Фридрих Незнански
Опасно хоби (39)

37.

Следователите направиха възстановка на престъплението и стигнаха до заключението, че убийството на Константиниди не е станало точно така, както си представяха отначало.

След щателно изследване на парчетата от счупеното стъкло на часовника откриха следи от кал върху някои. Главно по тези от вътрешността на корпуса, нещо естествено при падането му върху пода. Можеше да има кръв, но откъде се е взела кал? Може да е от удар с обувка върху стъклото. Това — едно.

Направиха следствен експеримент: Полунин слезе на долния етаж у съседите заедно със свидетелите. Влезе в стаята, която е точно под кабинета на Константиниди и пусна телевизора. В това време Турецки и Миронов вдигнаха от пода тежката кутия на часовника, блъснаха я в стената, след което тя се сгромоляса на пода. Върналият се Полунин съобщи, че няма как да не се чуе такъв грохот, за което му казали и разтревожените стопани. В деня на убийството те не чули нищо подобно.

Изводът се налагаше от само себе си. Константиниди може да е бил убит и в антрето, след като е отворил на човека, когото явно е познавал, или по-късно, вече в кабинета, но смъртта изобщо не е била свързана с лежащия на пода часовник. Миронов изказа предположение, че хилавият и нисък старец е убит точно по начина, който през последните години често се демонстрира в американските екшъни.

Тоест убиецът просто извива врата на жертвите като на петле. После връща главата в предишното й положение. В нашия случай е съпроводено с имитация на падане на часовник върху пода. В това време стъклото е счупено с крак, тилът и шията на вече мъртвия човек са разкъсани със стърчащите от кутията остри парчета. Престъпникът разпръсва парчетата по пода, слага трупа внимателно върху тях. Пита се, защо са нужни толкова действия? Експертът Миронов отговори: за да е тихо и да прилича на нещастен случай. Разчитано е на невежи. Нали първоначалната версия на следователите бе точно такава.

Този път върху паркета остана видима следа от удара. А преди това нямаше. Пропуснали са този факт в петък. Кого да виним? Само себе си.

Умните следователи Турецки и Полунин се спогледаха.

По-нататък. Като сравни частиците, взети от стъклените парчета в корпуса и от шкафа в антрето, експертът криминолог отбеляза, че са от различен произход, макар да е необходим подробен лабораторен анализ. Какво излиза, че имаме двама убийци? Или първите отпечатъци от обувки нямат никакво отношение към тези по часовника? Да бяхме намерили обувките!… Или да знаехме у кого да ги търсим. И отпечатъци от пръсти е хубаво да има… Но тук са в изобилие, ще стигнат за цял отряд килъри. Въпреки това експертът се занимаваше усилено с тях. Вече имаше цяла колекция.

А на Турецки все му се привиждаха силните пръсти на Андрей, помощника и шофьора на Бай, който отваряше железните капачки на бутилките с необикновена лекота. За всеки случай той помоли криминалиста да вземе от Научно-техническия отдел отпечатъците, открити върху свещта на колата му и да ги сравни с откритите тук.

Когато почистиха апартамента, Турецки освободи криминолозите и оперативните работници — многото хора в жилището можеха да изплашат жената. Затова пусна всички, помоли само Полунин да остане. Охраната на Лариса трябва да пристигне заедно с нея и с Грязнов.

В настъпилата тишина се чуваха само поскърцващите стъпки на Полунин, който бродеше край голите стени с увиснали тежки празни рамки. Много от тях направо се търкаляха по земята. Вероятно убиецът или убийците са строшавали подрамките от рамките и без да свалят платното, са ги пускали в съответните чували, чанти — или в каквото се пренасят картини… По-леките са сваляни от стените, защото канапите, на които са били окачени, бяха скъсани. Този канап май се казваше „сазал“ или „сезал“, дявол го знае как, но е много здрав. Турецки беше чувал или чел за него. Трябва голяма сила, за да го скъсаш. Сила… Пак тази сила.

В затвореното помещение бе душно, миришеше на прах, изобщо на нещо старо, вероятно от старите картини. Но в музеите не мирише така. Защото там и режимът на въздуха е друг, има специална вентилация и климатик, и разни охладители. От този задух Турецки ожадня и отиде в кухнята, за да изпие поне чаша вода от чешмата. Но и водата имаше някакъв странен привкус — сякаш на хлор, един Господ знае на какво.

В тишината чу леко цъкане, огледа помещението и забеляза на кухненската полица малък електронен будилник, червен на цвят.

Обикновен будилник, който в този антикварен апартамент изглеждаше като извънземен. Часовникът показваше пет и половина. Турецки машинално погледна своя: какво е това? С половин час е назад! Показваше точно пет…

— Серьожа — извика шепнешком Турецки и се учуди на обръщението си. — Сергей! — повтори по-високо, сякаш се страхуваше да изпусне някаква много важна мисъл, която току-що се бе появила в главата му.

Учуденият Полунин надникна в кухнята. Турецки мълчаливо го повика с пръст и му посочи будилника.

— Какво е това?

— Да ме прощавате, обикновен будилник.

— Извинявай, можеш ли чисто по приятелски да извикаш тук Полина Петровна? Знаеш ли къде е?

— Знам. — Полунин сви рамене. — Но какво се е случило?

— Докарай я непременно, моля ти се.

Полунин излезе, а Турецки започна да разглежда будилника от всички страни, без да го пипа, сякаш е някакво чудо.

Господи, нима?… Или сънува, или това наистина е Сезам. Но му трябваха двама души за пълна гаранция: тази Полина Петровна и Грязнов.

Сега вече може и да запали, дявол да го вземе! Макар в този дом сигурно не се пуши. Но нищо, ще отвори прозорчето…

Полунин доведе Полина Петровна, изплашена от такова неочаквано бързане. Изглежда, тъкмо се е занимавала с къщната си работа и дори не беше махнала престилката си, бършеше зачервените си ръце в нея — сигурно е перяла.

— Полина Петровна, чий е този будилник? — вече спокойно попита Турецки.

— Ау, моят! — зарадва се жената. — Бях го забравила. — И посегна да го вземе.

— Почакайте — спря я Турецки, — винаги ли лъже с половин час?

— Какво било! Не, нарочно го оставям така. Да имам запас. Не мога да свикна с оня… — Тя някак боязливо погледна към коридора. — Като започне: бам! бам! — направо душата ми слиза в петите, сякаш съм в църква… на опело… — Тя веднага притисна до очите си ъгълчето на престилката.

— Как, всеки ден ли си го носите от къщи?

— Не, отдавна си цъка тук… Георгий Георгиевич също свикна с него, но се сърдеше защо е напред…

— Уф! — Турецки въздъхна облекчено. — Благодаря ви, скъпа, дори не знам как да ви благодаря. Впрочем сега ще доведат Лариса Георгиевна. Може би ще я посрещнете? Все пак по-добре родна душа, а не чужди хора.

— Ама как, Ларочка ще дойде? Спасили са я значи?

— Ще видите… Пострада тя. Пък и баща й — ето…

Полина Петровна като всяка обикновена и добра жена само скръбно закима и седна на края на стола край кухненската маса.

— Колко години минаха — въздъхна тежко тя. — Помня я като момиче…

— Как е вашият Егор? — попита с лека ирония Полунин, за да разреди обстановката. — Утихна ли?

— Той бездруго е тих — заусмихва се тя. — Само като пийне…

— Не ми се сърдете — рече той със съвсем мирен глас. — Какво ли не се случва в нашата работа. Нали разбирате, нерви.

— Че то всеки ги има. Не се сърдя.

— Какво? — поинтересува се Турецки. — Сдърпахте ли се?

— Нещо такова — смирено отвърна Полунин, нещо небивало за него. — Какво общо има този часовник? — върна се на предишната тема.

— Сега ще дойде шефът и ще обсъдим. Знаеш ли, появи ми се една догадка, но ме е страх да не я изплаша.

— Ах, какво стоя! — сепна се Полина Петровна. — Да ви направя чайче? Сигурно сте капнали?

— Няма да е зле един чай, естествено, а как ще погледне на това стопанката? — усъмни се Полунин. — Пък и някак си не е удобно…

— Нашата Ларочка е обикновен човек. Ще разбере. Няма да ни укори.

— Щом е така, добре — усмихна се Турецки. — Направете ни тази услуга.

Докато седяха наредени в кръг в кухнята и пиеха силен чай с малко солени бисквити, Турецки претегляше, пресмяташе, съпоставяше известните факти и излизаше, че е прав. Плюс-минус две-три минути. Но трябваше да има пълна сигурност, която можеше да дойде от Грязнов, ако и той не грешеше.

Сега за Турецки бе крайно интересна информацията как се е държал днес Виталий Александрович Бай, когато Кругликов му е връчил описа на картините, намерени в сейфа на Константиниди.

Нямаше да е излишно и неговото присъствие, но как да се разкъса. А сега Саша разбра, че е постъпил правилно. Сигурно и за Бай отсъствието му е било изненада, и то не от най-приятните. Вероятно с разчитал на поредния дуел с дилетант. А с Льоня не е могъл да шикалкави много, все пак той е професионалист в областта на изкуството. Имало е за какво да си поговорят двамата…

Но отчете и един пропуск в набелязаната за днес програма: не успя да отиде във фирмата на Богданов. За да не разпилява силите на групата си, Меркулов обеща лично да се свърже с Министерството на културата и чрез заместник-министъра, куриращ външните връзки, да научи кога и на базата на какви документи министерството е ходатайствало за банковия кредит на фирмата на Богданов? Какво представлява тази фирма, къде се намира, с какво се занимава? Молбата на заместник-главния прокурор не може да бъде оставена без отговор. А винаги могат да изпратят на кино един следовател. Дори такъв досаден като Турецки. Ако беше попитал направо Алевтина Филимоновна Кисота, тя сигурно щеше да даде оскъдни сведения. Или не много пълни. Не, след като днес се консултира по телефона с Меркулов, Турецки му предложи той да се заеме с нея лично.

Саша бе в приповдигнато настроение: струваше му се, че все пак е успял да настъпи убиеца по опашката. Във всеки случай за единия от тях е сигурно.

Най-после видя как в двора влиза зелена жигула, а след нея оперативната кола. От тях слязоха четирима мъже и една жена и тръгнаха към входа. Турецки излезе да ги посрещне на площадката.

По всички правила на етикета, първи излязоха от асансьора мъжете, а последна жената. Тя кимна мълчаливо на Турецки и влезе в апартамента. Отвътре веднага се разнесе високият глас на Полина Петровна, която нареждаше:

— Ох, ти, родничката ми! Ох, бедничката ми ти! Няма го вече твоя татко! — И все в този дух.

Турецки забеляза, че не само той, а и другите се почувстваха неловко. Притвори леко вратата и предложи:

— Да ги оставим няколко минути.

— Ще ви трябвам ли още днес? — с нескрита надежда попита криминалният експерт Миронов.

— Разбирам, работното време свърши — отговори Саша, — по ако не нарушавам много вашите планове, бих искал да останете до идването на Меркулов. Очаквам го всеки момент. Нали трябва най-после да свършим с това проклето писалище, как смятате?

— Но нали това може да се направи и утре?

— Разбира се. Но тогава следствието може да изгуби цяла нощ. Не е ли ясно?

Миронов повдигна рамене и показа, че няма намерение да спори.

— Александър Борисович — обърна се един от новодошлите от охраната, — трябва да огледаме набързо жилището и да разпределим времето. По един ли ще дежурим, ако е така, къде, как?

— Сега ще го решим. — Саша отвори малко вратата, в дома вече бе тихо. — Струва ми се, че свърши, елате.

Лариса седеше мълчаливо на креслото в кабинета на баща си, гледаше към онова място, където преди няколко дни е лежал на пода покойникът. Полина Петровна стоеше до нея със скръстени под престилката ръце. Влизането на Турецки прекъсна мълчаливото им съзерцание. Той забеляза, че очите на Лариса са сухи. Или е изплакала своето, или… Какво? Не е важно, първо работата. Той представи на Лариса охраната, обясни защо са тук, че по този повод е взето специално решение на Главната прокуратура, попита я в коя стая възнамерява да се настани.

Тя веднага посочи спалнята на баща си. В такъв случай най-удобно за охраната ще е да стои в първата стая, малката, близо до входа. Пък и там има диванче. После каза, че ще работят денем и нощем, а колко ще продължи дежурството, един Господ знае.

Лариса погледна някак странно Турецки и попита:

— Не оценявате ли прекалено високо живота ми?

— Трябва не само да ви защитим, но и да накажем престъпниците, но затова ще стане по-късно дума. Много ли сте изморена, или ще мога да ви задам няколко въпроса?

— Ще ви отговоря каквото мога… Полечка… — тя се обърна към Полина Петровна, — ще ми помогнеш ли, поне на първо време?

— А как иначе, злато мое! — с готовност прие тя. — Сега може ли да вървя? А вечерта ще намина и ще ти разкажа всичко, бива ли?

— Добре, върви.

Заедно с Полина Петровна излязоха и момчетата от охраната. Турецки представи Полунин на Лариса Георгиевна, с останалите вече се познаваше, а самият той…

Грязнов се наведе и й прошепна, че Александър Борисович е един от главните участници в спасяването й. Жената кимна замислено.

— Какво искате да знаете? — спокойно и дори равнодушно попита тя.

— Първо ще ви въведа в събитията. — И както умееше да нрави това на съвещанията при Меркулов, кратко, но достатъчно пълно изложи събитията поред. Лариса слушаше с нарастващ интерес. Изглежда, в същото време изстрадваше своята верига от факти, които знаеше само тя. Турецки се спря най-вече на действията на съпруга й, които бяха известни със сигурност на следствието: посещението при Бай с картините на баща й, нощта при Кисота, ранното му излитане за Будапеща. Турецки не щадеше самолюбието й, смятайки, че тя ще се разлюти, в нея ще заиграе женското и няма да прикрива бившия си съпруг. Не се съмняваше, че е бивш по реакцията й. Без да навлиза в подробности, той разкри картината на залавянето на заложничката, както я бе изложил по време на разпита Ашот Гарибян. Тя неочаквано се усмихна и отбеляза, че може да добави към неговите факти доста свои. Стори му се, че гази усмивка е жестока и отмъстителна. Не е лошо, помисли той.

— Има още един личен въпрос от интимен характер. Той е много важен за следствието, но задаването му… по-точно формата, в която може да се зададе, зависи изключително от вашето желание. С други думи, мога само да ви попитам какво направиха с вас тези зверове, а вие ще вземете един лист и ще изложите отговора си. Сигурно така ще е по-добре, вместо да ви измъчвам с въпроси и уточнения. Още повече че имаме заключението на медицинската експертиза.

Лариса тъжно, някак изведнъж се прегърби в креслото, скри лицето си с длани и промърмори:

— Най-вероятно, там нямаше външни хора…

— Напишете го. Така ще е по-добре. А какво ще кажете за тези лица? — Турецки й подаде снимките на Ованесов и Погосов и изведнъж видя как се свиха юмруците й, а уж угасналите й очи се изпълниха със зверска ненавист.

— Още са живи!… Не! Тези са фашисти трябва да бъдат убити! — У нея сякаш нещо заклокочи и като нямаше повече сили да се сдържа, сподавено изкрещя с нисък, задъхан от ярост глас: — Те дори не си сваляха гащите… Фашисти!…

Турецки погледна Грязнов. Той също бе поразен от бушуващата, неудържима ненавист и двамата разбраха какво означава за тази жена подобно издевателство.

— Достатъчно, този въпрос отпада за днес — рече бързо Турецки. — Утре ще се съвземете окончателно и тогава ще напишете. Става ли, Лариса Георгиевна?

Тя кимна и започна вътрешно да изстива.

— Бих искал да оставим за утре и проблемите, свързани с вашия бивш, както вече ми се струва, съпруг. За него също трябва достатъчно трезва глава. Но остана още един въпрос, най-важният сега: изчезването на забележителната колекция на баща ви. Тук не открихме нито каталог, нито някакъв списък. Когато отворихме това писалище сейф, намерихме част от колекцията. Престъпниците нищо не се знаели за него и за щастие, платната са запазени. В края на краищата това е ваше наследство. Но за да издирим откраднатото, трябва да знаем какво именно е изчезнало. Къде може да е отговорът, подскажете ни.

Лариса седеше мълчалива като статуя. Изглежда, решаваше най-важния за себе си въпрос: да го даде или да не го даде? Имат ли право да го искат? Да се посъветва с адвокат? Но баща й никога не е имал контакти с юристи, разчиташе на собственото познаване на законите. С кого тогава? Баща й неведнъж бе назовавал някой си Бай, казваше, че с него може да се работи. Но как да го намери?

Турецки наблюдаваше Лариса и си представяше приблизително за какво разсъждава толкова усилено тази така пострадала от ударите на съдбата, но все пак твърде мила главица. За да улесни трудния й размисъл, той отбеляза между другото, че по предположение на следствието едно от лицата, които са заинтересувани да бъде открадната колекцията на баща й, е Виталий Александрович Бай. Лариса дори потръпна, когато отново чу фамилията, и Турецки разбра, че е попаднал в целта.

Като развиваше мисълта си и не й даваше да се опомни, той добави, че Бай и гореспоменатата Кисота са свързани помежду си и двамата са помогнали на Вадим Богданов да получи огромен кредит — трийсет милиарда рубли. Помогнали са му също така да премине границата без митническа проверка под предлог, че отива в командировка.

Лариса явно се обърка. Струваше й се, че е имала едничка нишка, а тя се е оказала прогнила. А тези хора до нея са я изтръгнали от лапите на смъртта. Както и да се отнася към тях, те са единствената й защита. И после, помисли тя, колко милиона са нужни на човека за пълното му спокойствие? Тя има тези злощастни милиони, които донесоха смъртта на баща й, а на нея пълна самота. За какво тогава да съжалява?

— Ще ви покажа — рече тя с пресипнал глас.

Тя се надигна тежко от креслото и тръгна към писалището. Върху полираната му повърхност лежаха намачканата носна кърпа на баща й, връзка ключове, между тях веднага позна онези, с които се отключва тайника — тези два ключа с халкичка. Баща й ги пазеше винаги в кутията на часовника, намерили са ги, намерили са и бялото резбовано кръстче със синджирче. Това е главният ключ, всичко биха дали бандитите, за да го имат. Лариса залюля кръстчето с пръсти, въздъхна, заобиколи писалището, пъхна кръстчето в едва забележима дупчица под капака и го натисна. Капачето неочаквано се отвори с лек звън, като вълшебна кутийка, а връзката ключове и кърпичката хвръкнаха. Грязнов едва успя да ги хване.

За миг всички замряха, после скочиха и наобиколиха писалището.

Пред присъстващите се откри още една камера на сейфа, секретната. Няколко плика от плътна хартия и тетрадка, облечена с мушама, лежаха в плиткото желязно корито. Лариса протегна тетрадката на Турецки. Той я отвори, погледна старателния гъст почерк и разбра, че това е каталогът на стария колекционер — тайният му каталог.

— Може ли да го взема? — попита спокойно, макар всичко в него да изгаряше от нетърпение.

— А какво да правя? Разбира се, за вас е по-необходимо.

„Дръж се сега, Виталий Александрович!“ — помисли Турецки.

— Какво има в пликовете? — веднага попита той.

Лариса явно съжаляваше, че е отворила сейфа пред външни хора.

— Сигурно документи — неохотно отвърна тя.

Полунин забеляза минутното колебание на Турецки и взе инициативата в свои ръце:

— Позволете да погледна.

От единия плик извади два паспорта: на Константиниди и на дъщеря му. Прелисти ги и показа визи за Австрия и Швейцария. Сложи ги настрана. Във втория плик имаше кредитни карти, но нали не знаеше чужди езици, Полунин ги подаде на Турецки:

— „Лионски кредит“… „Национална швейцарска“… „Банка Милано“… Добри банки, надеждни. В края на краищата всеки гражданин има право да си държи парите в чуждестранни банки. — Той пъхна пак в плика картите и небрежно ги хвърли в сейфа. По очите на Лариса разбра, че напрежението й започна да спада. Виж ти, досети се Турецки. Двамата с баща й са искали да измамят Вадим! Да го оставят тук и да изчезнат зад граница. Може и завинаги. Затова тези платна са били в сейфа, не са били за продан тук, в родината, вече са били приготвени за изнасяне в чужбина, дори са увити в специална мека хартия. Ах, ах!… Крадецът окрал крадеца, така ли излиза?

В третия плик имаше само три спестовни книжки, но с внушителни вноски. Вярно, забеляза Турецки, взети заедно не правят един милион долара. Изглежда, затова старецът е нервничел и се е впуснал в авантюрата с Бай.

И най-накрая дебелият плик. Оттам извадиха десет стодоларови пачки. Сто по сто, и още по десет — всичко сто хиляди долара. Не е голяма сума за стареца. Пък и засега не мирише на нищо криминално: има право да продава картините от колекцията си. Затова Турецки предаде този пакет на Лариса, после затвори капака на писалището, извади ключа и каза:

— Ще направим протокол, както е редно, ще опишем намереното, вие ще потвърдите и подпишете, а аз ще ви дам ключа, бива ли?

Лариса нямаше друг избор, освен да свие рамене. Наистина, какво можеше да възрази? Просто погледна всички с такава жална отпадналост, че и най-закаленото сърце би трепнало.

— Лариса Георгиевна — рече Турецки, седна и покани всички, най-напред нея, да последват примера му, — вероятно е трябвало да сте в течение на действията на вашия баща, но мотивите на постъпките му сега малко ме интересуват, честно ви казвам. По наши предварителни данни той не е извършил никакво престъпление. Но сега, като видяхме вашите приготовления за заминаване в чужбина…

— Каква чужбина! — Лариса го прекъсна вече по-енергично. — Просто искаше преди смъртта си да се разходи из Европа, по местата, където е служил след войната…

— Така ли? Е, разбрах…

„Дали точно тези времена не слагат началото на колекцията ви, уважаеми Георгий Георгиевич? Не трябва ли в тези години да търсим вашето начало?“

— Дали е възможно вашият неверен съпруг — Турецки продължаваше, без да издава мисълта си — просто да ви е изпреварил двамата с баща ви, щом научава по някакъв начин за приготовленията.

— Искате да кажете, че убийството на баща ми и моето… е отмъщението на Вадим? — Тя на мига застана нащрек.

— Не изключвам.

— Но нали ние… Не, не знам. Сега вече в нищо не мога да съм сигурна… След такова зверско предателство… — Тя пое подадената й от Грязнов носна кърпа на баща й, притисна я до очите си и изведнъж, като си пое дъх и сякаш усети живия дъх на баща си, се строполи в креслото и се разрида.

В коридора се позвъни, всички се обърнаха, но отвори охраната. След миг в стаята бързо влезе Меркулов, пътьом кимна на всички и отиде при ридаещата жена. Сложи двете си ръце на главата й, помилва я лекичко и попита страшно:

— Кой посмя да обиди нашето бедно момиче? — Гласът му звучеше толкова проникновено и задушевно, че Лариса зарева още по-високо и се притисна с лице към нозете му. Костя продължаваше да я гали по главата, въздъхна, и огледа над очилата следователите.

„Артист! — възхити се Турецки. — Сигурно през целия път е репетирал тази фраза…“

Най-сетне Лариса Георгиевна притихна, успокои се и като ахна, се отстрани от Меркулов. Забеляза следи от сълзите си върху панталоните на напълно непознат човек и се почувства страшно неловко.

— Докъде стигнахте? Ах, до самочувствието… Е, оправяш ли се малко по малко, миличка?

Лариса закима бързо и избърса очите си.

— Добре тогава… отлично… — забоботи Костя, сякаш говореше с дете, което е направило беля и са му простили. — Тези не ви ли досаждат? Омръзнали са ви, знам аз колко са ви омръзнали… там е работата, че службата им е проклета, понякога са принудени, дори без да желаят това, да причиняват болка на хората. Но тази болка, мила, е спасителна. Разбирате ли? Трябва… Макар да не ви се иска… А моята стара позната Александра Ивановна Романова, може да сте я чували, ми разказа много хубави неща за вашия баща. Имало веднъж произшествие, тя спасила колекцията му от грабители, сигурно знаете. Един път го спасила, а втория — виждате колко лошо се е получило всичко.

С рязко движение на дланта Меркулов даде знак на присъстващите да напуснат стаята и да го оставят насаме с Лариса. Турецки също стана и попита:

— Разрешете, Константин Дмитриевич, може ли да изляза да запаля на площадката?

— Разрешавам. Останете ти и Грязнов, другите са свободни за днес.

— Какво ще правим с тетрадката? — попита още на стълбите Полунин.

— Ще се постарая да я предам още днес на Кругликов. Тръгвай, Сергей, върви да почиваш. До утре. А нашият Миронов, като чу командата на Меркулов, изчезна яко дим!

Посмяха се и се разделиха.

— Слава, не си ли забелязал опашка след себе си? — попита Турецки.

— Няма нужда да вървят след мен. Сигурно са ме следили… Не сме разговаряли в колата. Какво обеща за Бай? Забелязах я как трепна, когато го свърза с Богданов. Значи го познава.

Без да губи време, Турецки разказа за посещението си при Бай и че той трябва да се яви при Кругликов. Но два други детайла бяха интересни сега за Саша.

— Спомни си, когато пристигна след Богданов в Переделкино, не излезе ли никаква друга кола от портата?

— Как мога да зная, като имението е с два изхода? Вторият е към алеята и по посока на „Мичуринска“.

— Ето! — Саша вдигна многозначително пръст. — А сега да анализираме времето. Богданов излиза от Константиниди, тоест оттук, в…

— Записано е точно. — Грязнов си извади бележника и разлисти няколко страници. — Ето, тринайсет и десет.

— В колко пристигнахте в Переделкино?

— Момент… Два часа и три минути.

— Пътували сте почти час?

— Нали е петък, през деня много народ си отива по вилите…

— А на връщане за колко?

— По-бързо, но нали минахме на „Китайски“… За четирийсет минути горе-долу.

— Хайде сега да смятаме. — Турецки седна на едно стъпало. — Както казваш, Богданов е бил при Бай трийсет и седем минути, спомням си. Значи е излязъл от тях в четиринайсет и четирийсет. В министерството сте били в три и двайсет, нали така? Пак си го хванал в петнайсет и четирийсет, а с Акимов го изгубвате в шестнайсет и трийсет. По-нататък не е важно. Най-вероятно той се е върнал в министерството и е взел жената, у която е прекарал сладка нощ. Лично аз не вярвам, че човек, който току-що е извършил убийство, веднага ще се хвърли в леглото на жена. Особено при такава като Кисота. А аз я видях и дори я подържах малко в ръцете си.

— Така значи! — възхити се Грязнов. — Напредваш.

— Мълчи, глупчо, не говоря за това. — Турецки се засмя. — Следи мисълта ми. Твое беше предложението да начертаем маршрута му по минути и да го наложим върху картата на Москва. Точно това правя… И като се върна в Москва, ти се обади на Константиниди?

— Още по пътя. Беше около седемнайсет.

— И той вече не отговаря. Защото, както сочи медицинската експертиза, е бил убит между тринайсет и четиринайсет часа. Говоря грубо, защото в дадения случай минутите нямат значение. Друго е важно. Виждал си Богданов, кажи, прилича ли на професионален убиец?

Грязнов сви рамене и отговори, че Богданов наистина бил як мъж, но повече фукльо. Бил нервен, поривист, особено на връщане към Москва. Но по-скоро от изпитите една-две чашки.

— Правилно, Бай ми каза, че оня е изпил у тях толкова. Но ето още един детайл. Открих го днес интуитивно. Тук — Саша кимна към вратата на семейство Константиниди — Полина е донесла часовника си, който е с половин час напред. Така че не е толкова сложно да изчислим кога точно Богданов е излязъл от дядото. Човекът, който е убил Константиниди — това е първата версия, — пристига тук, извършва пъкленото си дело, сваля картините, опакова цялото богатство и го занася в колата. След това си отива, като предварително имитира падане на часовника и мръдва стрелките на нужното му време. Понеже няма собствен часовник, използва часовника в кухнята, който е с половин час напред. Ето къде са изгубените от нас минути — от тринайсет и десет до тринайсет и трийсет и две, тоест двайсет и две минути. Разбираш ли?

— Чакай, а защо не е използвал за целта най-големия часовник?

— Браво, аз също помислих: защо? Защото първо трябва да помислиш, а после да действаш. А при убиеца става обратно. От удара с крак, с обувка де, стрелките на часовника се смачкват и преместват. По принцип грешката не би била голяма, ако ти не беше фиксирал часа на излизането на Богданов от това жилище.

— Да, разбрах. А втората версия?

— Втората е още по-проста. Убива, за двайсет минути сваля всички картини, нарочно наглася съборения на пода часовник с двайсет и две минути напред и преспокойно си отива. А ти — след него. И после към шест пристига, прибира картините и заминава при любовницата си. Но… Аз видях помощника и шофьора на Бай — така наречения Андрюша. Това се казва професионалист. Той отваря с пръсти железните капачки на бутилките. В колата за пет минути ми закачи „бръмбар“ и „копче“ — нали видя — и ми смени свещта. Помолих те да дадеш отпечатъците му да ги проверят по картотеката. Ще се обадя довечера. Ще проверим и по колекцията, която събрахме тук. Не вярвам никъде да не е сгафил. Или е истински ас… Интересно, как ли Костя развлича нашата дама?

— Ела да чуем — намигна Грязнов.

Но се сблъскаха с Меркулов в антрето. Целуваше ръка на стопанката. Като ги видя, той замижа и бодро рече:

— Е, добри ми господа, извинени сте. Можете да се сбогувате с дамата. Лаврушкин!

Пазачът веднага изскочи от малката стая.

— Марат, пристъпете към изпълнение на непосредствените си задължения. Домакинята обеща да ви гости. Не се притеснявайте.

— Но аз… имам сандвичи… — смути се младежът.

— Взаимно ще се почерпите. Лариса Георгиевна, още веднъж всичко хубаво. Мисля, че се разбрахме?

Лариса кимна. Следователите един през друг си взеха довиждане и напуснаха дома. Турецки носеше мушамената тетрадка на Константиниди като най-голямата ценност.

В колата Меркулов каза на шофьора:

— Отиваме на „Петровка“, Алексей. Не надувай, виждаш ли какъв ескорт имаме?

След тях излязоха Грязнов и Турецки с разменените си коли.