слушаше също тъй мрачно и спокойно, без възмущение и прекъсвания. Тази почти идилична картина на запознанство нарушаваше единствено Малахов. Той пъшкаше и се въртеше на стола си — креслото му бе тясно. Но ето че Гурам полека повдигна глава към майора и Малахов веднага притихна и клюмна. Свидетелите не пожелаха да седнат на предложените столове и бяха замрели до вратата, наблюдавайки изплашено какво става. Ако не беше този случай, възрастната двойка градинари нямаше да пристъпи подобен дом до края на дните си. „Ех, как живеят богатите! — ето какво се четеше в очите им. — Пък на вид съвсем обикновени. Какво ли не става по света!…“

Вече видяха и покойника, завит с найлонова покривка, и нещастната светлокоса красива жена, с която са се гаврили живеещите в този богат дом арменци, както им каза докторът.

Като доизслуша Турецки и се запозна със заповедта, подписана не от кого да е, а лично от главния прокурор на Русия — гледай на какво равнище са сегашните дела! — Гурам сви обречено и уморено рамене и размаха встрани тежките си, уж отрудени ръце: какви възражения можем да имаме срещу закона? Щом сте дошли, значи така трябва. Вървете и си вършете своята работа, няма тайни в дома ми — гледайте, търсете, пишете…

Приблизително така прозвуча тихият му дрезгав монолог.

В това време момчетата на Емеляненко събраха всичката прислуга и охраната в обширната гостна. И всички бяха здравеняци, с изключение на едного — възрастен човек с неприятна външност, облечен с прост износен костюм. Всички си приличаха учудващо и в лицата, и в дрехите — дънки и къси кожени якета с множество ципове, златни верижки на вратовете и скъпи часовници на лявата китка. И още нещо, имаха мрачни и ожесточени погледи.

— И последното — рече Турецки. — Моля да говорите на руски. Всички го знаете добре. Разговори и всякакви съвети на арменски моментално ще бъдат пресичани, а нарушителите — изолирани. В интерес на работата. Разбрахте ли? — Без да чака отговор, рязко отсече: — Значи сте съгласни. Като начало е много добре. Моля оперативно-следствената група да пристъпи към изпълнение на задълженията си. Ключовете от помещенията! — Той протегна ръка към Гурам.

— Няма нужда — презрително изрече Гурам, но се сепна веднага и добави смирено: — Всички са отключени. Ако има заключени, кажи да отворим.

Гурам премина на „ти“ — това бе нещо ново. До последната минута на „вие“, вежлив. Но защо?

— Моля на „вие“ — строго забеляза Турецки.

— Извинете — със същия тон отговори Гурам.

Изведоха пазачите и обслужващия персонал в съседната стая, следователят се посъветва набързо с Турецки и лично започна да ги разпитва и обискирва един по един. Оперативните работници започнаха тараш из цялата къща заедно с момчетата на Емеляненко. В гостната останаха само стопанинът, Турецки, Емеляненко и един от неговите бойци за връзка.

— Мога ли да се обадя на адвоката си? — поиска неочаквано Гурам.

— Ще имате време — намеси се най-сетне Никита. — А засега ще ти се наложи да отговаряш сам на нашите въпроси, без чужда помощ. — Емеляненко натърти на „ти“. — Имаме много въпроси. И предупреждавам: въпросите ще са преки и лоши за теб. Но ще трябва да отговаряш. Лично ти гарантирам. Здравата си загазил, Гурам. Дълго чаках този момент. Търпеливо. И ти знаеш. Затова не се преструвай и не се прави на немощен старец, аз те познавам. Ти ме познаваш. За твое успокоение — имай предвид при опит за бягство… Ти си знаеш, не си го чул от мен, ясно? Казах всичко. Саша, започвай. И попитай кога ще започне да порти Малахов: веднага или малко ще попротака с надеждата, че приятелят му ще успее по някакъв начин да позвъни на неговите хора. Няма да може, Гурам, моите хора няма да го изпуснат от очи, лошо му се пише, ако опита. Той и тъй я загази, когато ти се обади днес. Можеш да не отговаряш, чухме с ушите си…

— Какво да отговарям? — започна изведнъж Гурам философски и се изтегна в креслото. — Нищо не възразявам, не съм виждал никакви жени и не държа вкъщи. Може момчетата да са си поиграли с някоя курва, но то си е тяхна работа, нямам отношение към тях. Това е. Останалото ще говоря в присъствието на адвокат.

— Ти се шегуваш — засмя се Никита. Турецки не би искал подобен смях да прозвучи по негов адрес.

— Не се шегувам — прекъсна го мрачно Гурам.

— Твоя работа — кимна Никита и се обърна към един свой войник: — Игор, дай белезниците.

Гурам скочи, но Никита и Игор се оказаха по-сръчни: само миг и върху ръцете му щракнаха железните гривни. Един кратък тласък в гърдите и Гурам се строполи в креслото. Никита го заплаши с пръст:

— Да не даваш повече воля на ръцете си. Игор, доведи тука племенника. Сега ще започнем да развързваме езика на този стар пръч.

Гурам ръмжеше от ярост и размахваше окованите си ръце под носа, но не можеше да стане от креслото: срещу него бе застанал в хубава стойка Никита, чийто вид показваше, че такива не му минават. Оставаше му само да беснее от нетърпима злоба.

Сега този гад ще доведе племенника му! Кого? Ако е Ашот, всичко е загубено! Момчето няма да издържи изтезанията! А Миша? Ох, сигурно още по-лошо…

Точно тогава една ужасна мисъл проблесна в главата му като мълния: щом тия ченгета дотърчаха, значи племенникът, който е останал жив, го е продал на криминалната! Ето каква е работата, а той си напрягаше мозъка да гадае. Кой от двамата е такъв неблагодарен мерзавец?… Кой знае защо този въпрос стана за Гурам най-важният в живота му. Кого да проклина? За кого ще е смъртната му присъда?

Като насън видя как двамина въвеждат в стаята… Ашот. До последния момент беше уверен кой знае защо, че ще доведат Миша: наркотици, слаб човек, изпаднал в зависимост от тях. В края на краищата щеше да е обяснимо. Но защо Ашот? С какво са могли да го изплашат?

— Как можа? — Гурам ревна на арменски и се сепна, като видя как Емеляненко си поема дълбоко въздух: ще последва съкрушителният му удар…

Но Никита се наведе и каза тихо:

— За последен път те предупреждавам: само на руски. Схвана ли?

Гурам кимна мълчаливо, а се усмихна на себе си: ако е слаб човек — не се страхува толкова от удара, колкото от подготовката за удар. Какво е ударът — болка, а когато видиш как замахват с юмрук да те ударят, тогава ти става и страшно… Ами да, а той бе готов да прочете смъртната присъда на момчето. Сигурно му е било много страшно с тия тук. Освен това е видял как са убивали Миша. И ако е виновен, сигурно е виновен много по-малко от Малахов, който получава огромни пари, за да ме държи постоянно в течение на обстановката. Всички правят само едно: смучат от него, а няма никаква реална защита, като днес. Не трябваше да идва тук, а в Москва, за адвоката. Но какво искаш от тия идиоти, които се тревожат само за собствената си кожа?

Умен е този Емеляненко, усети що за човек е Малахов. Как няма да го разкрие, като на физиономията му пише, че е плужек и нищожество. За съжаление не бива да го дава сега на полковника: много знае.

Сложиха Ашот да седне от другата страна на масата. Той също бе с белезници и точно това обстоятелство изведнъж примири чичото с племенника-предател.

Следователят, който дойде с Емеляненко, се видя на Гурам много млад, въпреки високия си пост — малко ли натегачи има, всякаква измет! — но излезе много опасен. И заговори така, сякаш Ашот е направил чистосърдечно признание с надеждата за снизхождението на съда към неговата младост. Лъже, Гурам бе сигурен. Просто са успели да сплашат момчето. А може да са го пребили. Ето, едва вървеше, когато го въвеждаха.

Но най го порази съобщението, че Миша не е бил убит, а сам се е хвърлил през прозореца, което потвърждаваха и протоколите, съставени в Москва. Но може ли изобщо да се вярва? Сигурно са изхвърлили човека през прозореца, а после казват: самоубийство… Всичко може да се очаква от тях.

Гурам се обърка, целият му живот се сгромолясваше пред очите му. Не, беше се хванал с ръце и крака за обстоятелствата, които му се стовариха от всички страни, не бива да се поддава, най-напред трябва да спасява мъдрия Мкъртич. Той ще измъкне всички, ако остане на свобода. И тогава всеки ще си получи своето. Малахов трябва веднага да се заеме с това, дори с цената на пикливата си кариера. Само да не се подчини: той знае, че думата на Гурам е закон.

На въпросите на Турецки босът заявяваше твърдо, че не държи вкъщи никакво оръжие. И това си беше истина: оръжието се криеше на съвсем друго място, но милицията няма да го намери. А пистолетите, взети от покойния Гиви, от Серьожа и Гарик, които не успяха да изпълнят заповедта на шефа си, според него бяха дреболия. Момчетата си играят, как да проследиш всички. Като искаш експертиза — моля, никога не е имало пистолети при кражбите. Откъде са го взели? Как да запомни? На който пазар да отидеш и платиш добре, могат и танк да ти продадат… Кой не го знае?

От време на време Емеляненко излизаше от гостната, после се връщаше, поглеждаше мрачно Гурам и той разбираше, сметките на полковника не излизат нито за оръжието, нито за наркотиците, нито с другите сериозни компромати. Единственото лошо нещо е тази жена…

Като се върна за пореден път, Никита повика Турецки до най-отдалечения прозорец, за да не ги чуват разпитваните, и съобщи шепнешком, че Лариса е откарана в реанимацията, и с нея е заминал Акимов. Той ще съобщи, ако има нещо ново.

След него дойде Грязнов. Седна на стола, премести до себе си протокола от разпита на Гурам, прочете го набързо. И по начина, по който го прочете, Гурам усети нова опасност, още повече че не познаваше човека.

— Александър Борисович — извика на Турецки, — някои неща тук ще помогнат за уточняване на събитията. Един от местните „герои“ си призна, че е участвал в насилието, но жената се озовала в мазето вече пребита и изнасилена. От собственика. Така е написано в протокола. Нужна ли е очна ставка?

— Не се съмняваме — отбеляза Емеляненко. Той дойде до масата, наклони се над Гурам и рече с усмивка: — Съвсем я закъса, мерзавецо. Ще те съдят за групово изнасилване с причиняване на тежки телесни повреди. А за изнасилване, извършено от особено опасен рецидивист и довело до тежки последствия, се полага смъртно наказание. Как ти се струва? По сто и седемнайсети член, алинея четири. Свършено е с твоето лидерство: утре цялата Бутирка ще разбере с кой член влизаш. А към него ще прибавим и сто двайсет и шести (прим) и сто четирийсет и осми. За доокомплектоване.

Реакцията бе неочаквана. Сякаш нещо подхвърли Гурам в креслото, тялото му се изви, строполи се на пода и започна да се тресе от конвулсии, ревеше и си удряше тила о пода. По устните му се появи пяна.

Емеляненко потропа спокойно по килима с тока на обувката и рече:

— Стари номера. Симулиране на епилепсия. Няма да мине, Гурам. Стига циркове, че ще повикам доктора да ти удари едно успокоително в задника. Като гледам килима ти — хубав, дебел, до утре да си удряш главата — няма да те заболи, само вдигаш шум… Игор, помогни му да се изправи.

Игор тръгна към Гурам и със силен удар зад врата го върна в креслото. Той се отпусна като чувал с картофи.

— Значи си спомни, че в затвора не обичат насилниците? — обади се Грязнов. — Никак не обичат вашего брата, ще ти пръснат задника… Нещо да възразиш? Колеги — Слава стана, — минах из цялата къща и смятам, че този катил няма да държи в дупката си компромат срещу себе си. Намерихме още един пистолет и пакет наркотик, и какво? Но аз надникнах в гаража му, там е много по-интересно.

— Сега ще отидем заедно — рече Турецки. — Ставайте, Ованесов. — Мога да ви предоставя последен шанс. — Той огледа присъстващите. — Не може да не разбирате, че щом сме дошли тук, няма да си тръгнем, преди да прекопаем целия район в буквалния смисъл на думата. И ще намерим.

Гурам помълча, дишането му бе хриптящо, и изведнъж започна със странна надежда в гласа:

— Сто и седемнайсети ще ми махнете ли?

Никита прихна искрено.

— А, ето от какво се страхуваш! Да, голям позор за белите ти коси…

— Ованесов, трябва сам да знаете, че въпросът за този член от Наказателния закон е в ръцете на потърпевшата и на съда — обясни спокойно Турецки. — Щом заговорихте и започнахте пазарлъците, ви съветвам да си спомните всичко за публичния дом, за който нееднократно споменават братята Гарибян, зафиксирано е в протокола.

Гурам огледа дълго и печално племенника си, седнал срещу него оклюман, на тази маса, която доскоро бе така богата и гостоприемна. Тук са се произнасяли красиви тостове. Чувстваше, че ще направи непоправима грешка, но сякаш подтикван от самия дявол, пророни изморено:

— Попитайте вашия Малахов…

Турецки и Емеляненко моментално се спогледаха, а Никита излезе бързо от стаята.

— Ще го попитаме — рече след него Турецки. — А вие с какво ще започнете?

Гурам сякаш се опомни.

— Търсете. Само че няма нищо.

— Добре — съгласи се Турецки, макар всичко в него да закипя от непреодолимото желание да удари този мерзавец по муцуната. — Но това е последната ви дума. И възможност — да облекчите участта си. А като намерим, ще изгърмите и по сто и седемнайсети, алинея четири, който толкова не ви харесва. Станете. Игор, помогнете на гражданина. Слава, дръж Ашот отделно.

Цялата група се зае да обискира гаража и стопанските постройки в двора. Фактически сега там се намираха всички, които бяха в стаята, без Турецки и Грязнов. Те седяха в гостната и внимателно се запознаваха с протокола от разпитите. Цяла планина от документи. Саша четеше и предаваше листовете на Грязнов. От време на време си разменяха впечатления.

— Засега дреболии — въздишаше Слава и отместваше следващия лист.

— Да, само един изплю камъчето… Странно. А какво представлява този Мкъртич Погосов?

— Доверено лице. Дясна ръка. Струва ми се, че точно той влияе така на отговорите. Виж, Саша, нито един път не споменаха Богданов. Не сме го виждали, не го познаваме. Нали Ашот нямаше причина да лъже. На него повече вярвам. Просто затънахме в това дело. Като в блато.

— Безсънната нощ ти влияе — засмя се Турецки. — Признавам си, че имаше моменти, когато ми идеше да зарежа всичко и да ги изпратя в ареста, а аз да се наспя едно хубаво и да ми се избистри мозъкът.

— Какво каза Гурам за признанията на Ашот? — пак попита Грязнов след няколко минути.

— Че лъжел. Но го каза вяло, като че ли не си вярваше много. Той сега знае само едно: това не е моя инициатива, а на момчетата — ега ти момчета, абсолютни килъри… Било тяхна щуротия. Харесали мадамата. А той — нали чете — ни лук ял, ни лук мирисал. И ми се струва, че този следовател от областната прокуратура — как се казваше? — Поляков, същият, е най-обикновено ухо. Или… Още по-лошо. Нещо като Малахов. С него е ясно, да се занимава кадровата инспекция на Главното управление, а делото ще се наложи да бъде оставено на областната прокуратура. Ако не се намери връзка между убийството на Константиниди и Гурам, няма смисъл да ги свързваме. Само ще си имаш проблеми: твой клиент е… И колата удари. Кой ще поеме щетите? Шура ли?

— Как не!… И колата е на Володка, не е моя — поклати глава Грязнов. — Добре — въздъхна той, — ще изчакаме показанията на Лариса Георгиевна, когато дойде в съзнание. В това отношение съм чист пред съвестта си. Успяхме.

В гостната влезе Игор, беше го изпратил Емеляненко.

— Никита Семьонич — с малко игрив тон започна той — помоли да дойдете в гаража за освидетелстване на намерените там веществени доказателства.

— Какво ти казвах? — сякаш се ядоса Грязнов.

— Е — Турецки разпери ръце, — кой ще възрази? Ти си нашата гордост. — И намигна на Игор. — Тежко му на Гурам, така ли?

— И още питате! — отвърна с насмешка Игор.

— Хубаво се подреди старият хитрец…

Момчетата на Никита здравата бяха изкормили гаража. Изхвърлили на двора всичкия боклук, освободили си фронт за работа и се заловили сериозно със задачата. Под бетонните плочи, с които бе постлан подът, открили цял оръжеен склад. Когато отворили плоските сандъци и експерт-криминалистът започнал да разгръща жълтата промаслена хартия, се смаял. Върху внимателно опакованите автомати „Калашников“, чисто нови, сякаш току-що слезли от конвейера, нямало нито клеймо, нито номер. На нито един от трийсетината намерени.

Емеляненко веднага отгатна. Повъртя един автомат в ръце и каза на събралите се, че всички автомати са сглобени от крадени части. Клеймото и номерът се поставят след термичната обработка на детайлите. Но понеже тези не са обработени по този начин, автоматите са годни за пет, максимум за десет изстрела. С други думи, това, което е нужно на килъра, който оставя оръжието на местопрестъплението.

Някой попита откъде може да са дошли автоматите. Никита повдигна рамене и отговори, че на два пъти е виждал подобни играчки без номер. Правят такива на Ижевския механичен завод. В домашни условия. Майстори…

Пак там, под надигнатите плочи, намериха и сандъци с патрони.

Турецки официално попита Ованесов откъде е това оръжие в гаража му, от кого е получено и за какви цели, и чу изчерпателния отговор: „Не знам.“ Записаха го в протокола. Свидетелите се подписаха.

Емеляненко даде знак на шофьора и той докара покритата газка, в която бойците натовариха сандъците с оръжието.

— Сега се прибавя и член двеста и осемнайсет. Е, ще приключваме ли? — попита Никита.

— Мисля, че за днес стига — отговори Турецки. — Бандата — в ареста. С мен ще дойдат Ованесов. Ашот Гарибян и Погосов… С тях ще имаме особен разговор. Къщата да се заключи и запечата. Благодаря на свидетелите. Никита Семьонич, може ли да използвам телефона ви?

— Заповядайте! — Емеляненко отвори широко ръце.